Играта в жаравата е кулминацията, която продължава 20 минути
Древният обред за св. Костадин започва от ранни зори
На 3 срещу 4 юни, когато в Странджа почитат свети Костадин, заради нестинарските игри планината се изпълва с живот. Хиляди пристигат в село Българи, където светецът праща избраните в огъня. Това е единственият ден в годината, когато селото вижда толкова много народ - чужденци, българи от цялата страна, туристи и изследователи. Повечето по принцип обаче идват по-скоро за зрелището, отколкото да проследят целия ритуал, който започва рано сутрин.
Гайдата писва и магията започва, като дава начало на обреда. Тя подхваща първата част от нестинарската музика, а тъпанът не закъснява. Дошлите в селото рано сутринта тръгват към църквата. Три млади момчета в народни носии изнасят иконите на свети Константин и Елена. От храма гайдата и тъпанът, последвани от епитропа, икононосците, нестинарите, свещеника и събралите се хора, се отправят към конака, където влизат само посветените. "Господи, помилуй", ще каже свещеникът няколко минути по-късно, когато в двора ще заколят агнето за курбана, а жена ще прикади с тамян. От конака шествието, което в повечето случаи наброява около стотина души, тръгва към аязмото на свети Костадин. Там измиват иконите и ги оставят да починат на одърчето. "Свети Костадин да ви пази, измийте се с тази светена вода", подканва епитропът Иван, който е внук на баба Злата - една от легендарните нестинарки от Българи. Опашка се извива пред извора. Хората подават ръце, измиват лицето си и запалват свещ. Гайдата писва, тъпанът не закъснява. Тежко нестинарско хоро започва да се вие на поляната. Води го епитропът. За него се хваща жената от конака, нестинарите и дошлите за ритуала.
После шествието се връща в селото. Дървените трупи за жаравата вече са наредени на площада пред църквата, а по обяд отново гайдата и тъпанът подхващат нестинарската мелодия. Процесията тръгва от конака. Епитропът се прекръсти и пали огъня, върху чиято жарава вечерта ще танцуват нестинарите. Нестинарско хоро започна да го обикаля.
Селото постепенно се пълни с хора отвсякъде като за панаир. Кълба дим от скарата като че ли искаха да засенчат нестинарския огън. Захарен памук, дрънкулки, храна, пиене. В късния следобед в село Българи, чието население едва надхвърля стотина жители, място за паркиране няма. По-късно ще затворят за коли цялото село и желаещите да гледат нестинарите ще трябва да оставят автомобилите си. Игрите в жаравата са само кулминацията на празника. Продължават около 20 минути, като за повечето хора нестинарството се изразява само в танца в огъня.
Славейков първи разказва за празника
Най-ранните досега известни писмени сведения за нестинарите и тяхната традиция ни е оставил Петко Рачов Славейков, които той обнародва през 1866 г. Дядо Славейков лично е посетил нестинарските села в Странджа, наблюдавал е някои от традициите на нестинарите и е разговарял с тях.
Най-ранното му наблюдение на нестинарския обичай е от 1866 г. в българското село Маджура, днес в Турция, публикувано във вестник "Гайда" на 15 юни същата година, т.е. съвсем скоро след като е станал очевидец на нестинарския ритуал в деня на св. Константин. Следващите публикации са в издавания от П. Р. Славейков цариградски вестник "Македония", брой 30 от 3 март 1870 г. и вестник "Ден" бр. 11 от 21 април 1875 г. Големият български писател и етнограф поддържа твърдението, че корените на нестинарския духовен обичай са наследство от Тракия. С танцуване върху горещата жарава те изпадали в транс и възхвалявали бога Слънце. Те му се молели да ги дари със здраве и да направи годината им плодородна. След идването на българите те твърде вероятно възприемат ритуала от останалите на Балканите траки.
Денят на св. св. Константин и Елена е най-важният религиозен празник на нестинарите. Той се празнува в два последователни дни - 21 май (3 юни), когато се отдава почит на св. Константин, и 22 май (4 юни) - на св. Елена. Във всички български села в Странджа, които принадлежат към рупската етнографска група, съставна част, от която са и нестинарските села, св. Константин и св. Елена, макар и неделимо свързани, се почитат като два празника, а във всички други странджански села от загорската и тронкската етнографски групи - като един общ празник. Подготовката за големия празник в нестинарските села започва още през януари от първия му ден св. Васил до Атанасовден, а непосредствената подготовка от първите дни на Костадинския месец (месец май).
