Рисувачо винаги плащал и дарявал с картини на моделите си
В жежкия юни на 2009-а злото и мъката сякаш си дават среща в Шишковци. Най-напред банда престъпници убива Пламен, пазача на овощната градина. Десетината злосторници се нахвърлят върху му като зверове. Той е само на 32. Момчето, притекло му се на помощ, половин година лежи в гипсово корито. Оцелява, но остава половин човек, както казват по този край. В трагичната вечер там има и жена. Чупят ръцете и краката й. Ден след това мъж пада от черешата и умира. Последва го още един. Вятър събаря топола край реката и под нея изгасва млад живот. За дни седем души от селото си отиват от този свят. Хората са ужасени. Объркани. Кмете, да направим нещо, настояват те. Какво, тюхка се Климент Терзийски. Курбан, отвръщат - в памет на мъртвите. И за здравето и благоденствието на селото.
Миналата събота Шишковци за пети път свари спасителния курбан. Теле бе пренесено в жертва, а ентусиазирана дружина от най-добрите местни кулинари не спа цяла нощ, за да е готово яденето за обяд. Всеки шишковец плати по три лева и получи срещу тях вкусно варено и пахарка супа. Преди това повечето с умиление заставаха през олтара и палеха за живи и мъртви. Само за година с общи усилия някогашната рухнала църква отново се превърна в прекрасен храм. Дори фактът, че попът закъсня почти час и отказа църковното богослужение, не успя да развали настроението им. Дали заради курбана, или благодарение на Господа, но драматичните събития от юни 2009-а повече не се повториха, а злосторниците, отнели живота на Пламен, вече лежат в затвора.
Шишковци е дом на около деветстотин души. На една ръка разстояние (около 9 км) е Кюстендил, а на 84 - София. Между двата града няколко пъти на ден прибягва влак. Спира за малко и тук. Доста по-чести са рейсовете.
Ако искаш да унищожиш едно село, закрий му училището и транспорта, разсъждава кметът Климент Терзийски. Може да му се вярва - особено след четири мандата. Знае какво е да правиш нещо без пари. Добре че през годините е посъбрал опит и приятелства по високите етажи на властта. Връзките му обаче не помогнаха да спаси училището. Сега децата от шестдесет села около Кюстендил пътуват всеки ден до града. Глупаво е според него, но кой го пита.
Шивашкият цех с тридесетина работници и птицефермата, в която 60 души отглеждат 75 000 кокошки, представляват икономическата мощ на Шишковци. А черешите и ябълките са символът. По време на третия райх тукашните плодове са карани чак до Германия. Така се говори. Сега със земята са се захванали десетина арендатори. Тези дни очите им са все в небето. Молят се да не падне градушка, слана, болести, та трудът им да се запилее на хаоса.
За завидната слава на шишковските ябълки има две причини. Първата - божественият им вкус. Втората - светът ги е видял в стотици картини, подредени в най-големите галерии на Европа и Америка. Рисува ги един светец, твърдят тукашните хора.
Птичето на щастието кацнало на рамото на Владимир Димитров в мига, в който срещнал шишковеца Андон Виячев. Някогашният учител, овощар и народен представител, който нямал деца, видял в момчето от бобовдолското село Фролош бъдещия гений. Построил му голяма къща и го повел из Париж и Милано, за да показва картините му. И докато в родината не се решавали да признаят таланта му, в лъскавите градове на Европа платната му се продавали още докато отворят галериите.
Шишковци е сърцето на рая, казва Владимир Димитров, след като се връща от Америка. Заминава зад океана за пет години, а се прибира на петия месец. За селото той е Божество. Най-голямата обида за всеки шишковец е Майстора да подмине къщата му на празник. В подобни дни зографът тръгвал по обяд от единия край на селото и се прибирал в дома си чак след като обходи всички. Владе или Рисувачо го наричали съселяните му. Художникът не пиел, но обичал да си потопи муцуната в чашата, както са го чували да казва.
Майстора винаги плащал на моделите си. Спирал ги на пътя за полето и питал: Колко ще ти даде чорбаджията днес? Десет лева. Аз ще ти дам двойно. Остани да те рисувам.
Неговата честност стигала до там, че ако днес работел в някое лозе и хапнел чепка грозде, вечерта непременно намирал собственика, за да му го плати.
Освен платното, което рисувал за себе си, Майстора винаги правел и малка картинка, която подарявал на модела. С тези скици през 1972 година в Шишковци открили галерия. Да ги гледат и другите, казали благородните мадони. Тридесетина години по-късно обаче злосторник разбил храма и откраднал една от картините. Тогава местните се уплашили и прибрали реликвите, а галерията опустяла.
Кметът Климент Терзийски: Затварят музея заради Людмила
- Господин Терзийски, вие сте роден и израснал в Шишковци. Помните ли Майстора?
- Разбира се. Като деца малко се страхувахме от него. Бялата му брада, внушителната фигура ни плашеха. Той обаче добродушно ни викаше и раздаваше скъпи бонбони. Винаги в джобовете му имаше нещо, с което да ни почерпи.
- Паметникът му в центъра на селото е открит през 1972-а. Около четиридесет години след това той изчезва. Какво си спомняте от този ден?
