Горяха мое чучело на площада и ме пращаха в САЩ, но не се огънах
СИМЕОН ДЯНКОВ
Политическият и икономическият елит в България до голяма степен си остана същият през тези 26 години. Това задава първата особеност на прехода в страната. Като последица усилията за реформи бяха следвани от застой или от връщане назад. Хора от бившите тайни служби поеха контрол над значителна част от икономиката, включително в банковия сектор и износа. Влиянието в банките им позволи да присвоят валута и да я използват за начален капитал. Това, което Маркс нарича "първоначално натрупване на капитали", в България стана за една нощ. Новосъздадените местни групировки започнаха кървава гангстерска война за влияние над каналите за наркотици и оръжие (и за контрол в енергийния сектор). Такова не бе възможно без протекции от политици, полицаи и митничари.
Битките за надмощие минаваха под знака на бивши комунистически водачи. В една от тях - за апетитни договори за руски енергийни доставки, през октомври 1996 г. беше убит Андрей Луканов - министър-председател в началото на прехода. Луканов оглавяваше българо-руската газова компания "Топенерджи", която трябваше да изгради тръбопровод от Бургас до Гърция и Македония. Луканов беше спряган за създател на "червената мафия" в България чрез осигуряването на достъп до банкови заеми за стотици милиони на няколко десетки човека, свързани със старите служби. Според очевидец на една от срещите Луканов казал на избраните: "Назначавам ви за милионери". Между 1996 и 2008 г.
във войната за влияние между групировките бяха убити около 300 човека
Завземането на икономическата собственост от кадри на старите служби и свързаният с това възход на организираната престъпност е третата особеност на прехода в страната. Бившите комунисти бяха на власт през близо 11 от 26-те години на преход. През това време свързани със старите служби хора управляваха значителна част от икономиката, банковия сектор и медиите, като България ту почваше, ту спираше реформите. Нито едно правителство не успяваше да повтори мандат след поредните избори. Това задава и четвъртата особеност на прехода в България: силното политическо противопоставяне и невъзможността за приемственост.
Българският преход мина през три вълни на реформи, и трите свързани с особени периоди, когато отпорът срещу промените бе временно отслабен. Първата вълна започна с кабинета на Димитър Попов (1990-1991). Неговото коалиционно "правителство на националното съгласие" либерализира дотогава държавно определяните цени на потребителските стоки, имотите и валутата. В свой анализ за преходите в Източна Европа Даниел Трейсман нарежда Димитър Попов сред тримата най-влиятелни реформатори (заедно с Лешек Балцерович в Полша и Егор Гайдар в Русия).
Реформите продължиха със следващия кабинет на Филип Димитров (1991-1992) след спечелени от опозицията избори. По това време СДС, пъстроцветната коалиция от антикомунистически партии, бе минал през първия си етап на роене, за да оформи по-ясен десен облик. Правителството на Филип Димитров се зае с връщането на собствеността. Кабинетът на Филип Димитров щеше да постигне значителен напредък в реформите, ако не беше незрялостта му в политическите сметки. Правителството разчиташе на подкрепа от ДПС в парламента, поиска вот на доверие и падна от власт.
Най-значителните реформи бяха предприети от кабинета на Иван Костов (1997-2001). Това беше единственото българско управление, което успя да осъществи мащабен преход в икономиката. С опита си като финансов министър при Димитър Попов и Филип Димитров, Костов бе добре подготвен за нужните реформи. И той ги направи. Банковият сектор беше реорганизиран, въведе се валутен борд, осъществи се голямата приватизация, а първата пенсионна реформа намали дефицитите в осигуряването. Тези промени станаха възможни след
опустошителна вълна от банкови фалити и хиперинфлация
през 1996 г. Управлението на Костов направи и други основни стъпки за бъдещото приемане на България в Европейския съюз.
Най-съществената трансформация бе преходът към строга парична и фискална политика. На 1 юли 1997 г. влезе в сила Законът за БНБ, с който се въведе валутен борд. Законът ограничи националната банка в провеждането на монетарна политика и фиксира курса на лева към германската марка, по-късно към еврото. Отказът от суверенна монетарна политика направи правителствата по-дисциплинирани.
След 1997 г. нито един кабинет не допусна навлизането в дългова спирала и дефицит, по-голям от 4,4% от БВП. България успя да поддържа финансова дисциплина, а през 2012 г. отчете втория най-малък дълг и четвъртия най-малък дефицит в целия Европейски съюз. През 2013 г. фискалната политика бе поразхлабена, но дефицитът остана под тавана от 2%, въведен със Закона за публичните финанси при първия кабинет на Бойко Борисов. Стабилността на валутния борд служеше като котва за всички кабинети след 1997 г.