Невъзможно е да се разглежда нестинарството и въобще обредността на хората в Странджа планина, без да се обърне специално внимание на т. нар. нестинарски светилища - селската черква, конака, манастирчето, свещения извор, одъра, столнината.
Черквата в нестинарските села не се различава по функцията и архитектурата си от православните черкви в Странджа.
Конаците са храмовите постройки на нестинарите. Те са напълно отделени и независими от църквата и се намирали в центъра на всяко село. Конакът е храмова постройка, която бележи сакралния център на обредността на селището, а манастирите или параклисите - нейните граници или предели. Най-добре запазен в автентичния си вид днес е конакът на св. Костадин и св. Елена в с. Българи. По-старите конаци, които се намирали в домовете на главните нестинарки, са били и средища на общността. Тези средища са се местили с избора на нова нестинарка.
Вече е обичай, който няма същата символика
Георги Мишев, д-р в областта на културно-историческото наследство
Нестинарството е обред, защото в него има ред. За съжаление обаче мисля, че вече се е превърнало в обичай. Трябва все пак да разграничим обреда и обичая. Между тях има изключителна ярка разлика, която е дефинирана в нашата фолклористика от професор Тодор Живков. Той казва, че когато обредът загуби смисъла за неговите носители, те правят нещата така, както са ги видели и както са ги чули. Значението на всяко едно действие, което извършват, и на всеки един символ, който присъства, и когато всички тези елементи си загубят значението, тогава обредът става обичай. Тодор Живков казва още, че това е началото на края на обреда. Това се случва, когато на въпрос "Защо се прави така" отговорът е "Ами за здраве". Обяснението свършва тук. По-дълбокото значение и по-дълбоката семантика от носителите на това знание е забравена.
Стигнало се е дотук, защото за съжаление става дума за съжаление за една комплексна ситуация. От една страна, като говорим за нестинарството, не трябва да пропускаме да споменем времето на комунизма. Тогава този обред е бил изключително потискан. Тази традиционна култура, на която са носители местното население, не е била поощрявана от държавата да се проявява в такъв вид. Държавният апарат е потискал тези народни обреди и празници и ги е извадил на сцена. Правило се е едно организирано представяне, качвано е на сцена, вкарано е в кръчмите. Така нестинарите биват лишавани от същината си. В крайна сметка като говорим за нестинарския празник, става дума за празнуване на светиите - почитането на свети Костадин и света Елена, както и на други светци. Като го извадим от този контекст и го вкараме в кръчма, огнеходката носи икона, но не извършва действие в почит на светец . Тя показва артистично умение, което е интересно и атрактивно за публиката. В случая се търси ефект върху публиката, а не почит към светеца. Целта не е почитането на определения ден и спазването на всички неща, които са в нестинарския обред. Влизането в огъня е само едно от редицата обредни действия.
От друга страна, голям фактор е обезлюдяването на тези райони, което води до напускането на младото население и липсата на тази директна приемственост, това оказва голямо влияние. След 50-те години на миналия век станахме свидетели на т.нар. край на традиционното българското патриархално семейство, които има свои традиционни ценности. Те са свързани с почитането на определени празници, места, извършването на определени обредни действия. Настъпва промяна, която се дължи на индустриалната революция и преминаване към друг начин на живот. Третата причина е използването на обреда за привличането на туристи. Превръщането му в туристическа атракция. Още Росица Ангелова, която е изследовател на нестинарството, в книгата си "Игра по огън" пише, че местните хора в село Българи са й казвали, че ако го нямаше нестинарството, кой щеше да дойде в тези Балкани и да научи за нас. Това не е нищо лошо, но впоследствие се засилва и става основна движеща сила. Цялото село и цялата общност започва да мисли за деня, в който ще дойдат много туристи и много гости. За съжаление това в момента е движещата сила в превърналия се в обичай.
Последицата от вписването на нестинарството в списъка на ЮНЕСКО местната общност чувства едно признание. Това води до обсебване на обреда. Село Българи казват, че само при тях е нестинарството. Само тук ще се играе в огъня. Миналата година във Влахов дол, който се смята за родина на нестинарите, забраниха да се пали огън и казаха, че който иска да гледа как нестинарите танцуват в огъня, може да го види само в селото. Така че смятам, че списъкът със световното културно наследство на ЮНЕСКО в реалността показа, че направи лоша услуга на нестинарството. Самият обред започва да бъде изваждан от неговата функция. Нестинарите са посредникът между местните хора и света. Така че те трябва да се съобразят с това, което нестинарите им казват и усещат.
