За 25 години топмузикантите родиха много песни, но и изумителни истории
Малко са нещата от последните 25 години, за които може да се говори позитивно, с нетипична за Прехода ведра усмивка и чувството, че все пак нещо хубаво се е случило. Едно от тях е фамозният "Ку-ку бенд". Най-безспорното звено от тежката машина за шоубизнес, която Слави Трифонов обедини около фигурата си. Без бенда всичко би изглеждало нелепо като сватба без музика. От хора с не особено чувствително ухо често можем да чуем заръката "мани ги тия, чалгаджии". Разбира се, пълен абсурд. Начинът, по който Евгени Димитров и компания реорганизираха фолка, рока, фънка, метъла и изобщо огромната сплав от жанрове, в които музиката им постоянно прелива по безупречен и естествен начин.
Истината е, че Слави просто събра около себе си топмузикантите в България, които израснаха и затвърдиха таланта си в мрачните 90-тарски години - всъщност, за разлика от друго, поне вдъхновяващ период за правене на песни, когато всичко наоколо взема да се разкапва здраво и безвъзвратно. Това, което бендът направи, е много сходно със стореното от Горан Брегович, Влатко Стефановски, Бобан Маркович и изобщо онзи балкански процес, в който фолклорът се изкопава като руда и се обработва през модерно звучене, за да зазвучи с още по-голяма сила и въздействие. В повечето вечерни ток шоута по света има наистина професионални музиканти, които обаче така и не успяват да излязат от ролята на фонова музика, която да подчертае смешките и да внесе разнообразие в програмата.
Навършилите 25 години заедно кукувци обаче са толкова важни, колкото и самият Трифонов. Слави добре знае това и от самото начало проявява важна интуиция за съдбата на бенда. Всички пари, които се изкарат, моментално се влагат в инструменти, за да може топмузикантите да получат топоборудване. А историите, в които участват герои от бенда, са просто изумителни.
Докато 17 000 зрители чакат вечерта, в която ще чуят най-доброто от любимите музиканти в "Арена Армеец", тук ще разкажем най-интересните случки, свързани със Слави, актьорите и бенда. Те са от "За стърчането" - книгата, в която Любен Дилов навремето събра култови моменти, разказани от Дългия. Ето ги и тях.
За скечовете с Тончо Токмакчиев
Тончо е невероятно смешен, но много опасен партньор. И при снимане на скечове, и в живи участия. Първо импровизира страшно смешно и неочаквано. Второто са очите му. Когато играе само очите му се смеят - иначе неподражаемата му мутра не помръдва, а очите му блестят и се смеят. Може да те подлуди! Снимаме тримата братя и златната ябълка. Марта е ламята, Стефан - бащата, Тончо - големият брат, а аз, малкият. Те ме навиват да ходя да се бия с ламята, аз не ща и говоря всякакви глупости за оправдание. "Иди бе, батьо", врънка ме Тончо и ме гледа изотдолу - нали е по-малкият брат. Аз само като му погледна очите и ще се пръсна. Мънкам нещо, че не искам да си стоя на село при момите, не я ща аз тая ламя и други такива.
"Иди, иди, батьо", настоява Тончо, а Стефан, който е най-перфектният актьор, с когото съм снимал някога, чинно си чака репликата, за да се включи и той, както е по сценарий. Очите на Тончо обаче толкова ме разсмиват, че за да не се засмея в кадър, аз казвам. "Добре, шъ ида! Мамка й и ламя! Тръгвам! Дай, батьовото, да те прегърна за сбогом" - и го награбвам Тончо, само и само да си заровя лицето, за да не се разсмея. А той, изродът, си стои с все същата изродясала физиономия - напълно сериозен, само очите му се хилят. И когато го пускам от прегръдката, решавайки, че съм се успокоил, той ме зяпва и високо и ясно казва: "Настъпа ме, бе батьо!"
Както се сещаш, повече скеч нямаше.
Първите пари - за инструментите
Ние, благодарение на умни, но и безумни на пръв поглед инвестиции, успяхме да съберем не само една от най-професионалните групи в историята на България, но и да я оборудваме така, както малко групи са оборудвани изобщо в Европа! Тази група е "Ку-ку бенд". Когато изкаралите първи пари български капиталисти бързаха да ги похарчат за къщи, коли и любовници, реших да вкарам нашите пари в инструменти. Защото се ръководех от правилото, че не само трябва да откриеш музиканти като Веско Пантелеев и да ги сложиш в подходящата среда - да е концертмайстор на Холандския кралски оркестър. Но за да бъде този прекрасен музикант наистина добра инвестиция, той трябва да свири на цигулка "Гуарниери". Така и аз се опитах да намеря най-доброто възможно за музикантите от нашия бенд и всеки един от тях да свири на своя си "Гуарниери" - най-доброто, което световната индустрия предполага за този инструмент.
