Тато ни домиля, днес 55% от българите го харесват
Децата на демокрацията, родени по време на прехода, не знаят почти нищо за времето на социализма. Нищо не им говорят Студената война, имената на Маргарет Тачър, Роналд Рейгън, Хелмут Кол, Михаил Горбачов, Лех Валенса. А дори и Тодор Живков. Родителите им също са започнали да изтриват спомена за онова време, а бабите и дядовците са силно поляризирани по отношение на миналото.
Една от причините днес социализмът да бъде митологизиран е неудачният преход, както и липсата на медиен дебат за идеологическата и политическата същност на комунистическия режим, за неговия обхват и неговия крах. Това са част от изводите на изследване на агенция "Алфа Рисърч" за равносметката от "25 г. демократични промени в България", проведено сред 1200 души над 16-годишна възраст.
-------------------------------
94% от младите между 16-30 г. споделят, че не знаят почти нищо за този период. 40% от тях не са могли да посочат дали краят на комунизма е белязан от рухването на Берлинската, Московската, Софийската или Китайската стена... 92% не знаят какви са били границите на т. нар. "източен блок", а познанията им идват основно по линия на личните впечатления и разговори. Незначителен е делът на хората, които знаят за този период от книга (10%), филм, публицистично предаване (16%), училище или университет (10%).
Имената на лидерите и спомените за рухването на Берлинската стена биват изместени от битовите. Времето на соца бива описвано чрез "работа за всички", "безплатно здравеопазване", мозаечните спомени за "манифестациите", "дефицит на стоки", "ограниченията за пътуване", "липсата на свобода" и "репресиите над инакомислещите", посочват авторите на изследването. Хората с ляво мислене виждат в този период преди всичко спокойствието и сигурността. Липсата на безработица, безплатното здравеопазване, доброто образование и индустриализацията са част от оценките за този период на по-възрастното поколение, при което левият и поколенческият прочит съвпадат. Десният прочит обаче поставя акцента на липсата на свобода, диктатурата, цензурата. С течение на времето, равносметката за развитието на България в периода 1944 г. - 1989 г. се изменя драстично. Обезценените надежди от началото на прехода пренаписват и спомена ни за него.
Авторите на изследването сравняват дадените оценки днес и 2 г. след падането на Берлинската стена за Тодор-Живковото време. През 1991 г., докато е все още жива и релефна паметта за живота в този период, 76% от анкетираните от тогавашния НЦИОМ пълнолетни граждани дават отрицателна оценка на Тодор Живков. Днес 55 на сто са позитивните оценки. Отговорите на въпроса "накъде след 1989-а?" очертават представите за свободна и просперираща България - отваряне на границите и свободно пътуване (30%), повишаване на доходите и благосъстоянието (27%), развитие на пазарна икономика и нови възможности за работа (20%), повече човешки права и свободи (19%), връщане на частната собственост (18%), избор на управляващи чрез свободни избори (15%). Днес надделяват мненията, че очаквания и реалност се покриват само в три направления - присъединяване към ЕС, свобода на пътуване и връщане на частната собственост. Едва 2% смятат, че са се сбъднали очакванията за върховенство на закона, 5% - за изграждането на демократични институции, 10% - за избор на управляващи чрез действително свободни и демократични избори.
За половината българи преходът е провал. Те намират развитието на България след 1989 г. за неуспешно, като едва всеки десети дава положителна оценка. Оценките в личен план обаче далеч не са толкова песимистични - едва 29% смятат, че са загубили по време на прехода. Въпреки разслоеното на икономически принцип общество, у нас по-видимо е разслоението "политици - обикновени хора". Това придава усещане за формирането на "класа на летящите в бързата лента", за които правила и закони не важат, и "класа на пешеходците", като тези две класи не могат да се срещнат помежду си. С тази представа обществото изразява своето усещане за фундаменталния проблем на прехода - провал на върховенството на закона, корумпирани институции, осигуряващи и покровителстващи злоупотребата с власт. Все пак масовата негативна оценка за прехода не е отрицание на целите на прехода, смятат от социологическата агенция. Хората не биха се отказали от достиженията на изминалите 25 г. Те не обвиняват конкретен политик или правителство, лява или дясна политика, а зле функциониращата държавност, която се е усъвършенствала в изсмукването на ресурси от общността, вместо в механизмите, гарантиращи спазването на законността, професионализма и почтеността.
Така след 25 г. промени обществото е изправено отново пред политическо предизвикателство. То е свързано за пореден път с изграждане на ефективни и некорумпирани институции, осигуряване на върховенство на закона. Друга цел е гарантиране на такова политическо представителство, което да бъде гарант за взаимното ограничаване на злоупотребата с власт, а не за взаимното насърчаване, обобщават авторите на проучваните.
