Звездата, която се брои за късметлийка, празнува 80 на първия ден от пролетта
Виолета Бахчеванова черпи в неделя за 80. Голямата актриса, родена през първия ден на пролетта, винаги с лекота и финес посреща гости. Сега - повечето от България. Първи ще целуват, пожелават и подаряват тукашните наследници - дъщерята Десислава Стойчева, внуците Алиса и Ясен, зетят Атанас Атанасов. Семейството на Биляна - другото момиче на Бахчеванова и нейния съпруг Васил Стойчев - няма да успее да прелети над океана от Щатите- Но и четиримата "американци", които всъщност носят арменската фамилия Хорисиан, са постоянно на телефона, скайпа и вайбъра. "И духом винаги сме заедно", категорична е Виолета, която не допуска никакво "лигавене" в династията. Нейният характер открай време е като от желязо. Може би е наследен от прадядовците, които са учебниците по възрожденска история.
Единият е член на революционния комитет в Голям Извор. Слагал е обратно подковите върху копитата на коня на Левски. Така заптиетата са преследвали Дякона в обратната посока. Другият е капитан Дядо Никола. Бащата на Виолета, макар и с икономическо образование, пее с Борис Христов в "Гусла". Остава без работа, но го чува самият Стефан Македонски. И го вика в Операта. Бъдещата народна актриса пък влиза в хора на девойките, където става дружка с Райна Кабаиванска, а сестра й Мариана - в академичния. Бахчеванова дълго време се колебае дали да не се отдаде на музиката. Но избира театъра. Той е голямата й любов - както и Васил Стойчев, с когото се "избират" в трети курс в академията, където красавецът идва от Икономическия. Неслучайно Стойчев остава в аналите на родното кино като мъжествения и обаятелен цар Калоян. (Дако Даковски го избира в конкуренция с вездесъщия Стефан Гецов, любимец на Тодор Живков.)
Виолета се брои за късметлийка не само защото е родена на 22 март. И въпреки случката, преобърнала живота й - безумното пенсиониране от Народния, когато е далеч от 60-те. Красива, надъхана за нови роли - в стихията на таланта и енергията си. Но тя, Славка Славова, Мария Стефанова, Георги Георгиев-Гец и Георги Черкелов трябва да се превърнат в старци. Независимо че са грандовете на академичната трупа. Виолета пише "А театърът може без всеки от нас" - книгата на живота й. Но заглавието не е коректно, както се казва в политиката. Сцената все още страда за Бахчеванова. Голямата дама обаче твърди, че е постигнала хармонията в живота си и не съжалява за нищо в кариерата си.
Масалитинов ме нарече "готовая актриса"
- Госпожо Бахчеванова, кога решихте, че сцената ще бъде вашият живот?
- От най-ранните си години бях главно певица - солистка на различни хорове - детски, гимназиални, дори в този на софийските девойки. Това продължи до 10 клас, когато в нашата гимназия - 21-во единно девическо училище, дойде актьорът от Младежкия театър Щилян Кунев, за да поставя пиеса. Явих се и аз на препитването и той ме избра за главната роля - квартеронката Елуиза в "Чичо Томовата колиба". Играхме я няколко пъти пред публика. От мига, в който почувствах затаения дъх на зрителите и усетих сладостта от контакта с тях, за мен вече нямаше друга мечта. Всъщност кълновете за сцената избуяха по-рано. Моят баща Янаки Бахчеванов беше артист в Държавния музикален театър.
Не излизах от Оперетата
по време на генералните репетиции и представленията. След години, при успешния дебют в ролята на Мария-Десислава в "Иван Шишман" в Народния, много от колегите на татко казваха, че аз съм тяхна възпитаничка. А моята майка ми разказваше, че когато завършвала класическата гимназия, на тържеството рецитирала "Анабел Ли" и тогавашният министър на просвещението я поздравил с думите: "Вашето място е на сцената". Е, това място заех аз - ясно е, че кръвта вода не става.
- Беше ли драматично приемането ви в Академията - някога във ВИТИЗ влизаха само най-добрите...
- В Академията кандидатствахме 1500 души. Приеха 45. Само 15 момичета. Председател на комисията на първи кръг беше професор Кръстьо Мирски, на втория - Николай Осипович Масалитинов. Явих се с "Провинциалистки" от Чудомир - диалог между две жени, които успях да охарактеризирам различно. Изпълненото събуди смях сред по-големите студенти, допуснати да слушат и гледат изпита. Когато после изпълних нежно, лирично стихотворение, а на последния кръг реших моя етюд драматично, изгледите за приемането ми започнаха да стават все по-категорични. След смъртта на Масалитинов бяха оставили някакви хартии за реквизит от разчистения му кабинет. По време на репетиция на сцената ми попадна лист с оценките именно от нашия изпит. Срещу моето име беше написал: "Готовая артистка". Извинете ме за нескромността, че го цитирах, но тогава бях изумена.
