Децата със специални потребности са като прокажени за обществото
Преди няколко дни към "Стандарт" се обърнаха родителите на "различно" дете. От онези, които обикновено споменаваме, когато става дума за интеграция в училище, но удобно забравяме, когато се срещнем очи в очи с тях. Разказах историята на малкия Влади с очакването училището да реагира. Онова, което не очаквах, беше масовата реакция на семейства, в които растат деца с подобни проблеми и които от години се въртят в същия омагьосан кръг - да сменят училище след училище, с надеждата техните деца да бъдат приети все някъде. Приети, без някой да им лепи етикети.
Излиза, че в последните години, въпреки че усвоихме целия европейски жаргон в тази деликатна сфера на педагогиката, включително и да наричаме тези момчета и момичета с евфемистичното "деца със специални образователни потребности", обществото ни всъщност не е готово да ги приеме. Те се интегрират в общообразователното училище по документи, но прекрачат ли прага на класната стая, всяка идея за интеграция остава зад гърба им.
И остават сами в джунглата
от малчугани, които възпроизвеждат същите и дори по-жестоки стереотипи от тези, които битуват в обществото ни. Което е наложило на подобни хора стигма. И което си мисли, че грижата за тях се изчерпва с изграждането на рампи и асансьори за трудноподвижните /което безспорно е необходимо/, или с назначаването на един ресурсен учител или логопед в училището, който ще им помага при усвояването на материала, когато имат нужда от това. Всъщност помощта, от която тези деца имат най-жестока нужда, е да бъдат приети.
Да не се усещат като случайно долетели във враждебна среда, която винаги ги поставя в ъгъла и очаква от тях благоразумно да мълчат, да не създават проблеми, да си знаят мястото. Явно подобно нещо очаква и самата ни образователна система от техните родители - след като са имали неблагоразумието да отгледат такова дете, да си траят и да бъдат доволни, че поне в някакво училище са го приели. Ама имали претенции да изискват специално отношение спрямо него? Ами да си го гледат вкъщи - и без това законът скоро ще позволи да бъде въведено домашно обучение и така родителите ще могат да си оттеглят "различните" деца в благопристойното усамотение на дома, където
никой няма да ги тормози
В училището, където родителите на Влади са записали детето си, на една от родителските срещи станал баща и заявил "Вие, както сте тръгнали, още малко ще заобичате и циганите". Дотук с идеята за толерантност, мултиплицирана в малко помещение с размерите на класна стая.
Затова и за десетки родители намирането на подходящо училище за детето им се превръща в ходене по мъките. В големите градове те непрестанно получават съвети да потърсят за малчугана училище някъде в другия край на града, докъдето обаче нито държавата, нито общината са в състояние да му осигурят транспорт. Още докато стигнат четвърти клас, тези деца като правило са сменили по няколко училища, което само допълнително задълбочава стигмата върху тях и им залепва етикет, който няма отлепване.
Защото ресурсните учители, където ги има, може и да работят с тях в клас, но никой не обяснява на останалите деца защо и как трябва да приемат различните от себе си. Никой явно не го обяснява и на техните родители, защото според едно неотдавнашно проучване се оказа, че близо две трети от семействата, участвали в анкета по тази тема, не искат синът или дъщеря им да учи с подобно дете. Мнозина дори не знаят какво се крие зад лошо формулираното название "специфични образователни потребности", което всъщност би трябвало да бъде заменено.
Защото специфични потребности има всяко дете - независимо дали има някакво ментално или физическо увреждане, или няма такова.
Част от родителите на другите деца и дори учителите се държат, сякаш проблеми като дислексия и аутизъм например са заразни и детето им може да ги прихване. Самите учители всъщност се затрудняват да работят с подобни ученици, защото и на тях никой не е обяснил спецификите в тяхното възприятие, начините, по които може да им бъде оказана помощ. А и в един клас с повече от 20 деца трудно могат да отделят време за справяне с такъв проблем, особено ако в добавка имат и няколко по-буйни ученици.
Така че най-често се опитват да тушират всички инциденти с "различните" и просто ги загърбват. Благодарение на което обричаме десетки малчугани така и да не научат нищо в училище, защото на практика няма кой да се занимава с тях. А щом като това става в столицата, проблемът вероятно тежи с двойна сила в малки градчета или села, където училището е единствено. И дори не можеш да преместиш детето си в друг клас, освен ако не се преселиш другаде.
Проблемът се задълбочава и от това, че често пъти уж компетентни психолози лепят на децата диагнози, каквито всъщност те нямат. Най-често с лека ръка се "раздава" хиперактивността - ръководители на определени центрове за работа с "проблемни" деца разказват, че след като малчуганите започнат да ги посещават, много от тези диагнози биват "скъсани" - тоест оказва се, че детето няма подобен проблем.
В други случаи "вината" е на родителите, които отказват да признаят, че нещо се случва с детето им, и така проблемът с него бива открит твърде късно - едва когато тръгнат на училище. Факт е обаче, че обществото ни е длъжник на тези деца, и то не само законодателен длъжник. И вероятно още дълго ще е така, независимо колко пъти ще сменим понятието, с което ги наричаме, за да изглежда по-завоалирано, не толкова обидно и всъщност неказващо нищо. Защото, независимо от името си, те винаги се чувстват сами. А дори и да се откажем да ги назоваваме, те няма да изчезнат.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
