Как се продава $1 за 32 400 000 долара
Прозрачно бледа кожа, сребърнобяла перука, очи - по-скоро пъстри, но с неопределен цвят - могат да бъдат зеленосиви или сивосини, поглеждат ту към камерата, ту някъде, където няма нищо, забулени са зад широки рамки на диоптърни очила. Хванал е с дясната си ръка лакътя на лявата, докосва се по устната, с треперещи пръсти. На всички въпроси отговаря с "да" и "не". Прави впечатление за човек, който не иска да прави впечатление.
Но! 30 години след смъртта му светът все още няма спокойствие - Анди Уорхол държи на тръни всички колекционери, които обикалят търгове за съвременно изкуство. Силно надценен или нещо друго - този въпрос открай време занимава света на изкуството. И бе подновен това лято, след като картината му "Един долар" беше продадена за 32 400 000 долара. А тя изглежда точно така, както и звучи - копие от най-ниската американска банкнота, но нарисувана на ръка в размер 132 към 182 cм. Да се чудиш не могат ли колекционерите просто да си изпринтират една. Руската журналистка Кира Долинина преди време по друг повод беше казала, че след Анди Уорхол да не бъдеш добре осигурен в цивилизования свят на изобразителното изкуство вече е почти неприлично.
Такъв коментар е логичен. Най-прочутите му произведения - образът на Мерилин Монро в десет копия с различни ефекти, до нея другите му шедьоври - консерви доматена супа "Кембъл" и кенчетата "кока-кола" му носят купища пари. И трите са изобразени по най-простия начин - като копия на рекламен шаблон. Никое от тях не е продадено за по-малко от $10 млн. Но всъщност има нещо друго. Зад цялата фасада на "незначително нищо" Уорхол вади продуктите от магазина и ги вкарва в галериите, за да смъкне изкуството от пиедестала на елитна и недостижима за мнозина област и открива алхимия между аристокрация и обикновен работник. И ако днес хората питат защо банкнота се продава за толкова пари, то е понеже всички разбират какво е изобразено на платното.
През 60-те на миналия век в Америка се случва нещо, което
още тогава е наречено "културен ураган"
Родено е поколение, което иска да освободи съзнанието си през наркотици, Бийтълс, Революцията на хипитата, Кен Киси и Джак Керуак... Ето къде идва Анди Уорхол. И го прави в духа на щурите неща - попарт, психеделия, ъндърграунд кино. Като експериментатор от най-висша класа той използва скициране, принтиране, фотография, ситопечат, скулптура, филми, музика, книги, пионер е и в компютърната техника. Какво прави - петчасов филм, чието единствено действие е спящ мъж или осемчасова прожекция, чийто единствен кадър е Емпайър стейт билдинг. Обяснението му е: "Искам да покажа ежедневието без поза. Пък и докато ги гледате, можете да отидете да си купите кафе, когато се върнете, няма да сте изпуснали почти нищо".
Картините на Анди представляват преклонение (или тънка ирония) към потребителската култура, разпространена след Втората световна война, и приличат повече на реклами, отколкото на рисуването, което познаваме. Както отбелязва Тилман Остеруолд в книгата си "Поп арт", хората на 60-те "са почувствали новото позволение да харесват кича, да колекционират всякакви неща, да четат комикси, да ядат хотдог и да пият кока-кола". Попитан дали картините му имат артистична стойност, ексцентрикът Уорхол отговаря с охота - "Не".
Любопитно за нас е, че човекът, който показа Америка на американците,
произхожда от село в Словакия
Родителите му, кореняци словаци, емигрират в Щатите малко преди да се роди талантливият им син. Затова в документалния филм "Момичето от фабриката", разказващ за винаги умереното отношение на Уорхол към най-голямата му модна любимка - Еди Седжуик, чуваме българска песен, която трябва да служи за фон на семейството му - в Холивуд често не правят разлика между страните от Източна Европа. Бащата работи като миньор, а майката се грижи за тримата си синове - двама от които стават художници. В трети клас Анди се разболява от хорея, болест която виждаме в интервютата му - неконтролирани движения и петна по кожата. Прекарва меланхолично детство - на легло - като рисува, слуша радио и колекционира снимки на кинозвезди. На 13 губи баща си в злополука.
Но Уорхол не замисля грандиозните си проекти в самота. На петия етаж, в манхатънското му студио, известно като "Фабриката", страстите не спират. Декорацията е любимата на LSD зависимите от 60-те - сребро, счупени огледала и алуминиево фолио. Там именно се събира странно ядро от интелектуалци, драматурзи, модни кралици и улични бохеми, всички намерени по нюйоркските улици. Чести посетители са Мик Джагър, Боб Дилън, Лу Рийд, Салвадор Дали, скандалното момиче Еди Седжуик и една от първите рок банди - "Велвит Ъндърграунд" (която Уорхол създава). А отношението на Анди към винаги будния град е: "Неспокоен съм, когато не отида на парти, в което не знам какво се случва. Искам да си стоя вкъщи, но да виждам на монитор какво се случва там, където съм поканен".
Междувременно Фабриката се пълни с прочутите му платна от консерви с доматена супа "Кембъл", на принципа "всичко е красиво". С тях печели рекордните тогава за жив творец $60 000. А през 2006 г. същите бяха продадени за $11,776,000.
Самият Уорхол никога не е поставял цена на творенията си, но дори и приживе не страда от интереса на колекционерите.
Руският режисьор Андрей Кончаловски разсъждава върху това в едно свое есе: "Ако на пазара картината на Уорхол, върху която той просто се е изпикал, се продава за $10 000 000, то това не е цената на платното с остатъците от урината, което няма никаква художествена стойност, а цената на търговската марка "Анди Уорхол". Създаването й е задача на маркетолога".
Анди не отрича.
Многократно в интервюта е заявявал, че рисуването му няма емоция
чувства и стойност, а бизнесът е най-голямото изкуство, което цени.
Ето защо въпросът къде да бъде поставен човекът, който успя да направи един долар в цяло състояние и който показа на американците онова, което е общото между тях и хората за които гласуват - кенче за кока-кола, например - вече е решен. Той е някъде около 7-те нули в цените на произведенията му.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
