Смелчаците покрусени от разрушената къща на капитан Петко Войвода
След краха на България в Междусъюзническата война Беломорска Тракия, порадвала се на свободата само няколко месеца, през есента на 1913 г. отново е окупирана от турския поробител. В Дедеагач се събират 40 000 българи от околните села, които са натъпкани насила като животни в местните казарми. Дават им 5 дни срок да вземат със себе си, каквото могат, и да напуснат завинаги родните домове. Тъжната колона на обречените, както я наричат историците, се проточва на десетина километра. По изнурителния 100-километров преход от Дедеагач през Фере и Армаганската долина до българските земи подгонените бежанци е трябвало уж да бъдат охранявани от рота турски войници. На практика обаче те са подложени на истинско изтребление от самия аскер, от постоянните набези на черкези, башибозук и други турски банди. Според изследователите едва половината от тези 40 хиляди тракийци оцеляват по пътя към майка България. След 101 г. същият този път на спасението и надеждата - от Беломорска Тракия до Маджарово, извървяха потомци на тракийци от цяла България.
Първата спирка на потомците бе някогашното българско село Балъкьой, днес Мелиа. "Ето тук е била къщата на дядо ми Димитър Карев", посочва развълнуван внукът на този поборник и просветител доц. Атанас Щерев. След Илинденско-Преображенското въстание Карев, който е бил в четата на Марин Чолаков в Дедеагачко и Гюмюрджина, е хвърлен в турските зандани. След това учителства в цяла Източна Тракия и е смятан за един от най-авторитетните и начетени българи тук. "Дядо ми предвожда на два пъти групи бежанци от Беломорска Тракия - първия път през 1913 г. в колоната на обречените, а втория - през 1920 г., когато България окончателно губи тези земи", припомня съдбата на своя род д-р Щерев. Димитър Карев никога повече не успява да зърне родното си село Балъкьой, но
заклева внука си да не го забравя
"След демократичните промени, когато за пръв път дойдох тук, не посмях да вляза в селото. Гледах го отгоре, докато ми се насълзиха очите, обърнах колата и си тръгнах", признава внукът. След това д-р Щерев започва да идва всяка година. Заедно с хасковлията Димитър Шалапатов, страстен изследовател на българските корени в Беломорска Тракия, поставят началото на този необикновен поход на потомците.
"Ще подкрепям тази родолюбива идея, докато съм жив", казва доц. Щерев, председател на родовата фондация "Д-р Димитър Щерев", която финансира изцяло похода. Тази година той събра за 9-и път потомци на тракийци от почти цялата страна - София, Пловдив Пазарджик Стара и Нова Загора, Бургас, Хасково, Кърджали. "Маршрутът, по който минаваме, включително и пешите преходи, повтарят 99% пътя на надеждата и спасението на нашите деди от Дедеагач през Армаганската долина до Маджарово", посочва Шалапатов. Тази есен вторият пеши поход в Гръцко, около 15 км - от местността Бялата вода до подножието на връх Коджаели, се проведе в ужасно време -
дъжд, силен вятър, по билото заваля и сняг
Въпреки това 15-ина смелчаци от всички възрасти преминаха по него без колебание. "Като си представя те какво са преживяли, баба ми е била на 14-15 г., носела е на гръб и малкото си братче и при тези сурови условия нашето ми се струваше като разходка", заяви 76-годишният Павел Павлов от пловдивското село Белащица след края на пешия марш из планината. Според Шалапатов времето през есента на 1913 г. е било още по-лошо. На 30 септември на връх Коджаели, където бежанците нощуват, пада сняг и 150 деца и възрастни са покосени от студа и издъхват.
Най-младият в групата на смелчаците сега бе 26-годишният студент от Тракийския университет Павел Динев. Той признава, че за него целият поход е бил вълнуващо преживяване. "Човек, който не помни дедите си, и народ, който не познава миналото си, са обречени", казва младежът, който е председател на младежкото тракийско дружество в старозагорския вуз.
Дядото на новозагореца Иван Караманов, Русин, е лежал в Одринския затвор с Димитър Карев. Заедно на два пъти преживяват и ужаса на бежанския поток от Балъкьой до българските земи. "Изоставените имоти на дедите ми - мелници, къщи, ниви, са
оценени на 1,6 млн. лв. през 1928 г.
казва Иван, миньор в Мини "Марица-изток". Той не храни илюзии, че някога ще получи нещо от това пропиляно наследство. И не това го кара всяка година да минава по кървавите им стъпки към свободата. "Само като си помисля колко кураж и сили са им били нужни да минат, както се казва - през огън и вода, да започнат живота си отново от нищото, и се разтрепервам", признава Иван.
Една от най-емоционалните спирки на тазгодишния поход на тракийци бе в родното място на капитан Петко войвода - Доганхисар, сега Есими. Тук все по-малко неща напомнят за легендарния защитник на цяла Тракия. Онези, които потърсиха родната му къща на хълма в края на селото, бяха покрусени от гледката. Всичко е изравнено наскоро с багер. Единствено една мъничка табелка, подпряна на самотно дърво, подсказва, че тук някога е била родната къща на войводата. Паметникът на капитан Петко пък продължава да стои в двора на собствениците на хотелския комплекс "Сафари". Както е известно, гръцките власти категорично отказаха монументът на гордия защитник на всички поробени в Тракия да се издига на площада в селото. И сега, за да положи цветя пред паметника на войводата, всеки поклонник трябва да моли домакините да му отключат вратата на своя дом. Така ще бъде и през декември, когато и българи, и гърци, надявам се, ще отбележим 170 г. от рождението на капитан Петко войвода.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
