Повечето го харесват, някои - не, безразлични - няма
11 юни. Сряда. Паметникът на цар Самуил в София. Три дни след откриването му. Големите венци с много цветя и ленти, купени с фактура, вече ги няма. Върху мрамора, подмятани от вятъра и поизсъхнали от слънцето, пъстреят няколко малки букета. Не са по протокол, а от сърце. Няма човек, който да не кръстоса площада и да не спре пред внушителната бронзова фигура. В съседство на Паметника на незнания войн огънят гори самотно. Скандалът и конкуренцията отмъкна посетителите му.
Край Самуил и народа около него се появяват няколко депутати. Дават интервюта. Изправени са с гръб към паметника. Дори не го поглеждат. Възрастен господин, явно вещ във войнските ритуали, не е съгласен владетелят да държи сабята си във въздуха. Тежък меч винаги се подпира на земята - подчертава той. Иначе фигурата е чудесна. Дама вади лист и чете. Текстът е от трилогията "Самуил" от Димитър Талев: "Зададе се от двореца и цар Самуил, а някой бе казал, че това бе сянката му, облечена в неговите войнски доспехи и препасан с неговия меч..." Дамата вдига очи от писмото, гледа дръзко. И все пак мечът не е бастун, държи на своето господинът, който прилича на пенсиониран учител по биология. Четенето продължава: "Светеха под сенника само очите му и в тях беше сякаш цялата сила..." Трябва да има паметници на царете, нарушава мига мълчание биологът и се обръща към мъжа до себе си: "Ти виждал ли си погребението на цар Борис? Аз бях там. Процесията беше пет метра широка. Почваше оттук и свършваше до площад "Славейков". Това за Георги Димитров няма да го направят". "Ама за Людмила Живкова стана", намесва се леко закръглена гражданка. "Чак така не беше", отвръща биологът. Беше. Беше...
В сравнение с монумента на партизаните пред централата на БСП този паметник е шедьовър, връщат се в темата критиците. Но това, че отсреща са слепите воини, не е много редно. Приближава се задъхана гражданка. Отдалеч личи, че нещо я мъчи: "Как могат да приказват, че гледа виновно. Напротив - смело гледа, дръзко и устремено. Харесва ми". Намесва се и мъж, работил в Германия. "Там българските строители са много уважавани. Местните им се възхищават, защото владеят по два-три занаята". Но немски инженер му казал: "Вашите управници са предатели на собствения си народ". Разбрал го от колегите си, българи - въпреки че никога не бил идвал по нашите земи.
Дама, навярно културоложка, гледа монумента и разсъждава: "Една картина е съвършена, когато на нея не можеш да добавиш нищо и да извадиш нищо. Освен това се получава чудесен ансамбъл с ослепените воини на Далчев". Намесва се и мъж с лека панамена шапка. "Това със светещите очи много ми харесва. Иска да покаже, че българите са ослепени още тогава и така са си останали".
Отсреща спира рейс от Босилеград. Братята македонци не се впечатляват много от паметника. Имат си достатъчно. "Те не знаят от каква самоличност са", коментира ги биологът. Объркани хора. Нито кон, нито магаре. Японец стои пред мрамора, изпружен като струна. Сякаш пред него е императорът Хирохито. Снимат го. Чува се: "Страхотно. Достойно. Гордост". Става въпрос за паметника. Пространството се изпълва с ученици. Ето скандалната статуя, в която няма нищо скандално, представя учителката това, което децата гледат, вдигнали високо глави.
Каменарят: Пребихме се, а ни псуват
Димитър Антов, учител по математика. През 1982 г. го изпратили на работа в Кунино и станал каменар. Общински съветник от ВМРО в София. Негово дело е постаментът на Самуил. Определя паметника като страхотно произведение, утвърждаващо българщината. Изчистена класика. Тук няма никакъв кич, подчертава той. И нищо общо с бутафорните изпълненията в Скопие, където паметниците са от шпаклован гипс. При нас е гранит, мрамор, бронз. По-добро не може да бъде. Един стар град на хиляди години, каквато е София, би трябвал да има такива неща. Дело на каменоделеца е и белият мраморен иконостас в църквата "Света София". Гордее се с него. Смята, че с него е оставил името си на майстор.
- Г-н Антов, какво мислите за всичко, което се случи с паметника през тези три дни?
- Убихме се от работа, накрая и се разболяхме. Почнали сме да търкаме от септември. Камъкът се работи трудно. Сашо /скулпторът Александър Хайтов/ пък работи от май. Ние сме екип. Правили сме много неща заедно. Последно бе бюстът на генерал Владимир Стойчев пред министерството на спорта. За Самуил зорът беше да стане до Нова година, но не успяхме. Под него откриха погребение. Археолозите ни забавиха с месец. Освен това решиха фигурата да се сложи 24 часа преди откриването. Да има изненада. Този ден бе като война. Монтажът е много сложно нещо.
- С откриването започнаха и скандалите?
- Заради светещите очи. Накрая се оказа, че десет работят, а 10 000 ги псуват. Това е типично българско поведение. Но тези, дето псуват, не са направили нищо за никого освен за себе си.
- Кои са достойнствата на паметника?
- Те се виждат. Короната е автентична, мечът, скиптърът. Съобразени са с археологическите разкрития по българските земи. Няма нищо, измислено от автора. Всеки детайл се позовава на конкретно откритие от нашата история.
- Твърдите, че сте се отнесли изключително отговорно към работата си, а сте получили само упреци...
- Сашо се поболя, разсърди се и си тръгна. Ние се пребихме - те ни псуват, каза. Това не е добре. Случваха се странни нещо. Копаем основите и идва един, който се представя за функционер в Славянски институт. Руснак. Пита: "Защо правите паметник на Самуил в София?" Моят колега, кибритлия го изгони. След половин час пристига много добре облечен американец и задава същия въпрос. На чужденците не им харесва да надигаме глава. Искат да сме роби. Може би им е странно защо трябва въобще да има паметник на Самуил. А на кого да има, питах ги аз? Сигурно на Джордж Вашингтон или на Ленин?
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
