"Почивай в мир, Тоше! Няма да те забравим и винаги ще бъдеш в сърцата ни!". Това пишат във Фейсбук Илия и Ирена Цветкови- бивши треньори във врачанския таекуондо клуб „Кум Рьонг", където убитото във враца момче тренирало.
Изповедта на спортистите за трагедията и болката по смъртта на Тодор разчувства много от неговите близки и приятели. Ето целия текст без редакторска намеса:
„Поредната ужасна трагедия! Поредната проява на най-висшата форма на агресия – физическото унищожение! Поредната демонстрация на просташко мутренско поведение и така ярко контрастиращата липса на обществено самосъзнание и отговорност, добродетели и най-елементарното – човещина и любов!
Потресени сме и думите не стигат, за да опишем мъката, гнева, разочарованието. Отиде си поредната чиста душа, отиде си едно от нашите деца! Поредното! Защо? Колко морално деградирал трябва да си, за да извършиш подобно нещо – да отнемеш човешки живот, животът на дете? С такава лекота.....какъв трябва да си, за да държиш ръцете на дете, да го поставиш в ситуация на безпомощност, докато друг такъв, същият като теб, жестоко и безмилостно нанася удари – без значение колко – един да е бил, фатален е!!! Толкова ли си жалък, страхлив, комплексиран и първичен? Толкова ли сме загрубели, сухи и жестоки – едни безскрупулно убиват, а други просто гледат – безучастно, със страх, с любопитство, като на филм.... Хора, осъзнайте се!!! Това не е филм! Не можеш да върнеш предния кадър, защото искаш да преживееш историята отново и отново!!! Не можеш да поправиш нещата – както в някоя компютърна игра !!! Живеем реален живот и всяка изтекла единица време е вече безвъзвратно изгубена... стореното е сторено и носи своите последици..., а какви са те – зависи от нас. Къде остана справедливостта и честната игра, къде са правилата, къде е възпитанието? Схематично – вървят двама мъже на осъзната възраст, младо момче, което спокойно може да им бъде син, дава сигнал, за да предотврати ПТП. ПТП – то е предотвратено, но с цената на какво - погубен човешки живот, заради какво – чувство за недосегаемост на извършителите, безнаказаност, примитивно поведение, лишено от здрав разум, арогантност и чувството, че сме по-големи и от Бога... и можем просто хей така, съвсем спокойно да се разхождаме, в мирно време и посред бял ден, в центъра на града с оръжия в джобовете си – всякакви – пистолети, ножове, метални боксове... и просто хей така, понеже сме много ядосани, че някой, особено пък ако е толкова млад, ни е казал една крива дума или пък ни е припомнил, че има ред и правила и че те трябва да се спазват, и това толкова много ни е бръкнало в жалката психика и елементарната култура, че решаваме да се саморазправим и покажем колко сме силни и велики – двама срещу един, зрели мъже срещу тийнейджър на прага на своя живот... и снимачите... наблюдателите..., къде останаха хората, къде са институциите, които трябва да вършат работата си независимо от всичко – полиция, спешна медицинска помощ... 30 минути... спешна помощ... боже, та това разстояние пеша по-бързо ще го изминеш... въпросът е обаче, че горещият телефон не функционирал... никой не отговарял..., а хората, които наблюдават... има ли на света нормален човек, който безучастно да наблюдава убийство на дете... така ли ще стои една майка, един баща, брат или сестра и по незнайно какви причини просто ще гледа... без да извика... без да се намеси... без да попречи... каквото и да е действие в този момент е щяло да бъде от полза..., но когато колата се обърне, пътищата са много... проблемът се заражда някъде много назад... в миналото ... там, където хората общуваха помежду си с изричане на думите и гледайки се в очите, а не пишейки си смс-си, там, където игрите на нашите деца бяха реални, навън и всички усещания бяха реални – болката от ожуленото коляно и разбирането, че кръвта, която тече от това коляно, не е просто някаква червена течност, а е реална и раната боли, и ти в никакъв случай не би искал отново да се нараниш и да изпиташ тази болка или да причиниш нещо такова на своето другарче, защото вече знаеш, че боли..., когато училището беше свято място, а учителите бяха на уважение..., когато възрастен човек хващаше първокласник за ръчичка и заедно преминаваха пешеходната пътека, бавно и спокойно, на зелен светофар..., когато се случваше и обратното... този същият първокласник да отстъпи мястото си в автобуса на по-възрастния от него човек... просто става дума за любов... за това, че всеки е личност, достойна за уважение и това се учи първо в семейството...
Няма оправдание за подобни деяния! Хиляди слова са недостатъчни, за да се опише ужасното чувство на празнота и изгаряща мъка! Тодор беше един от хората, на когото сме гласували такова доверие в съвместната ни работа в „Кум Рьонг". На него сме поверявали без притеснения, че няма да се справи, както организационна работа в клуба, така и тренировъчния процес. Въпреки крехката му възраст. Един изключително дисциплиниран спортист, праволинеен, добродетелен, честен. Ужасна загуба – както за близки и приятели, така и за цялото общество!
Извършителите – да бъдат наказани. Законът да бъде приложен в най-тежката си форма и без право на обжалване!!! Доживотна присъда!!!
Деянието - непростимо, не подлежи на никакъв друг коментар, освен справедливо наказание – без жал и без компромиси!!!
Обществото – нека се събуди! Ако обществото бди – всичко би било различно!!!
Дълбоки съболезнования на семейството! Почивай в мир, Тоше! Няма да те забравим и винаги ще бъдеш в сърцата ни!".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