През първото десетилетие след 1989 г. банковият сектор в България преживя драматични промени. В началото на прехода имаше седем ресорни банки, отговорни за финансирането на различни браншове от икономиката. Имаше и две специални банки - Държавна спестовна каса, която държеше депозитите на населението, и Външнотърговска банка, която отговаряше за международните операции. Отделно от тези девет трезора от клоновете на БНБ бяха възникнали 59 нови търговски банки. След верижните банкови фалити от 1996 г. направената от Костов реформа стабилизира сектора. Той остана спокоен до 2014 г., когато беше изпусната КТБ, четвъртата по големина търговска банка в страната.
Иван Костов не успя да повтори мандата си. Странични ефекти от неизбежната бърза приватизация, съмнения за корупция при сделките и неумение да се разчитат знаци, когато последният български цар Симеон Сакскобургготски излезе от дългото си изгнание, доведоха до загуба на изборите през
2001 г. Сакскобургготски пое изпълнителната власт в коалиционен кабинет, създаден от НДСВ и ДПС. Бившият монарх направи немного за икономическата трансформация. Правителството му се опита да реформира данъчната система с въвеждането на плосък данък - стъпка, която влезе в сила през 2008 г. при следващия коалиционен кабинет, в който отново участваха НДСВ и ДПС. Новата система замени подоходното облагане с плосък данък от 10% за домакинства и фирми - най-ниските нива в ЕС.
Основната причина плоският данък да има успех в България и да се подкрепя последователно от няколко правителства бе в ролята му за намаляване на сивата икономика. Третата вълна на реформи започна с правителството на Бойко Борисов през 2009 г. Бях вицепремиер и министър на финансите в този кабинет. Началото на мандата ни съвпадна с разгара на финансовата криза. България е съседка на Гърция. Затова повечето реформи бяха насочени към затягане на финансовата дисциплина и повишаване на събираемостта. Започнахме и няколко структурни реформи - в администрацията, здравеопазването и пенсионната система. Година след началото на реформата бяхме съкратили 13 000 от общо 110 000 позиции в администрацията. Но не успяхме да постигнем целта си за намаляване на агенциите и така броят на чиновниците да спадне под нивото отпреди десет години. Със Сергей Игнатов, образователния министър на Борисов, имахме общо разбиране за нужните реформи в сектора. Предложихме три: държавната субсидия за университетите да се обвърже с качеството на предлаганото образование, да се децентрализират решенията за присъждане на научни степени и да се гарантира по-тясна връзка между образованието и науката. Успяхме в първите две. Не успяхме в третата реформа: създаване на по-добра връзка между науката и висшето образование. Обвиниха ни, че искаме да закрием Българската академия на науките.
Отпорът от старите кадри беше силен
Успяхме в пенсионната реформа. Пенсионната система изнемогваше от големи дефицити. Повечето политици и експерти си даваха ясна сметка за този проблем и за неизбежното вдигане на възрастта за пенсиониране. След година усилия екипът ми успя да прокара реформата на фона на синдикални протести, изгаряне на мое чучело на площада и призиви да си ходя в САЩ.
През 2011 г. промените минаха в парламента. В здравеопазването бяхме поредното правителство, което не напредна. За четири години се смениха четирима министри. Всеки от тях имаше добро виждане, но не успяваше да събере подкрепа от съсловието и си тръгваше. Най-големият ни успех беше във финансовата политика. Страната спазваше добра фискална дисциплина вече четвърто правителство след въвеждането на валутния борд през 1997 г. Нямаше обаче гаранции, че това ще продължи и занапред. Стигнах до идеята за законови мерки, които да ограничават дефицита и дълга, по подобие на приетите в Германия. Предложихме законодателен лимит за дефицита от 2% и таван за дълга от 40% от БВП. Това засягаше дългосрочната стабилност на държавата, затова потърсих подкрепа от всички парламентарни партии, отвъд границата на злободневните политически борби. Успяхме да променим Закона за устройството на бюджета и лимитите за дефицита и дълга влязоха в него. За второто ни предложение - промени в конституцията, с които да се изисква квалифицирано мнозинство за изменения в устройствения закон за бюджета - не събрахме нужната подкрепа. По-късно беше приет Закон за публичните финанси и границите за дефицита и дълга влязоха в него.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
