Не видях кой е в ковчега, може пък детето ми да е живо, надява се Мария
В един юлски ден преди 10 години иракски терористи обезглавиха двама българи - шофьорите на тирове Георги Лазов от Бараково и Ивайло Кепов от Бобошево. България тогава бе разтърсена от видео, показващо последните минути на сънародниците ни. Как живеят близките им 10 години по-късно със спомена за страшната смърт на децата си? Майката на Георги - Мария Лазова, обитава съвсем сама малко жилище под наем в кочериновското село Бараково. Но всъщност не е сама - с нея е надеждата, че може някога да види Гошко на прага. Защото така и не видяла кого погребва в затворения метален ковчег.
"Не съм вярвала, че ще съм жива 10 години след смъртта на сина ми Гошко. Но насила не се умира. Майчиното сърце жали до гроб. Сигурно ще ме помислят за луда, след като на 4 август 2004 г. погребах детето си, което бе отвлечено и обезглавено в Ирак. Но така и не видях кой е в ковчега. Може и да не е бил той. Защо да не е жив?! Тази искрица надежда кътам дълбоко в себе си - че моят Георги е жив, тя ми дава сили да дишам", казва 70-годишната Мария Лазова.
Никой не знае какво точно се е случило и кога
В смъртния акт е записана дата на смъртта - 13 юли 2004 г. Затова още на 12 юли, събота, ще съм на гроба на детето си. Ще поръчам и некролози, ще ги разлепя. Сама ще съм в гробищния парк. Никого няма да викам, то и пари нямам. Дано стигна дотам, че съм зле с вестибуларния апарат, залитам", казва майката. Ще запали свещ, ще почисти гроба, ще поплаче, ще си поговори с Гошко. Сама. Отдавна никой друг не идва на помените. Собствениците на фирмата, в която работил синът й, ги няма никакви. Колегите му пък се разбягали по чужбина. Не стъпва там и жената на Георги - Радослава, както и внучката, дъщеря на сина й, която носи името на баба си Мария. "Никой не се обажда. Сама съм с болката и надеждата. Често сънувам майка ми, която ми казва : "Ела си вземи детето". Скачам, обикалям двете стаи, но него го няма...", споделя баба Мария. Радва се, че внучката й е отличничка в математическата гимназия в Благоевград, вече е на 16 години. Но не я е виждала от 3-4 години. "Стига ми да знам, че е добре момичето. Знае кой е баща й, дано знае, че е отишъл в Ирак, за да й осигури по-добро бъдеще.
За мен времето е спряло
Тази трагедия ме съсипа. На никого не пожелавам такава болка. Не мога да спя през нощта, най-много дремвам за 1-2 часа. Гледам мачовете от световното първенство по футбол, харесвам отборите на Коста Рика и Аржентина", казва тя.
Според нея управляващите харизали като курбан Георги и Ивайло. Но не съди никого, защото не е Господ. Смята, че е могло да се реагира по-адекватно от страна на държавата и да се спасят тези два живота. Следи новините от Ирак. Научила, че пак има размирици там, че са освободени някакви затворници. "Ако е трябвало, вярата да си е сменил. Ако е трябвало, автомат да вземе и да стане един от похитителите. Само да оцелее, да запази живота си, че той се дава само веднъж и няма цена. Нищо чудно да е обещал на иракчаните да мълчи и затова да не се обажда, да не се явява никакъв. Как не си дойдат с онова момче от Бобошево. И болен да е, но да си дойде...", говори надеждата в майката.
Все предупреждавала сина си, че в Ирак е опасно, че се стреля, че убиват хора. А той, пред външната врата, на тръгване за фаталния курс,
я успокоил, че Господ го пази
После се молила и на Господ, и на Мохамед, но без резултат. Никога не е търсила мъст за убийството на сина си. Не е пожелавала и за миг смъртта на убийците му и техните главатари. Само ги молила да пощадят не само Георги, но и колегата му Иво. Но напразно. "Не знам каква е тази моя съдба. Две деца имах, а сега няма кой да ти каже "майко". Няма по-страшно нещо от това да надживееш децата си. На който му гори свещта на масата, него го боли. И болката няма да спре до сетния ми дъх", споделя през сълзи Мария Лазова.
Загубила и дъщеричка
Мария Лазова е погребала и дъщеричката си Зорница. Детето на година и 3 месеца загинало по нелеп начин. Паднало от прозореца на третия етаж на къщата им в град Рила. Съсед я видял да лежи безжизнена. Започнал да вика. "Погледнах в стаята, Зорничка я нямаше. В това време вече комшии я качваха в кола, за да я закарат до болницата, аз се затичах по терлъци след автомобила. Закарахме я в Благоевград. Докторът каза, че черепът й е счупен, ще трябва да се оперира. След половин час ми съобщи страшната вест. Беше прекрасно момиченце, синеоко. Останах съвсем сама", намира сили да говори и за загубата на другото си дете леля Мария.
Никой не живее в дома на Ивайло
Домът на Кепови в Бобошево е пуст. В него от години не живее никой и отвън личи, че жива душа наоколо не се мярка. По тръгващата от центъра уличка, която местните наричат "Сокачето", къщата е най-високата. И на двата етажа има изпочупени прозорци. Фасадата е олющена, а в двора не личи да е влизано. Вижда се стар некролог на чичото на Ивайло Кепов - един от двамата обезглавени зрелищно по телевизора в Ирак български шофьори, превозвали стари коли от Германия до град Мосул.
Никой не живее тука от години, разказва съседка. Не й се вярва, че са минали 10 години от трагичната случка. Къщата била на бащата на Иво и на чичо му. Самият Ивайло и съпругата му Нели строили нова къща в една от махалите на Бобошево, но я продали, още докато бил жив. Той бил осиновено дете. Взеха го като голямо момченце, спомня си възрастната комшийка и разказва колко много са го обичали родителите му. Затова не било чудно, че той и жена му с момиченцето им живеели заедно с тях, а не в новата къща. Бащата вече не бил жив, когато ги сполетяла трагедията, но майка му Кадифка си отишла от този свят по-късно.
Тука го погребаха, в бобошевските гробища, връща лентата назад бабата. Но още преди 10 години Нели била сигурна, че в ковчега, заровен под земята, не е бил съпругът й. През годините тя е разказвала пред медиите за своите съмнения. При разпознаването на тленните останки на съпруга й имало много несъвпадения. По тялото ги нямало бенките, които не били дребни, а показаната й челюст била с развалени зъби, каквито Ивайло нямал. Бабата не помни погребението, но в цялото Бобошево се говори, че това не е гробът на Ивайло. Затова никой не съди Нели, че на гроба му не слагала нито снимка, нито живи цветя.
Анелия Кепова неведнъж е твърдяла, че съпругът й е жив. Основание за тази нейна увереност били срещите й и разговорите с човек от службите, който разследвал случая. Тя не споделя подробности, но не губи вярата си, че бащата на Краси е между живите. Писала даже преди години на президента Георги Първанов да търси съдействие, но отговор не получила. Съседките не са я виждали през тези 10 години. Нейните родителите живеели в близкото село Доброво и те й били опората в мъката. Бабите разказват, че тя й дъщеря й Красимира работели в Благоевград, но през почивните дни идвали на село. В Бобошево обаче не са ги виждали. Не са виждали и други роднини да наглеждат къщата. И тя като старите градски къщи по центъра на Бобошево, строени през 20-те години на миналия век от италиански архитект, не е неподвластна на времето.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