Как ще живеем, вече зависи от нас
Плюя на робските времена, в които всеки си трайкаше за хлебеца, казва писателят Калин Терзийски
- Кайо, какво според теб промени 10 ноември 1989 г.? Какво спечелихме и какво загубихме?
- За мен 10 ноември е изключителна дата. Няма значение какво могат да кажат скептиците по тоя повод. Всъщност - ние добре знаем - всяко нещо може да бъде омаловажено, особено от българи. Българинът е много добър в това - да превърне в нищожно едно нещо, за да го докара до ръста си. То и 10 ноември може да бъде представен като един партиен преврат, като някакво начало на мътни времена, като замяна на една мръсна власт със същата. Но аз говоря за друго - това беше денят, дал енергия и устрем на много и много хора - да се почувстват свободни, да излязат на улиците и да заговорят свободно за своя нов живот. Аз съдя за 10 ноември като поет - а мога да ви декларирам, че поетът е много по-мъдър и прав от всеки друг - и от икономиста, и от политика, и от обикновения човек - и мога да кажа това, защото съм бил и лекар и дори съм се занимавал с политика - но от поета, който съм сега, по-ясен в преценките си няма; та - за поета Калин Терзийски 10 ноември е едно: Вдъхновение.
Този ден вдъхнови милиони хора в България да изкрещят с огромно въодушевление: Свобода! След 45 г. задушаваща, мрачна, безнадеждна Несвобода.
Какво се случи после - това вече е друг въпрос. Затова може да се каже: 10 ноември и След това. 10 ноември трябва да бъде запазен като един ден на мощния порив на българския народ към свобода.
И пак - по повод склонността ни да омаловажаваме: нека не омаловажаваме и този ден! Нека го пазим като ден, в който успяхме да се въодушевим и да заговорим за свободата си. И да излезем - смело и с открити лица - пеейки, по улиците. О, Боже! Та тогава се пееше - помните ли? Навсякъде! Аз помня и съм щастлив, че помня време, в което българите, вместо да цъкат с език и да повтарят "Ужас, ужас" - пееха! Аз помня.
- Как го посрещна лично ти? Какви очаквания имаше тогава и какво от тях се сбъдна сега, 25 г. по-късно?
- Аз лично го посрещнах в казармата. При мен нещата бяха още по-символични, драматични и чудесни! Аз бях граничар на западната граница. 2 месеца преди това, до септември, непрекъснато при нас се говореше за война. За ужасна война. Най-вероятно - последната. Световна. Това беше времето на Голямата екскурзия, тоест - на насилственото изгонване на неколкостотин хиляди турци от България. 1989-а. Очаквахме Турция да нападне България заради издевателствата, извършени срещу турското население. Ние - граничарите - бяхме наясно с две неща. Че са извършени издевателства. И то - от момчета като нас. И друго - че ние ще го отнесем. И скоро кръвта и месата ни ще превърнат в каша пръстта някъде по южната граница. Ужасно, безнадеждно чувство. Денонощен, сковаващ страх. Очакване да бъдеш убит, просто защото си имал лошия шанс да се родиш в тоталитарна държава. И когато властта на Тодор Живков падна - и стана ясно, че и самият социализъм се сгромолясва, а оттам - и Студената война свършва - ние изпитахме страховито, велико облекчение!
И това, което направих аз, е да откъсна портрета на Тодор Живков от официалната книга на заставата. Командирът по политическата част дойде, запасан с пистолета си, младо момче, лейтенант - и каза: Е сега какво ще правим? - по повод това, че съм скъсал портрета на диктатора. И аз се усмихнах. Ние, войниците, бяхме двайсет човека, въоръжени с автомати и картечници, той беше сам с пистолетчето си. И аз му се усмихнах и казах: Амиии, не знам... И той също се усмихна и каза: Ами ще трябва да нарисуваш нещо, вместо тоя Тодор Живков... ти нали си художник... нещо аполитично такова... Така ми каза клетото момче - политически офицер.
А по повод това - какво съм очаквал и какво стана - мога да кажа само, че очаквах повече. Но пак съм доволен. От свободата. Свободата понякога е доста сурово и трудно за преживяване нещо. Но - аз съм щастлив от нейната суровост. Може някой да изпитва носталгия по кротките, робски времена, когато всеки си трайкаше и имаше хлебец. Но аз плюя на тия времена.
- Имахме ли преход и към какво? И завърши ли той според тебе?
- О, да. Макар и доста криминален, клептократски преход. България мина през наистина долнопробни времена. Позволихме да ни управляват престъпници. Помните времето на мутрите. Ужасно. Държавна сигурност и нейните кохорти от изроди с дебели вратове. Ние позволихме това - нали така? Но нека не забравяме, че почти всяко хлапе мечтаеше да е престъпник и мутра - примерно 94-95-а. Тоест - не сме съвсем невинни.
