Професорът показва стаята, откъдето Ботев тръгва към "Радецки", и печатницата на Каравелов
Мисията на Дeде е да пази паметта за възрожденците ни, живели зад граница
Каква България в каква Европа?
Една поредица на
доц. д.ю.н. Атанас СЕМОВ
носител на Катедра "Жан Моне" на ЕС,
Ръководител на Международната магистърска програма "Право на ЕС" в СУ
Не мога да не го разкажа. Както няма да мога да го забравя!
Изумителния български миг в Букурещ с изумителния професор по българска история Лука Велчов (Дeде) и българския консул Мирчо Иванов (възпитаник на магистърската програма по Право на ЕС в СУ).
Трябва да го разкажа, защото у нас българщината вече е забравена, патриотизмът е само за политическа употреба, а историческата памет си отива заедно с Паисий и Балканджи Йово. А в Букурещ, по калдаръмите на нашите вече атлантически неудобни революционери, все още се чуват бързите стъпки и топлите думи на един изключителен човек.
Консулът Иванов упорито настояваше да намерим час време за Дeде. Студентите бяха с натоварена програма в 13-я Европейски летен университет (традиционно в Румъния и Силистра), но кандисаха. На раздяла плакаха от вдъхновение.
Благодарим ти, консул Иванов, имаш сетива за стойностното!
Проф. Велчов ни чакаше елегантен, точен до минута, кротък и боговдъхновен. Ние, разбира се, закъсняхме, уморени от августовско слънце и общоевропейско празнословие.
Той заговори смирено, видно не сме първите разсеяни българи, на които е поканен да досажда. Чакаше ни в Стария град на Букурещ - едно изумително място, каквото не само мърлява и бездушна София, но и другите ни градове нямат. Както ще се убедя по-късно, ние вече много от достойнствата на румънците нямаме.
Започна с един сбутан в храстите паметник на един отдавна забравен български герой. Слушахме го някак по задължение - ама до второто изречение. На третото вече ни беше опаковал. Този човек говори като художник - с пет думи рисува картина, с десет - епоха! Топъл и благ глас, бистра, бърза и точна мисъл. Като ни подари последната си книга, която прочетох без дъх още същата нощ, се убедих: така и пише - нежно и могъщо!
Отидохме за час, останахме над три. Изпуснахме си вечерята, но такава духовна храна нито сме получавали, нито ще ни се повтори Така сладко, мъдро и българолюбиво съм чувал да говори само Гергина Тончева! Докато й даваха думата.
Лука Велчов гони 85-те, но по малките улички ние не можем да го догоним. В духовно отношение - хептен. Роден в Банатска Румъния, с корен от Чипровско,
не е живял никога в България - а българският му език чист и красив като молитва
И жив, неустоимо жив:
"Ей тук, в Солаковия хан се, криха Левски и Ботев, тука стоеше мелницата, жестока зима беше.
Тука горе в последната стая живееше на Ботев майката Иванка.
От тука той тайно излезна рано сутрината за към "Радецки".
Ей тами Каравелов турu печатницата, купена със заем, и напечати първия брой на "Независимост", повече не можe.
Тука Вазов написа "Тъгите на България".
Пoспрете се, тъдява беше българският революционен комитет."
Говори в лично минало време, като жив свидетел, като участник, като хъш и свещеник едновременно. Едно от момичетата прошепна: "Чак му вярвам, че е бил там!"
Повечето български светини в Букурещ са в окаяно състояние, с ослепели прозорци, заковани с талашит, стоят като рани сред другите румънски сгради. В къщата на Иванка Ботева, "все порутена още от 1948-а," сега живеят роми
Меките обувки на Дeде бързат да ни покажат улиците "Габровени", "Сливнали" и "Смърдел" (от спомена за вмирисващите се трупове на Шипка), ул. "Мошилор" с рушащата се къща на Евлоги и Христо Георгиеви, "дето направиха много и за българи, и за власи, и за македонци".
Не съм виждал старец да ходи по-бързо, нито човек така изящно да разказва историята. Не преподава, не те учи: просто споделя и те прави част от своя български свят - и от националния спомен. От думите му те обхваща блажената зараза на мъдро българолюбие.
Накрая ни заведе в Българското дружество в Букурещ. Стара, двуетажна сграда, половината излапана от някаква западна банка. Проф. Велчов е председателят, притичва през прага, ние влизаме плахо - вътре е много тихо.
Икони на светци и портрети на възрожденци съжителстват по стените
в свято разбирателство. 3 стола и хиляди книги. Бедно, подредено и мирише на памет.
"Ето ви последната книга на Дедо Лука". Подарява ни я между другото, без авторска натрапчивост. Ръцете му треперят вече, а всички искаме надпис. "Напишете всеки името си и "С обич", аз ще се подпиша." Подписа се дванайсет пъти. И се пошегува: "Вие да не сте дванайсетте апостоли?"
А апостолът седи пред нас. Не го осъзнава напълно. Знае колко много знае, но не се мисли за величие. Държи се като човек с мисия. Мисията му е уморена, той - не. Не се оплака нито веднъж. Само като попитах помагат ли му от България, тихо отговори:
"Българските управници просто ни забравиха, оставиха ни голи и боси
Вече 5 години няма и българска църква в Букурещ." И спира дотук. Той знае колко и пред кого да говори. А може би знае, че у нас вече никой нищо не чува.
Не знам още колко годинки ще даде Господ на своя български апостол Лука. Дано са повече! И дано, какво наивно и болезнено "дано", оглупялата ни държава се сети за все още неразрушените светини и за все още живите книжовници, читалищни дейци и учители на България, додето още малко я има!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
