Горещото лято на 1973 г. Текат разкопките край Царския дворец на Велики Преслав. Археолозите току-що са се прибрали в прохладата на уютната двуетажна база. Ръководителят проф. Станчо Ваклинов излиза от сградата и тръгва към близката борова гора, за да се види със събралите се там студенти. Минути по-късно неговият колега и мой баща, Димитър Овчаров, чува изплашени гласове. Той се спуска бегом по стълбите и вижда падналия край парковата чешмичка археолог. Веднага вика линейка, която го отнася в малката градска болница.
Следват дни на борба между живота и смъртта. За да лекуват тежкия инсулт, пристигат специалисти от София и Варна. Ваклинов оцелява, но последствията от болестта остават. Частично парализиран и с нарушен говор, ученият продължава да пише и работи на терен. В резултат на това успява да завърши през 1977 г. своята фундаментална книга "Формиране на старобългарската култура". Година по-късно Ваклинов я защитава като дисертация и става вторият български археолог, доктор на историческите науки. Усилието
окончателно го изтощава
и през 1978 г. той умира на 57-годишна възраст от втори удар, връщайки се пак от разкопки.
Станчо Ваклинов е роден на 26 март 1921 г. в Пловдив. През периода на Втората световна война учи класическа филология в Софийския университет. Той има щастието да завърши при плеяда изтъкнати учени като професорите Димитър Дечев, Александър Балабанов, Гаврил Кацаров и др. Това му дава добро образование и почти веднага след 9 септември 1944 г. пловдивчанинът започва работа в Археологическия институт.
Още в края на 40-те години Ваклинов разкрива важен некропол край Нови Пазар, което се оказва решаващ момент в кариерата му. Тогава в науката шества унищожителен нихилизъм, а мнозина са принудени да се отрекат дори от учителите си. В особена степен това касае хората, занимавали се с прабългарите, където преди деветосептемврийския преврат корифеи са Богдан Филов и Геза Фехер. Сега директивата на партията изисква
на преден план да излязат славяните
Именно в такова време Станчо Ваклинов успява да съхрани научна доблест и да публикува резултатите от проучването на некропола, оказал се изцяло свързан с прабългарите. Той го датира в VIII в. и за пръв път свързва културата на нашите предци с тази в земите на някогашната Велика България на хан Кубрат. Така разкопаването на некропола при Нови Пазар става отправна точка в последвалите по-късно задълбочени изследвания върху историята на прабългарите.
Набрал сили в археологията, Ваклинов става научен ръководител на разкопките в двете ранни български столици - Плиска и Велики Преслав. В първата разкрива редица сгради в Дворцовия комплекс. Сред забележителните му находки е прочутата бронзова розета със знаци, станала днес емблема на много националистични организации. Археологът определя прабългарския произход на предмета и отбелязва кодираната в броя на лъчите на розетата сакрална цифра 7. Не по-малко интересни са наблюденията върху странните побити каменни блокове край Плиска - т.нар. девташлари. Ваклинов смята, че това са
символични надгробни паметници
на прабългарски воини, загинали извън Родината и погребани далеч от границите й.
Голямата страст на учения си остава Велики Преслав. В продължение на много години воденият от него екип разкрива главните части от Царския дворец на българските владетели от края на IХ и първата половина на Х в. При разкопките са разкопани основни сгради като Тронната палата и жилищните апартаменти. Научните среди са потресени от изяществото на архитектурния стил и невероятната мраморна украса на блестящите царски покои.
Най-сензационното откритие на Ваклинов обаче се случва на друго място. През 1952 г. той е в разцвета на силите си и работи в местността "Селище" във Външния град на Велики Преслав. Заедно с известната археоложка Вера Иванова-Мавродинова разкопават неизвестен досега манастир от IХ-Х в. Неочаквано до северната стена на църковния притвор изследователите попадат на гробница. Тя е покрита с каменна плоча, на която е изрязан с дълбоки букви надпис на кирилица.
Текстът се оказва изключително важен за българската история. Става ясно, че в гроба е положен Мостич, който бил чъргубиля при царете Симеон и Петър. Когато навършил 80 години, той се оттеглил от държавни постове и станал монах в манастира. Намерените кости изцяло подкрепят тезата за преклонната възраст на човека. В края на живота си
старецът страдал жестоко
и бил съвсем прегърбен.
Но кой е погребаният в камерата? Изследванията на историците показват, че титлата "чъргубиля" е пославянчена форма от прабългарското "ичиргу-боила" или "вътрешен боил". Той е главният началник на крепостите от централната област около столицата. Изпълнявал е функциите и на външен министър, като е водел задгранични преговори и е отговарял за представянето на българския владетел в чужбина. Така Мостич се очертава като важна историческа личност в периода на най-голямата мощ на Първото българско царство.
Станчо Ваклинов преподава дълго във Великотърновския университет, чийто ректор е през периода 1966-1968 г. Неговите лекции там са издадени като учебник по археология, по който учихме цели поколения млади учени.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
