Такава галерия като тази в двора на отец Николай Христов в белослатинското село Попица едва ли има по света. Причудливите статуи и композиции, които той моделира, са пръснати сред лозите, натежалите от плод овошки и лехите с домати. 79-годишният свещеник е изпънат като струна. Няма типичното попско коремче и крачи чевръсто сред произведенията си. Разкрива, че идеята за всяко от тях се ражда по тъмна доба. "Дремвам докъм 1 часа и после почвам да мисля какво може да направя", разкрива той.
По първи петли отец Николай вече е на крак. И грабва лъжицата. Но не за да закусва, а да гребе с нея бетона, с който моделира статуите си. Твърди, че работи като Микеланджело, а всъщност самородните му примитивни пластики са подобни на езическите, индианските и африканските.
Статуите му пък привличат вниманието не само на хората от селото, но и на пътуващите, защото и оградата на къщата е окичена с тях. На нея има дори реплики на знаменити статуи от цял свят. Там са Христос от Рио де Жанейро и Статуята на Свободата от Ню Йорк, която вместо факел държи електрическа лампа. Тя наистина свети по цяла нощ и огрява галерията на открито. Компания пък им прави фигурата на първия ни будител Паисий Хилендарски, който е взел в ръцете си "История Славянобългарска".
Самоукият скулптор вече е направил портрети от бетон на цялото си семейство - в цял ръст, разбира се. Но най-много са скулптурите на майка му. В последнитe тя носи червен петел и е с черни галоши.
Черната забрадка все още не е поставил. "Тя, когато си идвахме, ни колеше по един петел или кокошка. И затова реших да възпроизведа това - да се знае, че майка ми за мен беше всичко. С чувство за самоирония отец Николай е изобразил и себе си, и съпругата си Йорданка, която уви е тежко болна и той се грижи за нея. Смята, че най му приляга фигурата, която го представя като труженик с дочени дрехи и каскет, защото смисълът на живота му е да остави нещо след себе си. Та дори това да е египетското езеро, в което плуват зелени крокодили в двора му, както и десетките херувими, причудливи фигури и гълъби от бетон, накацали по дърветата и портата. Малко стряскащо е решението му да си направи приживе дори надгробната плоча и да я монтира не другаде, а на едно стъпало пред къщата си.
"Не се плашете, измайсторил съм я преди 10 г., пък съм си жив и здрав!", успокоява отчето. И изрежда от колко тежки болести е оцелял, макар да е бил отписван от някои доктори. Но се намерили и лекари, които го излекували от инсулт, инфаркт, рак на кожата и на стомаха и още куп опасни болежки. Показва няколко големи белега от операции, но най-много се хвали от шев на единия си крак. Направил го хирург, който смятал да отреже крайника му заради костната туберкулоза, от която страдал. В последния момент обаче се намесил негов колега, който спасил крака му.
На младини мечтата на дядо поп била да узнае тайните на човешкото тяло и да стане патоанатом. Още като ученик в Бяла Слатина се сприятелил с лекар, който му давал да чете учебника по анатомия. Но родителите му не можели да го издържат да следва медицина. "Бяхме много бедни, живеехме в мазето заедно с телето и прасето", спомня си отецът. Затова се записал във Военномедицинския институт. Там изучил и любимата си специалност.
Колко сърца съм извадил, колко дробове и мозъци съм нарязал!, спомня си за часовете в моргата попът. И признава, че по време на практиките във Военна болница крадял. Крадял обаче не друго, а папките с историите на заболяванията на починалите пациентите. За да ги прочете и да открие връзката на диагнозите и състоянието на органите, което се вижда при аутопсията. "Последната аутопсия, която направих, е на брат ми, за да докажа на лекарите, че не е починал от рак", разкрива попът. Покрай професията си отец Николай се познава със светила в медицината ни, но най-близък е с онколог номер 1 проф. Иван Черноземски, когото боготвори. Той самият бил виртуоз на шевовете. Докато работил във врачанската болница, получил най-големия комплимент не от друг, а от доайена на местните хирурзи д-р Валтер Димитров. "Имаш златни ръце", казал му носителят на Златна игла.
Към Бога обаче го обърнал активен борец от близко село. Той написал донос, че като санитарен инспектор във врачанското ХЕИ е получил агне за рушвет, а в замяна дал дефицитния по това време гамаглобулин. "Изкарах 3 месеца в подземията на Държавна сигурност, осъдиха ме на три години условно и получих забрана пет години да упражнявам професията си", разкрива поп Николай. Именно след този кошмар той решил да преосмисли живота си и да тръгне по пътя на духовното. Отишъл в Черепишката семинария, но като я завършил, не му позволили да облече расото. Постоянно получавал в пощенската си кутия писма със заплахи, че ако стане свещеник, ще го пратят в лагерите край Белене и Ловеч.
Така започнал да служи чак след падането на режима на Тодор Живков. Но пак не бил като колегите си, никога не си позволил да печели от опела. "Аз за сълзи пари не вземам и съм единственият поп, който плаче заедно с близките", натъжава се отецът. Затова след последния инсулт докторът му забранил да служи, ако иска да живее. Но отец Николай не можал да се откаже съвсем от задълженията си към Бога. С двете си ръце изградил параклис в двора си. И като истински майстор художник и ваятел изработил сам скулптурите, дърворезбите и стенописите в него.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
