Сценаристът на "Дами канят" и "Вилна зона", сътворил над 30 романа и повести, празнува 80
Интелектуалната немощ на обществото ни е потресаваща, казва авторът на скандалните мемоари "Мир на страха ни"
Ако живееше в друго общество, Георги Мишев, който днес празнува 80 в къщата си в Панчарево, вероятно щеше да бъде богат само от авторски права. Писателят сътворява 30 книги с разкази, повести и романи за възрастни и деца. Сред тях са "Адамити", "Добре облечени мъже", "Произведено в провинцията", "Отдалечаване", "Дунав мост", "Патриархат". По негови сценарии са заснети ленти, които днес са в златния фонд на родното кино: "Преброяване на дивите зайци" и "Вилна зона" на Едуард Захариев, "Дами канят" и "Самодивско хоро" на Иван Андонов, "Не си отивай", "Момчето си отива", "Селянинът с колелото", "Матриархат" на Людмил Кирков. Защо някогашното момче от ловешкото село Йоглав, завършило техникум по ветеринарна медицина, после взима диплома по журналистика от Софийския университет? "Може би суетата е първопричината за порива да бъдеш забелязан, да се откроиш сред тълпата. Бях много невзрачно дете. В в селската ни къща нямаше огледало, да се огледам. Впрочем имаше едно, на пешкирник, високо за ръста ми, та нямах достъп
да видя колко съм грозен
Но се оглеждах в очите на околните и се досещах, че гледката не е в моя полза. На тринайсет години трябваше да си направя снимка за дипломата и се снимах в едно градско ателие. Пуловерът ми бе излязъл добре и яката на ризата от оксфорд, но образът ми бе напълно отчайващ... По-нататък към ниския ръст и големия нос се притури плешивостта. В един вестник ме оприличиха на Санчо Панса. Когато бях депутат, получавах писма с такова съдържание: "Не си ли виждаш мутрата, синя маймуно?" Може би като контрапункт на всичко това, на този, кажи го, комплекс, се пораждаше влечението към красивото, изящното, хармоничното?", обяснява страстта си писателят.
Но вероятно има и друго - недаващото му покой чувство за справедливост. Същото, което по тоталитарно време, на 8 март 1988 г., го подтикна да оглави Обществения комитет за екологична защита на Русе. И после пък го заблуди, че като народен представител в VII-то Велико народно събрание (1990-1992) ще помогне истината да възтържествува и страната ни да дръпне по-бързо напред. Той бе човекът, който на първия демократичен митинг през 1989-а се обърна към хората с думите: "Здравейте, граждани!" "Моят проблем винаги е бил под каква форма да поднеса истината. Как да изхитруваш, че да си в гръб на лъжата. Иначе всичко губи смисъл. Разпиляваш се с дребни завоевания и печалби, което и теб те прави дребен", коментира творецът, чиито стойности не са зависими от време, тоталитаризъм или демокрация.
"За моето поколение страхът бе продиктуван от стремежа за оцеляване въпреки всичко. Нямахме избор. Цялото ни общество водеше битка за оцеляване. През всички тези години, в които съм наблюдавал, някъде най-отдолу лежеше сянката на страха - какво ще стане утре. Сега виждам, че страховете какво ще стане с нашето село, с децата и внуците ни, са били основателни. Младите хора трябва да знаят истината за миналото. Иначе оставаме просто географска територия", разсъждава 80-годишният писател пред студенти.
А в края на миналата година, откровено и с чувство за хумор, Георги Мишев каза личното си сбогом на тоталитарния ступор с мемоарите си "Мир на страха ни". "Началото на
опростачването започна през 1944-а
когато до властта се добраха хора неграмотни и полуграмотни, ненавиждащи четмото и писмото, без познания за миналото на род и народ, без познания за физически, химически, икономически и обществени закони и закономерности, обичаи, нрави и традиция... Вандализмът продължава и днес със съсипването на спирки и градинки, с трошенето на седалки по стадионите, с хвърлянето на камъни по джамиите... В онези години отговаряхме като журналисти на няколко въпроса - кой, какво, къде, как, но винаги нямаше време за въпроса защо. А мен това ме интересуваше - да кажеш защо е станало определено нещо. И винаги съм се чувствал като онези любопитни деца, които разглобяват играчките си, за да видят какво има вътре", признава юбилярят.
"Мир на страха ни" е разказ за живота на няколко поколения българи, преминал като бележка под историческата линия първо на социализма, а после - на прехода от социализма към нещо уж по-добро. Герои на Мишев са мнозина от нашите писатели и поети с култов статус по времето на социализма. Съюзът им е описан от Мишев като свлачище от конформизъм, лакомия, грандомания, сервилничене към рухналата идеология. Е, много от легендите в българската литература и кино са свалени от пиедесталите си, разсърдиха се и отминават с мълчание автора. Самият автор признава, че мотивите му не са целели отмъщение, а Нейно величество Истината, която и през последните 25 години пак трудно си пробива път.
Днес според Георги Мишев
литературният живот на българите клони към залез
Партизанлъкът, който е пуснал метастази в духовната област, го отчайва. "Никога не е имало такъв пустинен литературен климат като сегашния. Появява се тук-там по някой свеж стрък - никой не го забелязва, не го коментира, анализира, оценява, пресява. И все пак трябва да имаме почит към някои неща. Излезе една книга на Христо Христов за убийството на Георги Марков. Един ред никой рецензент не написа никъде. Излезе втора книга от него "Биография на Тодор Живков" - пак нищо. Защо? Не са ли важни качествата на продукта. Сега какво знаем за Симеон Радев, за Иван Хаджийски - малко. Но книгите им си остават. Няма грижа за таланта у нас. Никога не е имало такъв дефицит на литературна критика като днес... Сега може да се видят истинските последици от комунистическото влияние върху нашите критици - оцелелите са напълно ялови, импотентни, с притъпени сетива, с енергии, стигащи само до създаване на критически клипове-рецензии, платени и панегирически. В университета влизат ученици, отвратени от учебниците към литература, към език, автори, произведения... Мнозина автори още се заблуждават, че с писане може да се печели, да се прави бизнес. Забравят, че българската литература не може да постигне успех чрез екстензивно развитие, че посоката трябва да бъде обратната - към дълбаене навътре в нашия свят, в нашите проблеми, драми и абсурди, в душевността", споделя Мишев пред литернет и признава, че от днешните автори харесва Милен Русков и романа му "Възвишение".
Интелектуалната немощ тук и сега е голямата тревога на Мишев. "Обществото ни доби странен жълт цвят. Той тръгна от уж периферните жълти вестници, нахлу в литературата, превзе екраните... Къде отиде алтернативата?", пита авторът на "Патриархат", който излезе преди 7 години и също почти бе отминат с мълчание. Но пък му стига и оценката на Вера Мутафчиева. Когато прочела романа, тя звъннала на Георги Мишев, за да му каже колко много научила за българското село от него. А точно разпадът на селото е сред предпочитаните теми за дълбаене на автора и на "Матриархат", но му носи и много тъга. "Ни колело, ни селянин, ни село има вече. Заминаха си с епохата. Някакво качество на българина си отиде. Не се изгражда нация с дребни, посредствени хора".
Георги Мишев продължава да пише - по няколко странички на ден, защото за него многото количество не е гаранция за качество.
Казва, че нищо не му трябва повече - това било най-добрата резолюция за един живот. Препрочита си класиците - наши, от Вазов до Емилиан Станев, и чужди.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