Ритуалът започва във Влахов дол
Неделята преди 3 юни в Странджа, когато по стар стил почитат свети Костадин, а ден по-късно - света Елена, не е като останалите в годината. Тогава празнични шествия от петте нестинарски странджански села - Кости, Българи, Граматиково, Сливарово и Кондолово - се отправят към Влахов дол. Наричат местността още Голямата аязма. Намира се между петте села и е известна като родината на нестинарите.
От петте села хората се събират по площадите, за да се отправят към Голямата аязма. Момчeта в предбрачна възраст трябва да носят на ръце иконата на светиите Константин и Елена. С коли и УАЗ-ки шествията се сливат. Твърди се, че в село Кости спазват най-стриктно ритуала. Цялото село тръгва към църквата, за която се твърди, че е най-красивата в Странджа. Възрастни жени в черни дрехи палят свещи и се суетят около иконите. "Честит панагир!" Така се поздравяват.
Слагат червена кърпа на рамото на млад мъж с бяла риза, намятат още една - на рамото на друг. Единият взема иконата на Св. Богородица, другият на светиите Константин и Елена. Мъж с тамян и менче повежда шествието. Следват го съселяните му с иконите, зад тях жени с народни носии. Мълчаливо се стига до площада, откъдето всички поемат с коли по черен път към Влахов дол. 30 минути прах, клони, дупки, кал, за да се озовеш в приказно място, далеч от цивилизацията, под клоните на дървета, до един от притоците на Велека. Там с гайда чакат шествията на останалите три села. Нестинарите наричат това място Родината. Поне така е описвана в етнографската литература. Жива памет с подробности не е останала, но пък за сметка на това има спомени и легенди. Според едно от преданията на това място е имало село, което се е наричало Припори. "Казват, че местните, за да изпробват кой е най-божият човек, той трябвало да влиза в огъня и играе. Пръв влязъл Костадин. Но му трябвала сестра и тогава в жаравата влязла Елена. Представете си колко древно е това предание, щом тя му се явява сестра", разказват запознати. Според друго предание точно тук, във Влахов дол, нестинарите ги "прихващало" за първи път и влизали с боси крака в огъня. Каквато и да е истината, всяка година тук се извършва ритуал с определен ред. Повтаря се пет пъти, с процесията на всяко село.
Първа е музиката. Тъпанът и гайдата подхващат нестинарската мелодия, от която човек настръхва и му се свива гърлото Така шествието тръгва към свещения извор /аязмата/. Някога иконосците задължително са били мъже в предбрачна възраст, които задължително са следвали някои обредни изисквания. Носели са иконите на дясното рамо, което е покрито с червена кърпа. "Това се прави, защото иконата се счита за жива и събираща присъствието на светеца. По тази причина тя не трябва да се докосва до човека", добавя Мишев. "Днес обаче в обреда имаше някои пропуски, които се дължат на забрава на традицията, незнание и иновации", казва с тъга докторът.
На Голямата аязма всяко село има свой свещен извор, където иконите се "смиват". Поръсват се и се измиват с водата от аязмата, за която се смята, че в този ден на годината е най-лековита. Освен свой извор всяко от петте села има одърче - дървена конструкция, на която се поставят иконите, обредните хлябове и даровете. Във Влахов дол някога имало и борене с икони. Групи от две села са притискали една в друга и който успеел да надделее, се хвалел после.
Свети пророк Илия вкарва Георги в огъня
Богородица ми е закрилница, твърди мъжът
Нестинарството ме избра, признава момчето от Царево
Носи името на светец и e вярващ, но не само заради името. Георги Илиев е един от младите нестинари на Странджа, който е уверен, че човек се ражда такъв. "Нестинарството ме избра. Убеден съм и вярвам, че това се предава по наследство. Смятам, че хората, които не са от Странджа или пък не са потомци на странджански родове, никога не са присъствали на обреда, не могат да са нестинари дори да умеят да ходят по огъня. Не могат да го преживеят като нас, нямат същото мислене и не го възприемат по този начин.
Нестинарка е била прабаба му. За нея е писал в записките си в края на 19. в. Петко Славейков. Казвала се е Стана Кирякова и е живеела в село Маджура, за чиито нестинари пръв разказва Славейков.
