София. Ръководителят на отдел "Международна информация" на в. "Стандарт" Владислав Пунчев бе лектор на международна конференция със специалната подкрепа на НАТО на тема „Жените и изграждането на мира. Какво правят и защо е от значение". Форумът бе организиран от Атлантическият клуб в България, Института за културна дипломация – Берлин и Софийски форум за сигурност и Сдружение на жените военнослужещи. Конференцията, която продължава и на 10 октомври в сградата на Представителството на Европейската комисия в България, събра на едно място редица посланици, експерти и представители на неправителствени организации и на научните среди.
Пренебрежим фон, съвместно битие с властващ пол, насилствено омъжвани тинейджърки за старци, забрана за образование, за труд, дори за напускане на дома без придружител роднина мъж... Така гласи литературният анализ на романа на Халед Хосейни „Хиляди сияйни слънца", описващ ада да си жена в Афганистан след идването на талибаните. И за съжаление съвсем не е фикция, а реалност, която със сигурност може все още да се види и днес в някои части на тази изстрадала страна.
Ето защо, за да се разсъждава каква може и трябва да е ролята на жените в развитието на Афганистан слез приключването на мисията на ИСАФ, е необходимо да се разгледат някои реалности и статистически факти. А те не са никак жизнерадостни – в резултат от забраната буквално да са хора, въведена от талибаните, които нареждат жените да крият лицата си под бурка, а прозорците на дома им да са боядисани в непроницаема боя, за да не се вижда отвън, та именно в резултат на подобна ислямска крайност, днес близо 90% от афганистанските жени са неграмотни. При 60% неграмотност при мъжете. За сравнение, което може би не е чак толкова необходимо, защото е близо до ума, в САЩ или в Обединеното кралство неграмотността сред нежния пол не надхвърля 1%.
Тук е мястото да се посочи и една друга статистика, която или не се знае, или е забравена покрай информационния поток във връзка с операциите на коалиционните сили в Афганистан през последните 12 години. А тя показва как жените са участвали в социалния, политическия и икономическия живот преди идването на талибаните на власт. През 1964 г. афганистански експертки помагат за изработването на Конституцията, а през 70-те години поне трима депутати в парламента са от нежния пол, разказва живеещата в Канада афганистанка Мохадеса Наджми в своя материал „История на афганистанските жени. Преди и сега". В статията й, препечатана от няколко западни издания, тя посочва, че дамите са заемали постове като учители, правителствени служители, т.е. чиновници, лекари, медицински сестри, адвокати, съдии, журналисти, писатели и поети чак до началото на 90-те години. Още повече, че по това време жени са 40% от лекарите в Кабул, 70% от учителите, 60% от професорите в университета в Кабул и 50% от студентите. Да не говорим, както пише и Хосейни, няма абсолютно нищо необичайно мъже и жени, приятели, познати, че дори и гаджета, да ходят заедно на кино или ресторант.
Един любопитен исторически факт – в хрониките може да се срещне едно събитие от далечната 1880 г. за жена на име Малалай, която с героизъм надъхва афганистанските бойци в решаваща битка с британските сили. Ето защо Малалай е известна и като афганистанската Жана д'Арк.
Днес картината е повече от крещящо тъжна. Дори след намесата на коалиционните сили, дори в този момент, в който тази операция навлиза в своята 13-та година, статистиката сочи, че 17% от жените са били жертва на сексуално насилие, а те са част от над 80-те процента, които признават с половин уста, че са били обект на физически или психологически тормоз. Горе-долу 80 на сто от браковете са насилствени, т.е. и по времето на талибаните, и след тях, а 8 млн. жени и момичета на възраст от 15 г. до 40 г. страдат от депресия.
И е невъзможно дори да се помисли как през 60-те години афганистанското правителство е изпращало по програми за развитие медицински сестри в отдалечени планински и земеделски райони да ваксинират местните срещу болести като холера например. В съвремието обаче, след толкова години насилие и извращения, мъжете в същите тези райони биха се изсмяли на подобна идея жените им да пътуват свободно, камо ли да ги пипа някой мъж, било то чужденец или афганец, дори с цел лечение.
