Ако Халеевата комета бе паднала до стария бряст насред Сливен, арменците нямаше да се изненадат толкова, колкото на това, което се чу тези дни. Нураир Нурикян става председател на Управителния съвет на Българския спортен тотализатор. Дори брат му близнак, магът Астор, който научава новините директно от боговете, се осведоми за издигането на своя приятел от телевизията. А редно бе да дойде, да сподели, да се похвали, ако трябва... Все пак една кръв са, заедно пият ракията си всяка неделя.
Кое е необичайното в тази случка. Нека почнем оттам, че бюджетът на тотото е доста по-различен от този на един провинциален симфоничен оркестър, например. Апетити към него имат партии, правителства, приятелски кръгове, другари, дами и господа. В дните преди избора във въздуха и ефира кънтяха имената на дружина кандидати на славата. Между тях: изявени спортисти, провалени политици, бивши министри, все хора от сой и не лишени от мерак за власт и пари. И изведнаж Нурикян, забравен от Бога и царя, висок само 156 сантиметра, човек на години, а не знае вратата на нито една партийна централа, другарува с арменците, а не с политическите лидери, не вее грива из светските салони, не е съученик нито на сегашния, нито на предишните министър-председатели, не ходи на протести и контрапротести...
Каквото и да говорим за г-жа проф. Синтаксис, сегашната министърка на младежта и спорта, в този случай тя действително доказа, че залага на експерти, а не на политически перекендета.
От днес мъката ще е и за Нурикян, и за журналистите. Първо, защото шампионът никак не обича да дава интервюта, второ, защоте те непрекъснато ще го преследват с микрофони и камери в ръка.
Въпреки че е голям щангист, ако днес Нураир Нурикян трябва да вдигне всичките си медали, сигурно доста ще се измъчи. Много са. Само републиканските му титли са към петнадесет. Има няколко европейски, един път е бил втори на планетата, две пъти е световен шампион и пак толкова златен медалист на Олимпиада. Блестяща кариера, която го превръща в жива спортна легенда. Към този лъскав букет от злато и сребро трябва добавим и държавните отличия, между които орден "Стара планина", първа степен.
Случайността, съдбата или може би любопитството вкарва дребното арменче в залата за вдигане на тежести в Сливен. Приятелчетата искат да видят какво аджеба се прави там. Всъщност нищо особено - вдигат железа. Нурикян също опитва. Резултатът е толкова добър, че дори печели бас, никой не успява да го надмине. Но тази история щангите не му харесва. Той вече се е хванал здраво с баскетбола. Нисък е, но е добър. А и вероятността да порасте под коша е далеч по-голяма. Завършва обаче текстилния техникум, ще стане инженер. Това в Сливен, където има толкова фабрики, много се тачи.
Все пак в името на спорта Нураир се явява на градското първенство по вдигане на тежести. Печели и си тръгва. Не знае, че в този момент в залата го е гледал един млад треньор дошъл наскоро в Сливен - Иван Абаджиев. Но Нурикян има други планове. Работата стига до директора на училището. В кабинета му са дошли за агитация и началници на местно ниво. Натискът е голям. Абаджиев побеждава.
Оттам нататък започва триумфът на миниатюрния щангист. Голямото чудо става в Мюнхен през 1972 година. Никой не слага българския шампион в сметките. На подиума блести звездата на великана Дито Шанидзе от Грузия. Останалите могат да мислят единствено за среброто. След първите две движения Нораир и Дито вървят заедно. Започва изтласкването и сливналията си осигурява сребърен медал. Първият в българската тежка атлетика.Еуфорията е голяма. Тогава Абаджиев пита: Искаш ли да минем на 157,5 килограма, нищо че никога не си ги вдигал. Това е тежест, която надвишава със сто килограма теглото на Нурикян, и е с 2,5 кг на световния рекорд. Какво пък толкова, просто опит. Публиката отегчена вече напуска. Тя е видяла всичко - Шанидзе е шампион. Но... Това, което се случва после, преобръща представите за реалното. За Нурикян то не е нещо особено: "Просто излязох и вдигнах щангата", разказва той. Триумфът се повтаря четири години по-късно на Олимпиадата в канадския град Монреал. Тогава със злато на гърдите Нурикян погалва щангата, целува я и слиза от подиума завинаги. Но само като състезател. Той веднага става помощник на Старшията в националния отбор. После сам повежда тежкоатлетите, но и днес признава: "Не съм Абаджиев. Него никой не може да го достигне".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
