Легендите за произхода на мартеницата са многобройни. Най-известните от тях са свързани с хан Аспарух. Предание гласи, че след победа над византийски войници той пише писмо, с което да извести за успеха. Изпраща го по гълъб, като го връзва с бял конец. По пътя обаче птицата била простреляна и ранена. Затова, когато пристигнал в лагера, конецът е прошарен от кръвта му. Така се "ражда" мартеницата. Според друга легенда хан Аспарух има сестра Хуба, пленница в друго царство. Когато преминава Дунава, й праща вест. Хуба успява да избяга, яхнала кон. За да я води по пътя, пуска сокол, на чийто крак връзва бял конец. В опит да намери брод през реката, той е покосен от стрела, а конецът - обагрен от кръвта му. Хуба обаче проследява нишката и намира брат си.
Арабските писмени източници разказват как българските ханове връзвали червени и бели конци на войските си за бойна сила, здраве и дълголетие. Антрополозите са категорични, че традицията да се носят мартеници е свързана с древната езическа история на Балканите и с всички земеделски култове към природата. Според тях завързването на усуканите бяла и червена нишка са плод на многовековна традиция, присъща за тракийски и елински народи.
През годините в различни краища на България червено-белите украшения са имали коренно различен символ. В югоизточната част на страната мартеницата символизира началото на семейството. Щом мома и момък се окичвали с червено-бял конец, значи ги чака женитба. Затова мартеници там са се носили по всяко време на годината. В Добруджа се закичвали през пролетта, а народът бил спокоен, че времето ще е хубаво, докато приключи сеитбата. По-късно там се появява традицията на добитъка да се слага оплетен червено-бял "шал" за защита от уроки и болести. След време този обичай се пренася и при хората и те почват да се кичат с мартеници. Някои предания свързват носенето на мартеницата и връзването й по дърветата с излизането на хайдутите в планината през пролетта. А цветовете на конците били избрани неслучайно - белият символизирал жадуваната от тях свобода, а червеният - борбата и неизбежното проливане на кръв. Според други мартеницата представлява развитие на онова червено платно, което нашите баби и прабаби са слагали под стрехата, за да "гони" злото, и са държали до 9-ти март - Младенци. Има и египетска легенда за мартениците, според която, когато Хор обединил Горен и Долен Египет, решил да смеси короните им - червена и бяла, и да носи червено-бяла.
Въпреки че киченето с мартеници се смята за БГ традиция, в изменен вид тя се среща и в други балкански страни. В Румъния и Молдова си връзват "мърцишор". В Северна Гърция гривни "марти" носят само децата. В Македония се кичат с "мартинка", а в Албания с "моняк".
Според обичая мартеничката се носи, докато не се види щъркел, лястовичка или разцъфнало плодно дръвче. Тогава се сваля и с нея могат да се направят няколко неща: да се закачи на плодно дръвче като пожелание за плодородие и щит срещу болестите, или да се сложи под камък. Може и да се пусне в течаща вода (река), за да "върви, както тече реката".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
