Борис Попиванов, Институт "Иван Хаджийски"
Вече 25 години в обществото продължават да живеят и да се противопоставят два погледа към най-новата ни история, превърнали се в устойчиви митове. Условно все още може да ги наречем "син" и "червен". Това са двете оценки за случилото се в периода 1944-1989 г. и в този от 1989 г. до днес.
Какво твърдят, казано накратко, "сините" митове? От 1944 до 1989 година България е била един огромен концлагер. Страната е просто сателит на Москва. Никой няма право да изразява мнение, различно от официалното. Който противоречи, е изпращан в концлагер. Унищожена е всякаква частна собственост и инициатива, а желязната завеса ни гарантира изоставане от света във всички аспекти. Народът страда от постоянен дефицит на различни стоки.
След 1989 г. България става свободна страна. Тя се връща на своето място в Европа и света. Хората са свободни да изказват своето мнение, да членуват и да гласуват за каквито си искат партии, да пътуват навсякъде. Върната е частната собственост и няма пречки инициативните да преуспяват.
"Червените" митове са буквално огледални. Периодът 1944-1989 г. е най-щастливият в цялата българска история. Няма безработица и инфлация. България по всепризнати оценки се нарежда на първите места в света по редица показатели. Има безплатно образование и здравеопазване, достъпни за всеки. Хората ходят на курорт по два пъти в годината на символични цени. Процъфтява културата - написани са най-добрите книги, заснети са най добрите филми и т.н. В концлагери са изпращани капиталистите, фашистите, бандитите в полицейски униформи, които са си получили заслуженото за злодеянията. Да, имало е дефицит на някои стоки, но това е било, защото е трябвало да се борим с попълзновенията на империализма и да отделяме много средства за отбрана.
След 1989 г. България се срива в пропастта. Икономиката е разгромена, образованието и здравеопазването стават платени. Страната се превръща в безгласен сателит на Запада. Вихрят се инфлация и безработица, а целият духовен и културен живот е подчинен на Холивуд, насаждащ насилие и секс.
Ето тези два устойчиви мита, абсолютизиращи съответните исторически периоди, направиха труден българския преход. Но принципите на либерализма, на които се опира всяка политическа свобода, предполагат не само толерантност, но и осъзнаване на проблемите. Те не бива да се абсолютизират и да се мисли само в два цвята. Защото това води именно до подобна конфронтация, от която не печели никой.
Българите комунисти са част от България. Същото важи и за антикомунистите. Миналото трябва да се оценява реалистично - с "черните" и "белите" му страни.
Поколение конформисти ни докара на този хал
Петър Николов, Институт за десни политики
През 1989 г. българското общество трябваше да реши три проблема - политически, икономически и геополитически. Първият бе свързан със самата смяна на системата. По него имаше пълен консенсус - тоталитарната система трябва да бъде разградена и да се установи модерно демократично общество. По втория проблем - създаването на пазарна икономика, имаше определени колебания. Обществото не беше готово да възприеме тези правила, и това забави самия преход. Най-трудно беше да се реши третият, геополитическият проблем - а именно принадлежността на България към западния свят. Но според схемата на покойния вече английски политолог Самюъл Хънтингтън, България се намира на разлома на три цивилизации - ислямската, евразийската и западната. Затова изборът е труден, а какъвто и да е той, е свързан с тежки колизии. България направи окончателно това едва през 2007 г. с приемането си в ЕС. Но има и един четвърти проблем, който се оказа решаващ, и който предопредели всички недъзи на днешното ни общество - поколенческия. Преходът бе извършен от поколението, което през 1989 г. бе 40-годишно.
А то бе поколение, израснало в лъжи. То вече въобще не вярваше в системата и в "светлото комунистическо бъдеще", но в името на личното си преуспяване или просто на сигурността, беше свикнало да ги възхвалява, или поне мълчаливо да поддържа в публичното пространство. Това двойно мислене се превърна в най-големия проблем на прехода. Защото то продължи да мисли и действа така, но вече с обратен знак и в условията на демокрацията. Именно този конформизъм, който се вижда и в действията, и в говоренето на нашите политици, е причината за днешното състояние на държавата и обществото. Ако 10 ноември бе станал 10-15 години по-рано, там водещо щеше да бъде едно друго поколение, което има спомените за една друга България. И това щеше да бъде не нежна революция, а контрареволюция. Тя щеше да иска да възстанови порядките от преди 1944 г., дори може би и монархията като форма на управление. Тоест, щяхме да имаме един консервативен преход. А ние станахме свидетели на това как самият бивш цар Симеон бе принуден да възприеме либералните принципи, като основни и стана министър-председател. Поколение 1989 г. вече слиза от сцената. Сега идва ред на поколение 2014 г. На сегашните 40-годишни, които трябва да се опитат да поправят грешките на прехода.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