- Сутринта някой ми звънна и каза, че паметника го няма. С това ли намери да си правиш майтап, отрязах го аз. За минути ми се обадиха още няколко човека. Кмете, паметникът... Пред галерията гледам покъртителна картина. Селото е посърнало и мрачно. Възрастните жени плачат. Когато бронзовата фигура за първи път бе издигната насред селото, жените викаха: О-о-о... Наш Владе се върна. Деница Коларова пък направо го прегръщаше и целуваше: Аз си го обичам него, казваше, той ме е рисувал много пъти, когато бях младо момиче. Идваше при мама и тате на гости. Тогава сякаш живият художник бе дошъл в селото.
- Как е станала кражбата?
- През 1972-ра, когато е монтиран, никой дори и не си е мислил, че толкова свято нещо като монумента може да бъде откраднато. Затова фигурата е закрепена към фундамента съвсем леко. Малко цимент и толкова. Във въпросната нощ камион мерцедес от Перник спира до скулптурата. Закачат я за главата, лебедката я вдига и товари в платформата. На петата минута крадците вече са напуснали селото. По-късно бронзът е нарязан на осемнадесет парчета. С това злокобната операция приключва.
- Вашето ходене по мъките започва едва тогава. Селото е категорично, че паметникът трябва да се възстанови. У нас тези работи стават бавно и трудно. Или въобще не стават?
- Четирима души отидохме в леярната в Илиянци, за да търсим матрицата. Ровихме с дни. Килограми гипс изгълтахме, докато я открием. Трябваше да намерим 29 хиляди лева за отливането. За дни хората от Шишковци дадоха 12 000. На събора в касата, поставена в центъра на селото, събрахме още 6000. Бизнесмен даде пет хиляди. Министерството на културата въобще не си мръдна пръста. Дори не ни отговори на писмото. Въпреки това три месеца след кражбата паметникът отново бе на мястото си.
За повторното откриване се събра, разбира се, цялото село. Имаше и политици от висок ранг. Един от тях пред всички обеща, че неговата партия ще даде 30 000 лева, за да реставрираме музея. В крайна сметка дадоха 3000.
- Става въпрос за къщата, в която Майстора е живял тридесет години - Людмила Живкова има основна заслуга тя да се превърне в музей. След 1990 година има натиск той да бъде закрит. Пак заради нея. Как го спасихте?
- Людмила идваше често в Шишковци. Без никаква охрана. Посещаваше така наречените мадони. Носеше им много подаръци. Говореше си дълго с тях. Питаше за Майстора и купуваше черги. Винаги плащаше, при това добре. По 100 лева за пътека. Много пари. Жените я величаеха. На нея дължим и галерията "Владимир Димитров" в Кюстендил, най-голямата на Балканите. От тогавашния съюз на художниците искаха всичко това да се премахне: документи, снимки. Ударът беше насочен върху Людмила. В Шишковци казаха: не. Сега в музея се пазят всички ордени, грамоти, писма на Майстора. Той е имал три костюма: дочен за работа, официален за чужбина и един за България. Последният е изложен в експозицията. Ето я стаята му, леглото, на което е спял, възглавницата, пълна със слама, тамбурата, триножникът и палитрата, донесена от Париж.
- Какви са били последните му дни?
- Рисувачо се връща от Америка болен. Приемат го във Военна болница, където умира. Последното си желание е споделил с лекуващия го доцент Табаков: да бъде погребан в Шишковци като най-обикновен човек - като от двете страни на гроба засадят дръвчета. Погребението обаче е в София. Скромно, без много шум, почти тайно. Един шишковчанин научил и отишъл. Казал в селото какво се е случило, а то тръгнало на борба да си върне тленните останки. Стигат до Тодор Живков. Той вика доцента и той му казва за последното желание на художника. Върнахме го, но не изпълнихме докрай волята му: погребахме Рисувачо не в гробищата, а на центъра. Овошките обаче засадихме.
Благодетелят Андон Виячев
В Шишковци боготворят още една голяма личност. Тази година тържествено бе отбелязана седемдесетата годишнина от смъртта на Андон Виячев. Освен благодетел и модел на Майстора той дарил на селото гарата и училището. Най-богатият човек в околността живял съвсем скромно в малка къщичка. През 1933 година строи сградата на гарата и я дарява на БДЖ. Благодарение на това трасето минава не направо през дефилето, а през няколко села. Днес гарата е мъртва. Чува се, че скоро ще бъде съборена. В документите за дарение пише, че ако сградата не се ползва по предназначение, трябва да бъде върната на управата на селото. Кметът пише писма, но министерството на транспорта мълчи. Идеята му гарата да стане туристическа спалня засега не може да се реализира.
През 1960 година Шишковци строи дом за сираци. Тук живеят години наред 78 деца без родители. Учат заедно с малчуганите от селото. Едно от тях става генерал, друго летец. Две момчета и три момичета се задомяват и остават в Шишковци. През 2003 година домът е закрит. Раздялата е мъчителна. Всички плачат. Днес намеренията са базата да се превърне в старчески дом. Проектът е готов, но с всяка смяна на правителствата всичко започва отначало.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
