София. Нов български университет (НБУ) отвори врати за студенти бежанци. Четирима сирийци вече учат политически науки в него. Вузът им дава възможност да разсрочат плащането на таксите, помага им и да си намерят работа. Ако все още нямат бежански статут, ги записват като курсисти, докато уредят документите си. Университетът обаче прави и нещо повече - буквално е "осиновил" сирийците от близкия бежански център в някогашното АОНСУ, където около 70 от децата са без родители.
"Ас обичам! Плакодаря!" пише в писъмце, окачено на стената на Веселина Василева, шеф на издателския център в Нов български университет. Написано е след няколко месеца учене на български език от 11-годишната Ая. Писмото си дели място с огромен щраус, направен от стара хартия. Също от Ая и двамата й братя. "Дълго ни обсаждаха с въпроси дали в България има фабрика за пера, за да му сложат и перушина, преди да ни го подарят", разказва Веселина. В момента семейството на Ая вече е в Германия. Служители на университета им помогнали да си извадят документи, за да могат да заминат по най-бързия начин в "обетованата" за тях земя. Сега са приятели във Фейсбук - всяка вечер, когато се върне от училище, Ибрахим пише в социалната мрежа "Аз съм ви приятел за цял живот. Като порасна, ще се върна в България". Не в Сирия, където семейството му е избягало от истински ад, след като
върху училището на децата паднала бомба
Оставили всичките си вещи, но понесли със себе си само компютъра. Единствено на него ученолюбивите хлапета трупали знания за света, след като за целия им престой само Ая успяла да тръгне на училище. "Нямаме система за бърза интеграция на бежанците. Когато стигнаха до Германия, още на втория ден и тримата бяха в класните стаи", разказва Веселина.
Когато подела кампанията университетът да помогне на съседите от бежанския център, тя дори не подозирала колко нови приятели ще открие. "Първия път, когато отидохме дотам, на пейката отпред седеше една възрастна жена, която гледаше направо в нищото". Именно тогава Веселина осъзнала какво представлява ужасът да бъдеш изтръгнат от корените си и запратен на място, където не знаеш какво да очакваш. "Когато обявихме кампанията, дойдоха много студенти с арабски език. Мисля, че онова, което не се споменава, е колко много помогнаха на сирийците бежанците от Ирак, които вече са се устроили тук", разказва тя. Две студентки от Ирак - Сара и Дуния, били едни от най-дейните участници в помощ на събратята си по съдба. "Тогава забелязах колко различен манталитет имаме. Те бяха веднага готови да откликнат - разпитваха ги с часове от какво се нуждаят, какво да направят за тях, за да им е по-удобно". Друг бежанец - Махмуд, пък организирал за момчетата футболни мачове, които те и сега чакат като най-голямото развлечение за седмицата. Пари за храна на бежанците дало и настоятелството на университета - скоро установили, че
с 5000 лв. целият лагер може да се изхрани за седмица
За благодарност една от жените, които дарили с брашно, изпекла направо в стаята арабски питки и ги раздала на всички гости.
"При второто ни посещение се запознахме с брата на Ая - Ибрахим. И с Фадия - едно момиче, което бе прекарало 3 г. в лагера, без някой да се погрижи за него". Майката на Фадия била в Германия заедно с единия й брат. Бащата и другият брат - в Турция. По средата - момиченцето, за което никой дори не се опитвал да уреди бежански статут и да придвижи документите му по някакъв начин. Дошла у нас, когато била на 13, а Веселина се запознала с нея, когато вече е на 16 г. "За този период беше научила много добре български. Както и всички езици, които се говорят в бежанския лагер - например фарси. Когато някой се разболее или има проблем, всички викаха Фадия да превежда. Тя се грижеше за всички, само за нея не се бе намерило кой да се погрижи", разказва Веселина. Тя и колегите й помогнали на момичето да замине при майка си и брат си в Германия. А
междувременно я направили фен на операта
- с уроците по музика на педагога Наталия Афеян. "Оказа се, че още преди да започнем да се грижим за тези деца, Фадия всеки ден прекосявала пространството между лагера и университета, заставала под прозорците, където са класовете ни по музика, и слушала с часове", спомня си Веселина. И всеки ден плачела. Иска един ден да стане преводач - и вероятно да помага на други хора като себе си. Да открият приятели, дори когато са запратени в нищото.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
