Пакистанецът тръгнал за Дания, но се озовал у нас
Не питай, прави добро! Това гласи една стара пакистанска поговорка, която макар далеч от родината си Саиф-ур Рехман не само не е забравил, но я е превърнал във философия на живота си. Пакистанецът, който от 22 години живее у нас, не пести сили и време да прави добрини. Не се отказва от каузата си напук на недоверчивите очи. В повечето случаи в началото го гледат с насмешка, но след време получава подкрепата на същите тези хора, които са го помислили за луд. Саиф помага на деца с различни увреждания. Не знае дали това е мисията му, но знае, че би искал българското общество да прави повече за тях.
Когато пристигнал в София през 1994 г., 21-годишният тогава Саиф-ур Рехман едва ли си е давал сметка колко много неща носи в единствения куфар и раницата на гърба си. И българите, които го посрещнали, също не са били наясно. 22 години по-късно обаче излиза, че авантюристът от Пакистан е дошъл със свръх багаж.
Решението да напусне родината си взел, след като не успял да сбъдне мечтата си да стане пилот. Далтонизмът му подложил крак и дори успешно положените изпити не били достатъчни. Искал да отиде в Дания, за която му разказвал негов приятел. Не му дали виза обаче, но за сметка на това получил такава от посолството на неизвестната му дотогава България. "Не съм бил бежанец. По това време нямаше проблеми, тъй като
още не се беше случил 11 септември
Дадоха ми виза и дойдох", спомня си той. След това получил документ за постоянно пребиваване и вече е живял в България толкова, колкото в Пакистан.
Освен личните вещи в куфара на Саиф имало и други неща. "Донесох крикета.Може да се каже, че аз съм бащата на този спорт в България. Дотогава вероятно дипломати и студенти са играли, но в съда през 1998 г. аз пръв регистрирах Клуб по крикет", уточнява той.
Създал клуба, защото според него онова, което ти е в кръвта определя посоката на живота ти. Няколко години по-късно, след като Българската федерация по крикет става факт, го канят за треньор. От 2001 г. Саиф тренира в НСА и националния отбор, но през 2013 г. без обяснения, съвсем по български, го уведомяват, че вече не е такъв. И тъй като за пакистанците крикетът е религия, Саиф все още е треньор на свой клуб. От няколко години пък се занимава с крикет на маса, който е адаптиран за деца с различни увреждания.
"В България ми е правило лошо впечатление отношението на хората към децата с увреждане. Винаги съм искал да направя нещо за тях, но дълги години не можах да се сетя как мога да бъда полезен", спомня си той началото през 2012 г. Тогава благодарение на видео клип разбрал за крикета на маса, който е адаптиран предимно за деца с церебрална парализа. Кадрите го докоснали и решил да се захване. "Дойде ми отвътре. По това време участвах в сериала "7 часа разлика" и имах някаква известност, която ми помогна да ме вземат насериозно и да мога да стигна до тези деца", казва той. В Пакистан Саиф
е възпитаван да не прави разлика между хората
с и без увреждания. Освен това там, с изключение на най-тежките случаи, всички деца учат заедно в училище. Ако в махалата пък има дете със специални нужди, то всички помагат и подкрепят семейството. "За нас това е нещо нормлано", добавя с усмивка той.
Така със своя колежка се озовава в Центъра за деца с проблеми в развитието в Студентски град. Там директорката го предупреждава, че на повечето доброволци ентусиазмът се изпарява след две седмици. Въпреки това му поверяват децата с най-тежки увреждания. Първата среща с тях Саиф не може да забрави и до днес. "Гледаха ме. Бяха усмихнати. Очите им говореха, макар че самите те не можеха. Познаха ме веднага. Започнаха да се смеят. Всъщност те са нормални като мен и теб", казва развълнувано той.
Така се започва. Крикетът на маса е подходящ за деца с тежки увреждания. При церебралната парализа помага за фината моторика и улеснява контакта между ръцете и очите. Децата не оздравяват, но този спорт облекчава страданието им, като подобрява физическото и умственото състояние. Понякога резултатите идват и след години занимания. "Започнах да ги тренирам без маса, само с една пинг понг топка и винкел, който служеше за улей. Заради винкела се майтапихме, че играем пернишки крикет. В началото използвахме хилки за тенис на маса вместо бати. Не мога да опиша каква веселба беше
даже родителите бяха по-щастливи
защото децата им играеха на нещо", продължава разказа си Саиф.
В един момент пакистанецът решава да създаде отбори и по този начин да помогне за интеграцията на децата. Днес, четири години по-късно, 300 деца в цяла България играят крикет на маса. Саиф е обучил треньори, които се занимават с деца с различни увреждания в София, Панагюрище, Пловдив, Стара Загора, Сливен и Кермен. Освен това води крикет и за незрящи.
"Покрай тези деца се научих, че човек няма време за губене и трябва да бъде колкото може по-чист душевно. Човек трябва да е благодарен на Господ. Има деца с увреждания, които са изоставени от своите родители. В същото време те забравят техния проблем, ако видят някой болен. А ние като имаме проблем, мрънкаме. Много неща съм научил от тях. Въпреки всичко от тях извира една положителна енергия", признава той.
От една година Саиф е отворил пакистански ресторант, като твърдо е решил да популяризира кухнята на родината си, в която не е стъпвал от 21 години. Някои със сигурност го смятат за луд за връзване, но вероятно защото не си дават сметка, че постоянството е ключът към успеха. "Преди години, когато започнах с крикета тук, ме мислеха за ненормален. Като казах, че България ще има отбор по крикет, никой не ми повярва", продължава през смях той. Затова и често си припомня думите на известния пакистански състезател по крикет Имран Хан, който казва "Трябва да имаш такива мечти, че като ги разказваш, хората да ти се смеят. И след като те обявят за луд, да започнат да подкрепят".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