А иначе - дори и според най-внимателни и задълбочени анализатори (но няма да ги цитирам!). Преходът приключи някъде към 2005 година. И с влизането в Европейския съюз е вече съвсем ясен факт. Това, че не сме в идеално състояние вече си е просто нашето нормално състояние. Или казано по друг начин - сега вече сме това, което сме. И това как сме и как живеем - си зависи от Нас. От Нас!
Не се променя само възторженият глупак
Проф. Боян Биолчев, писател
От 10 ноември 1989 г. се промени абсолютно всичко. Не се променя само възторженият глупак. Но и той, ще не ще, трябва да живее вече в променена среда.
Възразявам срещу понятието "прeход", защото, за да има преход, трябва да има мост от единия бряг до другия. А в нашия живот стана малко като в "Тримата глупаци" на Доньо - мостът е от брега сам до себе си. За да има преход, трябва да знаем къде отиваме, а при нас просто се извършва малко по-свободно движение в примамливата неяснота на живота. Хората се дразнят, че брегът го няма, дори и миражите изчезнаха. Но истинската радост е пътят сам по себе си. Колкото и тежки премеждия да имаме, важното е, че сме на път, а не в затворена стая.
Никой не очакваше, че трябва да работи
Лияна Панделиева,
журналист, лицето на демокрацията след 10 ноември
Когато промените бяха обявени, първият изключителен възторг беше усещането, че животът може да започне отначало. След като вече няма да сме арестанти на собствената си държава, значи ще можем да направим живота си такъв, какъвто го искаме. Вярвайки в голямата промяна, която ще донесе лична промяна за всеки, никой и за секунда не предположи, че тя няма да бъде положителна. Мислехме, че ще вървим само по-напред, само по-богати, само по-щастливи, само по-красиви. Тогава успоредно вървяха две теми. Едната беше, че промяната се случва и всичко, което не сме били, вече ще бъдем. А в същото време вървеше вълната на вътрешна потребност от реваншизъм. И двете се сблъскваха. Огромното реваншистко говорене и потребността да се търси люта сметка на всички, които по някакъв начин са участвали в предишните процеси, замъгли способността на хората да виждат какво се случва на заден план. А то беше натаманяване на парите, които трябваше да отидат там, където им е мястото. Много голяма заблуда е, че демокрацията с протестите и новите лица е процес, който е зрял дълго, "тайно и полека", и изведнъж е избухнал. Тя се случи под контрола на комунистическата партия, която не би пуснала ей така за една нощ властта. След промяната хората не очакваха, че от тях ще се иска да работят. Това бе голяма изненада. Оттук дойде големият крах за страшно много хора и се появиха групите на разочарованите. А доколко ясна е промяната в главите на хората, стана видимо по време на протестите срещу кабинета "Орешарски". Защото много по площадите получиха думата, но се оказа, че са само с леви искания. Фактът, че хората продължават да се надяват, че държавата е инструмент, който ще реши техния проблем, показва, че вътре в главите на тези, които трябва да осъществят промените, дори не е стигнала мисълта, че зависи от всеки от тях.
Останахме разкрачени между Изтока и Запада
Доц. Валери Колев,
историк
За изминалите 25 г. България успя да разгради една система и да навлезе в друга. Но това не беше направено по най-добрия начин. Тук не става дума за т.нар. политически елит, който се радва на огромни заплати, всевъзможни привилегии и постоянни разходки в чужбина за сметка на данъкоплатеца под предлог поддържане на връзки с Европа. А за огромното мнозинство, част от което бе буквално прогонено от страната в резултат на безумни неолиберални политики, а друга - най-вече пенсионерите и малцинствата - едва преживява. Всичко това стана поради липсата на нормална икономическа основа, върху която да се върви напред. И това не е въпрос на социална носталгия, както някои е опитват да ни обясняват, а на безмилостни статистически данни. Които сочат, че не само не вървяхме напред, но и се превърнахме в задния двор на Европа, като ставаме постепенно и такъв на Африка. Така че, не само настоящето, но и бъдещето на България никак не е розово. Но това не означава, че трябва да се връщаме назад. Както е казал Чърчил, демокрацията е нещо отвратително, но по-добро не е измислено. Нашето общество твърде дълго стоя разкрачено между Изтока и Запада в първите решаващи години на прехода. Спомнете си как Жан Виденов през 1996 г. ходи в Китай да прочува възможността да ползваме техния социално-политически модел. И трябваше да се провали, да се стигне до зимата на 1997-а и до служебното правителство на Стефан Софиянски, което подаде молбите за членство в ЕС и НАТО. И другите ни братя по съдба от Източна Европа не бяха готови за предизвикателствата на пазарната икономика, но все пак бяха по-близо до Запада, а и случиха на елити. При тях преходът се получи. Ние не бяхме оставени спокойно да решим - бяхме притискани тотално, както от Запада, така и от Москва. И това доведе до нова Студена война, на която сме свидетели.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
