Шкембе чорбата, за която се понесоха легенди

Магическото кулинарно произведение продължава да вълнува любителите.

Произходът на шкембе чорбата не е сигурен, но една от теориите е, че е възникнала в Османската империя, а според други – нейна страна на произход е Древна Персия. За нея се вярвало, че била достъпен източник на протеин за хората по време на трудни времена и е станала популярна на първо място поради своята хранителна стойност.

В България става особено разпространена през миналия век, а в Пловдив открай време си имат особен култ към карантията и субпродуктите, затова и не е чудно, че там често се споменават редица прочути шкембеджийници, особено през 30-те и 40-те години.

Център на тази кулинарна наслада според старите пловдивчани била Католишката махала. Тя се оформя заедно с утвърждаването на града като седалище на Южната католическа епархия в България около 1850-1860 и съществува до около 1950 г.

От тогава махалата е част от центъра на града и е населена не само с католици. Според големия пловдивски летописец Никола Алваджиев, махалата достигала на изток до бирената фабрика "Каменица“ и сегашния квартал "Каменица“, където е имало езеро известно като "езерото на гургулиците“, на юг до църквата на капуцините.

Католишката махала е известна и с многото любими кръчми: "Топалчето“, "Новичкото“, "На Маджара“, "Кулата“, "Преспа“, "Пашата“. Те са така да се каже пионерите на мезетата от субпродукти (бумбар, чревца, джигер, търнак, шкембе, агнешки главички, език, шарден), както и жълви (костенурки) и жабежки бутчета. Там живеели и много касапи, умели в приготвянето на месо.

Сред популярните шкембеджийници от онова време пък се споменават още и места като: закусвалнята до Джумаята в която готвач бил бай Георги, под Халите, след това по "Райко Даскалов" вляво и вдясно, на Филипово, на Сточна гара, на Орта Мезар, срещу Чифте баня.

В една от Фейсбук групите си спомнят още и шкембеджийницата на Кольо "Черния“, която се намирала в Капана. Там свареното шкембе се поставяло на дебела дъска и го кълцали със сатър на едро или ситно.

Бульонът се сипвал отделно. Имало и търнак, и агнешки чревца. По желание и мешано. Разбира се, задължителна добавка бил чесънът, оцет, мляни люти чушки без семето. И винаги пресен хляб, пише сайтът jenata.bg.

Проблем обаче настъпил през 60-те години, когато шкембето станало дефицитна стока и за да стигнеш до него, си трябвали връзки. Имало време, когато в центъра можело да се хапне само сутрин в "Москва“, а извън него – на Сточна гара, Ален Мак и около гара Филипово.

Старите пловдивчани си спомнят и култовия ресторант Чучура, когато прочутата собственичка Таня Гинева с връзки успявала да осигури шкембе и език, които задушавала в гювече. Цената била под два лева.

За шкембето има най-различни рецепти и истината е, че всеки твърди, че неговата е най-добра.