Съжалява за Калин Вельов
Още не мога да прежаля Калин Вельов, това е уникален перкусионист, един от създателите на "Акага". Най-чаровният авантюрист, когото познавам, и в същото време музикант със страхотно присъствие. Нищо специално да не прави, достатъчно е да попадне в кадър с всичките си тарамбуки и неподражаемия си външен вид и вече е звезда. По турнетата му бях направил нещо като солов номер - излизаме напред аз и той. На някое от македонските парчета. Той с един тъпан, гол до кръста, вее тая коса. Зад нас огньове. Лудница! Девойките пощуряваха направо. Докато работеше в "Ку-ку", никога не съм го ограничавал. По едно време бе започнал да свири в девет банди! Представяш ли си - на девет места за една
вечер! "Кога ядеш бе, викам му, кога спиш!"
История с мутри
Всичко се завърта около един безподобен образ, който и до ден днешен е с нас - саксофонистът Евгени Йотов от Русе. Историята се развива в годините, когато "Ку-ку бенд" не бяха в такава степен материално обезпечени, а и най-вече натоварени с работа, както са сега. По това време Евгени заедно с един друг зашеметителен тип - Владо от русенската музикална гимназия, се появяват в китно балканско градче. Това градче се управлява от двама братя, чиито имена ще премълча. Тези двамата са с национална известност, придобита най-вече поради факта, че често са били обявявани за национално издирване.
Евгени Йотов и Владо идват в това китно градче да търсят един от братята, за да му предложат някакъв руски балет, който да танцува в заведенията му. Да изкарат някой лев от импресарска дейност, така да се каже. Добре, ама в същото време по-големият брат се бил прибрал в родното си място, като най-сигурна мярка срещу недобронамерени бизнеспартньори, изпратили по петите му наемен убиец. Всички негови хора в градчето били предупредени да си отварят очите на четири за непознати, които разпитват за братята. Та всички дебнат и установяват, че двата типа - Евгени Йотов и Владо, обикалят кръчмите на градчето и разпитват за единия от братята. Според непотвърдени данни, единият от двамата носи със себе си голям черен калъф - вероятно става дума за саксофона на Евгени. По-добре нещата не могат да се подредят. Причакват ги в една от кръчмите, хващат ги, връзват ги, полагат ги в багажника на един автомобил и ги завеждат да се запознаят отблизо с величествената природа на Пирин планина.
Когато видях Евгени Йотов два дни по-късно - ако щеш ми вярвай, Дилов - той нямаше бяло в очите си. Всичко беше в кръвоизливи. Беше като онзи принц от епизод едно на "Междузвездни войни". Само дето роговете по главата му бяха по-обли...Щастливата случайност ги спасява - точно тогава им бях направил на всички музиканти визитки - "Ку-ку бенд" и имената им. След като ги смлели от бой край една долчинка, която грижливо била подготвена с цел бързо заравяне на обемисти веществени доказателства от биологичен произход, един от биячите решил все пак да им провери документите.
Тази визитка изпада от тях. Единият от типовете казва: "Абе, аз тоя май го познавам", въпреки че Евгени вече бил станал от ритниците като телевизор в главата и вероятно и майка му не би могла да го разпознае...Поразпитали ги и установили, че май е станала грешка...
Куриозното е, че месец по-късно аз намерих единия от братята и му потърсих сметка за тази история. "Изрод - казах му, - щеше да затриеш човек! Да ме оставиш без саксофонист!, а онзи се нахили и отговаря: "Ей, брато, голяма грешка стана! Ще му купим костюм! - някакъв македонски обичай - да му купели костюм, защото станала грешка!"
За мечтите
Искам да кажа за мечтите. Нито мечтая, нито някога съм желал да бъда обект на подражание. За всяко нещо в моя живот, за всеки успех, за всяка истина и опит, платих и продължавам да плащам скъпо и прескъпо. Знам, че каквото и да изредя тук като доказателство за тази цена, ще прозвучи нескромно, тъпо или най-малкото - няма да ми повярвате. Трудно ще ви убедя, че почти нямам личен живот, нито пък мога да разкажа достоверно какво означава непрекъснато "да те гледат като телевизор, а не като човек". Знам само едно - човек трябва да възпитава у себе си куража да преследва мечтите си и твърдостта да отстоява това, което мисли. Всички сме израснали в една и съща детска градина, където ни учеха да казваме "ние", а не "аз". Но "ние" се състои от много "аз", които са заедно. Не е задължително да се обичат, но е непременно важно да се зачитат. Трудно е да се научиш да казваш "аз", като част от "ние". Научиш ли го, обаче, животът става по-лесен.
Нямам право и не искам да кажа на никой - постъпвайте като мен, или мислите като мен. Мога да кажа само едно нещо: правете живота си така, сякаш пеете. Независимо имате ли глас или не. Пейте високо или наум с цялата си душа. Пейте пред хиляди, пейте само за себе си. Тази песен, която звучи във всеки един от нас, е по-древна и по-мъдра от всички "американски мечти", от хилядите биографии на успели хора. Аз се чувствам част от огромния, древен български хор. В този хор са моите предци и моите неродени деца. Този хор е погълнал милиони мигове на щастие и тъга, напоили земята ни през столетията. Без него моят глас е напълно безсмислен.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
