Испанци и българи кръстосаха шпаги в остър спор чий писател е Анжел Вагенщайн. Позициите на кралството защитаваха преводачът Хуан Антонио Бернер и маститата литераторка от Барселона Мерседес Момани. Мотивите им: Предците на писателя, сефарадските евреи, са дошли тук от тяхната родина. Освен това той пише за Толедо като за свой дом. Българите пък контрираха с факта, че той и за Пловдив разказва със същата любов, и то съвсем основателно, защото е роден там. Спорът се усложни още повече, когато поетът Никола Инджов съобщи, че и китайците имали подобни претенции, щом Вагенщайн решил действието на най-вълнуващия шпионски роман на съвремието ни да се развива у тях в Шанхай. Накрая се намесиха световните сили, самият Владимир Путин, който подписа указ, съгласно който Анжел Вагенщайн се награждава с медал "Пушкин".
Честването на Анжел Вагенщайн не би могло да се нарече юбилейно, тъй като той навърши деветдесет години още на 17 октомври 2012. Този факт обаче може би заради дамите героят на празника упорито премълчава. Така че остана само един-единствен повод, като напълни зала 7 на НДК в четвъртък вечерта и той е, че Анжел Вагенщайн е един от най-големите днешни не само български, но и световни писатели. Посланикът на Испания Н.Пр. Хосе Луис Тапия го сравни с Марк Твен, а един от преводачите му Никола Инджов го постави редом с Пол Елюар, Бертолд Брехт, Иля Еренбург и други класици на антифашистката литература. Той разказа още как в Шанхай, когато говорили за издаването на книгите на Вагенщайн, ставало дума за 55 млн. тираж.
"Бил сме в Охрид, Москва, Пекин, Сан Петербург и по значими градове като Пазарджик и Пловдив - продължи със спомените си Инджов - и навсякъде се убедих във вниманието, което хората отдават на историите на Анжел Вагенщайн. Евреите са чеда на всички народи и жертва на всички диктатури. Българските евреи са част от нашия народ. В детството си живеех в един град в Беломорска Тракия - Гюморджина, продължи поетът. - Една вечер от съседната къща, която беше еврейска, измъкнаха всички обитатели, вкараха ги в някакъв черен камион. Това бяха неспасените от нас. Оставиха едно черно коте, което взех и пренесох в България".
Анжел Вагенщайн показва в своите творби, че е възможна солидарност между различните раси. Испанците го обичат и ценят заради любовта му към родината майка. Творчеството му е част от нашата традиция. Той показва, че със смеха могат да се съборят стени, които ни разделят, каза Хуан Антонио Бернер.
Мерседес Момани допълни: Сефарадските евреи са изгонени през ХV век и тогава в испанската култура настъпва празнина. Вагенщайн вдига нивото на българската и европейска литература, убедена е дамата. Испанката нарече Анжел нарече българското чудо и висока летва.
С колегата Шекспир, общо взето, се стараем да удовлетворяваме вашите естетически потребности - отвърна със скромна усмивка на похвалите Вагенщайн.
Смехът ми е щит срещу тъгата
- Г-н Вагенщайн, последната ви книга "След края на света. Драсканици от неолита" вече е прочетена. Какво следва?
- Почнах да пиша някакво продължение - отвърна писателят. - Мои читатели, всъщност мои близки почти ми се карат защо съм спрял и питат какво става нататък. Ще се опитам да разкажа някои неща от моето битие и битието, което всички живеем.
- Не се решихте да кажете: Моите читатели... Защо?
- Тук е най-големият жив български поет - продължи Вагенщайн и посочи Валери Петров. - Жив и безсмъртен. Той може да говори за своя публика и читатели, аз още не мога, но се надявам някак си да се завра покрай него.
- Не сте ли твърде скромен.
- България сега изживява една драма. Все по-малко се чете. Миналата година според статистиката българите са прочели по половин книга. Като се има предвид, че една част от тях е много активна, значи, че 70-80 на сто не са прочели нито една книга. Това е част от драмата на съвременния български писател.
- След толкова много сценарии за филми започнахте да пишете книги. Защо минахте от киното в литературата?
- Това не е като да си смениш жената или религията. Много събития ме принудиха. В един период киното бе съсипано. Добре, че сега пак се радва и живее. Вече без мен. Махам му с кърпичка и се надявам, че ще се появят сериозни творби.
- Поразително е чувството ви за хумор, което блика от всичките ви книги.
- Никой обаче не говори за моето чувство за тъга. Смехът не е от много весел живот. Еврейският смях е вид защита. Щит. Той може би пази малкото еврейче от враждебността, лошотията, настръхналия срещу него свят. То му се противопоставя, като му се изплези. Така си дава малко кураж
- Вашите тревоги?
- Видях на улицата младежи с факли и барабани. Така започна националсоциализмът. С факли и барабани. Тръгнаха от Мюнхен, минаха през цяла Европа, за да запалят пещите на Освиенцим. Това са млади хора, без спомени. Те не са живели в онова време. Аз съм живял и продължавам да живея. Моята тъга е там и моите страхове са там. Накъде отиваме, какво ще се случи с България, с човечеството.
На моята възраст човек вече трябва да знае дали това, което е писал, са само думи, думи, думи...Дали е имало някакъв смисъл. Опитвах се да разкажа за фашизма, това нещастие за човечеството, расовата омраза, противопоставянето на етносите, на народите, войните през целия този страшен ХХ век. Да се помни от тези с факлите и барабаните, които сега са на 18 години. Дано прочетат някоя страничка, за да разберат накъде вървят, защо вървят, какъв е смисълът. Това ми дава утешение, че ненапразно съм писал думи, думи, думи...
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