Не могат да се отрекат обаче и някои постижения след свалянето на режима на талибаните. Като този например, че през август 2002 г. вече имаме първата жена генерал в новосформиращата се Афганистанска национална армия. След това от 2005 до 2007 г. има и жена депутат в афганистанския парламент. Пак през 2005 г. е създадена и женска федерация по бокс, а година по-рано – през лятото на 2004 г. две афганистански атлетки за пръв път в историята на Афганистан представят страната си на Олимпийските игри в Атина. През 2009 г. пък вече имаме и първата жена кмет, както и първата дама губернатор на провинция. Днес една четвърт от депутатите в парламента са жени, но те твърдят, че гласът им не се чува, защото продължават да са пренебрегвани и дискриминирани. Освен че са заплашвани, а и талибаните гледат да не пропускат сгоден случай да убият публична личност от нежния пол, за да пресекат всяка женска амбиция.
През април 2008 г. пък афганистанското образователно министерство съобщава, че над 5,4 млн. деца ходят на училище, от тях 35 на сто са момичета. Разбира се, не можем да не споменем и изключително жестоко нападение над такива деца през ноември 2008 г. в Кандахар с киселина, вероятно хвърлена от талибани или техни симпатизанти. Десетки деца са ранени, някои от тях ще останат обезобразени до края на живота си.
Но дотук със статистиката. Нека погледнем какви усилия полага и може би трябва да полага международната общност за подпомагането на ролята на жените в бъдещ Афганистан, защото както всички много добре знаем и предполагам сме съгласни, няма реално социално и политическо развитие на една държава при наличие на полова дискриминация, ерго без участието на жените.
След атентатите в Ню Йорк на 11 септември общественото мнение най-накрая се заинтересува от отношението на режима на талибаните към жените в Афганистан, което дотогава бе критикувано единствено от западните феминистки организации.
Започна медийно отразяване на съдбата на афганистанската жена, която бе използвана отчасти и за основание за започването на войната в Афганистан. В страната пристигнаха безброй неправителствени организации, създадоха се комисии, започнаха разследвания и избори, като целта бе независимост и по-добро бъдеще за жените в Афганистан. В периода 2002-2005 г. се забеляза някакъв прогрес най-вече по отношение на достъпа до образование и работа, както и промяна на манталитета на едно общество, изтормозено от война, но веднага след това нещата забуксуваха.
Адмирации обаче будят и някои усилия, отново на жени, от американската армия, които са насочени освен за облечкаването на положението и помагането на техните афгански посестрими отново да станат уважавана част от сформиращото се общество, помага и на самите тях да защитят достойнството си.
Репортаж на в. Ню Йорк Таймс отпреди три години разказва как две американски дами военнослужещи вървят смело и упорито с пехотния патрул, главно от мъже, в 39-градусовата жега и натоварени с над 20 кг военно оборудване, в сърцето на контролиран от талибаните район. За два часа в сграда със стени, построени от кал, ефрейторите от морската пехота оставят настрана пушките и бронежилетките си и се опитват да поведат разговор с четири афганистанки. Чрез военен преводач или чрез собствените си базови познания по пущунски език. Разговорът се върти около житейски теми.
Двете ефрейторки са част от 40-те жени морски пехотинци, обучаващи се в лагера "Пендълтън" в Калифорния за рисков експеримент: изпращане на професионални "женски бойни отряди", които да придружават изцяло съставените от мъже пеши патрули в провинцията Хелманд в Южен Афганистан.
Освен опасностите в мисията си, да паднат покосени от талибански куршум или самоделна крайпътна бомба, дамите в камуфлаж срещат и други трудности – от някои мъже морски пехотинци, както и от американски командири, скептични по отношение на резултата от тази програма. Това също става част от разговора, не само защото жените обичат да си споделят, но и защото така се сприятеляват.
Репортажът разказва по-нататък и как са принудени да действат американски военни лекарки в Афганистан – да правят преглед през кирпичена стена и отново чрез преводач, който да опише симптомите. Примерите за културни пропасти между западнячките и едни от най-изолираните в света жени. Но с упоритост, която както изглежда няма да е никак малка, те все някога могат да бъдат преодолени. Само трябва безотказност в тази война за сърцата и умовете.
Подобни мисии реализират и британски дами офицери. В Кабул например има военен учебен център, в който афганистанските жени новобранци участват в 20-седмичен курс с надеждата да станат офицери в афганистанската армия. Наставник естествено е жена кралски офицер, която залага най-много на физкултурата, която според нея формира вътрешната самодисциплина и решителност. Но има и друг, образователен, че и психологически момент – освен на грамотност, британките учат младите момичета да отстояват правото си да бъдат свободни, за да може да се промени положението на следващото поколение жени в Афганистан.