Георги е с корени от село Кости и село Бродилово. В Кости е влязъл за първи път в огъня, като не помни коя година е станало. Било е на събора на селото, който е на 2 август, когато в Странджа почитат свети пророк Илия. "Не съм си поставял за цел да помня годината. Бяхме с Костадин Михайлов, който нямаше нищо против да вляза в огъня. Помня единствено, че от самото начало на деня изпитах желание да уважа празника и така стана. Питах Динко и той нямаше нищо против. Често старите нестинари имат против млади да влизат. Спонтанно стана. Въртеше ми се в главата, че ще играя, нямах никакъв страх от огъня. Не съм го планирал седмица или месец преди това", връща лентата назад Георги, който иначе работи в общината на Царево.
В жаравата в Българи е влизал за последно през 2014 г. "Играл съм там два или три пъти. Избягвам, защото не се чувствам комфортно в самото село. Моите корени са от Кости и Бродилово и вероятно затова Българи ми е чуждо", разказва той. Най-често с иконата е танцувал в Бродилово на 9 август, когато селото почита свети Пантелеймон.
Георги държи да се знае, че нестинарството не е просто ходене по огъня, а цикъл от обреди, които се изпълняват през цялата година. "За съжаление повечето хората свързват обреда единствено с танца в жаравата. Нестинарят се ражда такъв. Не можеш да щракнеш с пръсти и да станеш нестинар", настоява той.
Казва, че изтръпва, като чуе истинската нестинарска музика, която кара клетките на мозъка му да изпада в особено състояние. "Не е транс. Нечовешко усещане е. Стяга ти се гърлото, погледът се променя. Гайдата и тъпанът водят духа до състояние на транс", обяснява той. Не е съгласен с тезата за "прихващането", защото според него никой не е успял да вникне в духа на древните нестинари, за да го проумее. "Връзката между нас и нестинарите в миналото е прекъсната. От нас няма преки наследници или пък хора, които са живели с истинските нестинари. Прихващаното при тях е било изпадане в някакъв транс", казва той.
Влезе ли в жаравата не чувства нищо. "Нищо не усещам. Духът ми се освобождава. Имам чувството, че мозъкът ми се изчиства от цялото напрежение, което съм носил. Състояние на духа, което не зная как да опиша. Изпитвам необходимост да вляза в жаравата. Огънят те вика. Когато влизам, не осъзнавам, че може да ме навреди. Огънят гори и не е нещо, което може да се управлява. Невинаги мога да облека в думи усещанията си", разказва той.
Държи да присъства на празника в Българи, защото единствено в селото се спазва някаква част от древния ритуал. Съжалява, че в Бродилово и в Кости не се е запазила тази обредност. "Болно ми е, че в Кости няма нищо запазено. В Бродилово няма дори един конак. Аз и Костадин Михайлов сме най-младите. Други след нас няма. Може и ние да сме последните", добавя той с известна тъга.
За последно в огъня е влизал в Бродилово миналата година. Казва, че в селото, където е прекарал първите седем години от живота си, има такава енергия, че не го свърта на едно място. Същото разказва и за родината на нестинарите - Влахов дол. "Там струи енергия. Настройваш се, че нещо голямо предстои. Това място е невероятно. Светая светих за нестинарите", добавя още.
Много хора в Царево знаят, че Георги е нестинар, но не го разпитват. Хората в района не приемат обреда като нещо чуждо, но е имало и такива, които са се учудвали като го видят в огъня. Мъжът, който наближава Христова възраст, е много силно свързан с българския фолклор. Народни песни пее от малък. Първите му изяви се сцената на читалището в село Бродилово, още като петгодишен. "Винаги съм пял. От 9 години участвам в местния ансамбъл в Царево. Скоро се върнах с награда от Санкт Петербург от фестивала "Северна Венеция". Пях българска и руска народна песен", казва той. Георги впечатлява журито с родопската песен "Бела съм, бела, юначе", която му носи първо място в категория народен вокал. На 22 май той получи приз "Магда Пушкарова" от фестивала, който се организира за втори път, след като първото издание е било преди 22 години. "Не пея само странджански. Обичам и тракийски, добруджански, родопски, шопски", казва той, като добавя, че освен с народно пеене танцува и в ансамбъла. "Отдаден съм изцяло на музиката и танците в последните години. Ако не съм на репетиция с ансамбъл, то репетирам пеене".
Георги казва, че не знае кога пак ще танцува в огъня. Като всички хора и той се е изгарял, но повече от реотан, отколкото от огън. Въпреки че носи име на светец и почита нестинарските светци, казва, че неговият закрилник е Пресвета Богородица. "Тя е моят закрилник, най-близка ми е. Нестинарските светци открих по-късно. Имат голяма значение в живота ми, но Богородица ме закриля", добавя той.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
