Било ми писано да взема медал, макар и от параолимпиада, казва Даниела Тодорова
Всяка победа обикновено е последица от редица поражения. Мисълта е на испанския драматург Александър Касон, но не е известно вдъхновението, довело го до това заключение. За да се убедим в думите на испанеца, неминуемо трябва да се поровим зад кулисите на успеха, като забравим поне за миг бляскавата му страна. Откъде черпят сили ощетените от съдбата? И наистина ли успехът започва винаги с думата решителност? "Стандарт" ще търси отговорите на тези въпроси в рубриката си "Воля", в която ще ви представи параолимпийците, които намират сили да прославят България по света. Днес ще ви разкажем историята на Даниела Тодорова, чието призвание е да хвърля копието в целта независимо от обстоятелствата.
Победата над смъртта е само един ред от списъка с постиженията й, а той не е никак малък. Със сигурност ще става и по-дълъг, защото такава е целта на копиехвъргачката Даниела Тодорова, а тя не се шегува. "Слезе в ада, присмя се на дявола и се качи отново горе, за да се бори", разказва за нея брат й Радостин Тодоров, който е и неин треньор, откакто се състезава с параолимпийците.
"Животът ми е копие", така започва разказа си 34-годишната Даниела, пронизвайки ме със синьозелените си очи. Тренира от 12-годишна при най-добрите в България - Цветанка Христова и Петър Рахманлиев, които виждат в нея голям талант. Проблемът е, че е слаба, което противоречи на схващането, че хвъргачките трябва да са масивни и мощни жени. "За мен това е клише. Доказах на състезанията, че държа на визията си", казва с усмивка Даниела. С клишето обаче се бори и до днес.
Тя е като манекенка
Държи да е фина и да изглежда добре. Вечно затова се караме, а със злоядството си докарваше до лудост и предишните си треньори", намесва се Радостин Тодоров. "От малка съм суетна. Не съм ли направена, не мога да хвърля копието", казва на свой ред тя с усмивка.
След като завършва средното си образование в Казанлък, е приета в НСА, където учи за треньор по лека атлетика. Завършва магистратура и продължава да се състезава още година, докато нелеп инцидент променя живота й. "На 8 март 2006 г. тренирах сама в Белмекен. Тогава паднах с 120-килограмова щанга, която ме затисна и счупи гръбначен прешлен", спомня си спортистката.
Следва пътят на страданието. В Белмекен няма медицински екип. Чака линейка, завита на дъските. Във Велинград, където я закарват,
почерпени лекари й поставят диагноза "дискова херния"
Откарват я в "Пирогов", където следва животоспасяваща операция, продължила 6 часа и половина. "От следващия ден започна моята борба за оцеляване. Казаха ми, че само Господ може да ми помогне да се оправя и че едва ли ще стана от леглото. Отвърнах им, че не ме познават и ще видят на какво съм способна", казва Даниела.
Месец след травмата я докарват в инвалидна количка в санаториум в Павел баня, където започва рехабилитация. 9 г. по-късно отново я откривам там, но макар с проходилка, вече може да ходи със специални ортези.
Преди инцидента Даниела е била републикански шампион. Участвала е в балканиади, Купа Европа, Световното първенство за студенти в Измир, където става шеста. Започва да се готви за Олимпиадата в Пекин с треньора Георги Димитров, но заради обстоятелствата се озовава на параолимпиадата през 2008 г.
"Започнах да тренирам през 2007. В началото не исках да се занимавам, но след това си дадох сметка, че за тази рехабилитация се изискват страшно много средства. Доста хора ми помогнаха, но реших да взема нещата в свои ръце. Казаха ми, че медал от голямо състезание ще ми помогне финансово за рехабилитацията. Нямах време за губене", връща лентата назад Даниела.
Трудността идва от техниката, тъй като преди инцидента разчита изцяло на краката, а в количката - на ръката. Заминава на неколкомесечен лагер с другите параолимпийци, а норматива за олимпиадата покрива в Прага.
Олимпийският успех идва
на Кръстовден, когато постига първи резултат
но заради изчисляване на коефициенти заради уврежданията става трета с бронзов медал.
"Самочувствието ми се върна след Пекин. Било ми писано да се върна с олимпийски медал", казва Даниела. "Като здрава никога не постигаше резултатите, които показваше на тренировка. След инцидента стана друг човек и нейните лични резултати са на състезание или точно там, където трябва да бъдат", намесва се треньорът й. "Случилото се ме направи по-силна. Започнах да се замислям за много неща и си дадох сметка, че трябва да се обръща внимание на всичко. Човек трябва да се пази сам", добавя параолимпийката. Признава, че се ядосвала, че е преживяла инцидент, но пък го приела като факт. Променила е гледната си точка, като вече не отлага и не гледа повърхностно на света. И тъй като не може да върне времето назад, продължава напред.
Няма успех без болка
- е девизът на красивата копиехвъргачка. Съдейки по постиженията й през годините, можем да си представим колко я е боляло и да свалим шапка. Веднага след олимпиадата става световен шампион в Индия. През 2010 г. затвърждава титлата си в Холандия. Година по-късно в Нова Зеландия остава четвърта, но с трети резултат. Същата година в Дубай печели златен медал на хвърляне на копие и сребърен в тласкането на гюле. На Олимпиадата в Лондон през 2012-а остава шеста. Година по-късно във Франция е на седмо място, като следва сложна операция. Последните й два сребърни медали са на копие и диск от Европейското първенство в Суонзи. Тази година й предстоят състезания в Сочи и в Катар, а с нетърпение очаква Олимпиадата в Рио догодина.
Животът на Даниела минава в спорт и рехабилитация. Живее в Казанлък, но половината от годината прекарва в Павел баня, където се подготвя за състезание. Подкрепя я цялото й семейство, като задачите са разпределени. Баща й Тодор, който е бивш баскетболист и я насочва преди години към индивидуалния спорт, днес се занимава със столчетата й за трениране. Брат й я тренира, като е направил специална рампа, доближаваща се до стандартите за състезания. Майка й има други задачи. Даниела тренира зад санаториума, за да може тренировката да върви заедно с рехабилитацията. Идолът й е българската рекордьорка Антоанета Селенска. Вдъхновява се от копиехвъргачите Ян Железни и Барбара Шпотакова, а черпи енергия от Кръстова гора, където ходи всяка година и се зарежда със сила и спокойствие. "Човек трябва да има винаги цел и да я преследва. Без цел в живота няма как да продължи напред". Това казва Даниела на хората в количка в санаториума в Павел баня, като им напомня, че няма място нито за съжаление, нито за предаване.
В Казанлък я наричат "Златното момиче"
Тя твърди, че не се чувства такава, но се надява догодина в Рио нещата да се променят. "Най-голямото злато обаче няма да дойде от състезанията. Ще дойде, когато стана на крака, защото най-голямата ми борба е за възстановяването ми", казва Даниела. А щом като го е казала, въпрос на време е кога ще забие копието в целта.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