Въобще ограмотяването на жените в Афганистан се очертава като ключов момент във формирането на бъдещата им роля. И има два изключително лесни начина за това.
Първият е с помощта на радиопредавания – такъв експеримент вече е направен и все още действа. През 2004 г. стартира радио "Гласът на афганистанската жена". И това е първото радио, което има в името си „жена". Лесно е да се предположи водещите зад микрофона от какъв пол са. Както и на какви теми са посветени предаванията. За съжаление обаче те се чуват предимно в Кабул, където са концентрирани най-много коалиционни сили, докато в отдалечените райони на страната ситуацията е малко по-различна.
Но тук стигаме и до другия, може би още по-лесния начин, който може да се окаже и най-успешен. А това е...мобилният телефон. На фона на високия процент неграмотност, както сред жените, така и сред мъжете, може да прозвучи парадоксално, но вече над 18 млн. души в Афганистан имат мобилен телефон. Което ще рече над 65% от населението. Само по себе си тези данни нищо не означават и първоначално човек би се зачудил как един апарат джобен формат може да пребори неграмотността. Той не може, но има разработени и инсталирани специални приложения, които се радват на достатъчна популярност.
Американската агенция за международно развитие е предоставила около 80 000 долара за разработването на това приложение, което се нарича „Телефон учител". Освен че учи на азбуката и правопис, то „говори" – на дари - афганистански персийски и на пущу – двата официални езика в Афганистан. Чрез него може да се учи и математика, а и в съвременния свят много добре знаем, че никое приложение не остава без ъпдейт и то вече има освен аудио, и видео интерфейс. Приложението "Телефон учител" може да бъде инсталирано на всеки телефон, който има карта памет и камера. Благодарение на този софтуер ученикът може да вижда и да чува произношението на буквите и на изразите и да ги заучава.
В заключение могат да се направят няколко извода:
Възраждането на жените в Афганистан минава през няколко пътя, както традиционни, така и с помощта на модерните технологии, но винаги с необходимостта от „софтуерна" и „хардуерна" подкрепа от страна на международната общност.
Всеки път обаче ще е достатъчно каменист, трънлив и неравен заради някои морални предразсъдъци, колкото разбираеми, толкова и неразбираеми през погледа на западния човек. Като това например, че една афганистанка все още трябва да се радва на благосклонността на баща си или съпруга си, за да може да се заеме с образоването си, независимо по кой метод.
Все още афганистанският свят е доминиран от мъжете и тяхната воля и това се случва и благодарение на благословията на държавната власт, която ще управлява след изтеглянето на ИСАФ през 2014 г. Пътят от нея вече е „постлан" в някои отношения, дори от самия президент Хамид Карзай, който, с извинение за крайното изказване, но вчера имаше наглостта да обвини НАТО, че "причинило огромни страдания", без да донесе никаква полза на страната му. Направи го в интервю за Би Би Си, което даде няколко дни по-рано. Може и да е прав, че Алиансът е допуснал грешки, които за съжаление се изразяват и в отнемането на цивилни човешки животи, но същият този човек бе и още малко ще бъде два мандата начело на властта именно благодарение на ангажимента на НАТО. И сега има смелостта да каже, че за да е стабилна страната му и да има мир, трябва да се постигне споразумение за подялба на властта с талибаните.
"Връщането на талибаните няма да подкопае напредъка. Нашата страна се нуждае от мир. Искам да се боря за всичко, което носи мир в Афганистан и така да насърчавам повече каузата на афганистанските жени", казва Карзай.
Думите му звучат, ако не по друг начин, то поне обезкуражително на фона на загиналите 3372 военнослужещи на НАТО и близо 19 000 души цивилно население. Но той няма да е президент след април, тъй като конституцията му забранява да се кандидатира за трети мандат. Но тези думи са повече от ясен сигнал, че международната общност, която естествено няма да изостави Афганистан след 2014 г. трябва да мобилизира още повече усилия в спечелването на умовете и сърцата на афганистанците, наблягайки на ограмотяването, не само на жените, но и на мъжете, защото именно образованието е ценностната система, която променя мирогледа, колкото и закостенял да й той.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