- Кога и как се запознахте с Васил Стойчев? Къде беше сватбата ви? Кои бяха вашите кумове? Имахте ли поне "медена" седмица?
- С Васил Стойчев бяхме приети в един и същи клас по актьорско майсторство от професор Филип Филипов. Бяхме 15 души - всички добри приятели. Помагахме си взаимно в първите стъпки към изкуството. Имахме прекрасен преподавател - професор Филип Филипов, който ни обграждаше с грижовност и взискателност.
По-голяма близост между нас с Васко настъпи след трети курс
И продължи така до нашето завършване и заминаване за бургаския театър. В края на първия сезон решихме, че е време за сватба. Но играехме във всички спектакли, а сватбата се подготвяше в София - за 17 април 1960-а, точно на Великден. Само в една постановка не участвахме, но в нея пък беше най-добрият ни приятел - Живко Гарванов. Само той не успя да дойде в София. Още на следващия ден след венчавката пътувахме обратно за Бургас. Така че останахме дори без "медена" седмица. Кумове ни са поетът Найден Вълчев и съпругата му, колежката ни Минка Долапчиева. До ден днешен, вече 55 години след сватбата, тяхното приятелство ни прави щастливи.
- Кои бяха най-важните театрали в началото на кариерата ви - имахте ли съмнения и терзания: дали това е правилният път, дали хората, които срещате по него, са достатъчно етични...
- Филипов беше сред най-важните. Той ни поведе по правилния път още през 1954 година, когато станахме студенти в класа му. Остана си нашият професор, пръв учител и водач в младостта ни. Целият ми творчески живот бе свързан с него. Никога не си позволих да го нарека по име или да му говоря на "ти" - независимо, че близо 30 години бяхме заедно в Народния.
Не бих казала, че в онези първи години познавах много от театралите, но докато следвахме, често посещавахме репетициите на първата ни трупа. И бързо опознавахме големите артисти, които будеха нашата възхита - Андрей Чапразов, Ружа Делчева, Спас Джонев, Ирина Тасева, Апостол Карамитев, Стефан Гецов. Обикнахме ги, още преди да станем техни колеги. Още в Академията професорът ни възпитаваше на етика и уважение към предишните поколения, на почит към тях и таланта им. Сега вече казвам, че съм актриса от миналия век и съм щастлива, че изживях своето време в театъра в атмосфера на разбирателство и колегиалност.
- Кои бяха любимите ви партньори?
- Трудно ми е да разкажа само за някои от колегите, близки до сърцето ми. Играла съм с почти всички от трите поколения на Народния театър и те по свой начин останаха душевно свързани с мен. Актрисата, на която исках да приличам и следвам в изкуството, беше Ружа Делчева. Още като студентка й се възхищавах. Изглежда чувствата ни са били взаимни. След години в Народния тя беше казала, че откакто Виолета Бахчеванова е дошла, е спокойна за своето "наследство".
Най-много съм си партнирала с Любомир Кабакчиев
Още при дебюта си се срещнах с него - той играеше Мирослав, любимия на Мария-Десислава. Разбирахме се чудесно на сцената. Обичах неговата толерантност, финес, колегиална ненатрапчивост и истинско партньорство. Моята възхита будеше Апостол Карамитев. Бяхме заедно в няколко спектакъла - неповторимо преживяване за мен. Неговият необичаен талант, искреност, непосредственост и лекота при изпълнението ми показваха, че носи нещо съвсем ново и различно. Думите са недостатъчни, за да изразят радостта, удовлетворението, безпределното щастие от връзката ми с тези колеги. Уви, трябва да говоря за тях като спомени.
- Каква е истината - според вас - за "пенсионирането" на звездите в апогея на техните възможности?
- Истината е само една - бяхме пенсионирани, когато директор беше Васил Стефанов. Цяло съзвездие от актьори остана извън голямата си любов - театъра. С това приключи техният истински живот на сцената. А с каква цел - кой, какво и защо - нека лежи на съвестта на изпълнителите на това дело.
- Вашите внуци искат ли ви съвети, когато се готвят за нови роли?
- Нашите внуци не искат от нас съвети. Както казах,
вече ни дели цял век
Ако почувстват нужда, естествено, ще им ги дадем. Но не можем да им внушаваме наши виждания. Вероятно няма да са верни за днешния ден - по-скоро могат да са объркващи. Те ще се справят сами. Вече получих първия си подарък за 80-ия ми рожден ден - премиерата на "Дванайсета нощ" от Шекспир в Малък градски театър "Зад канала" - Алиса играе Оливия, а аз някога бях Виола.
- Наистина ли "театърът може без всеки от нас" - по света вашите колеги играят - ако са талантливи, разбира се - до когато те искат...
- Много читатели на книгата ми споделят несъгласието си с това заглавие. А не е ли истина? Театърът продължава своя живот. Ние не можем без него. Остана тъгата, че връзката между поколенията беше прекъсната. Някога аз черпех с пълни шепи всичко за нашето изкуство от предишните генерации. Защото за мен театърът е приемственост.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
