105 минути стихове за 80-ия рожден ден на класика
"Бързам да се радвам на безшумно споделената усмивка", казва един поет, преживял в дългия си радостно-трънлив път възторга на публиката, обичта на влюбени момичета и предателствата на "братя по оръжие". Но останал в "мътилката на днешния ден", "завързан за счупената мачта на мечтата" - да види България и българите щастливи. "Този "рицар на словото", върху чиято глава вече е сложен "златният венец" на поезията, е сред нас със своите вече 80 години и повече от 75 издадени книги по всички кътчета на света", така журналистката Валерия Велева представи Любомир Левчев.
Юбилеите на класиците се отличават с това, че при тях повечето от гостите гледат да седнат на първия ред. Заради телевизиите. Така беше и в сряда вечерта. Отгоре са звездите, които рожденикът обявил за свои още в първата си стихосбирка през 1956 година, а долу - есенцията на интелигенцията. Около двеста души. Може и повече. Левчев мълчи, а всички го слушат. Слушат стиховете му, в които нежно се вмъква и гали арфата на Елица Кадиева. Актьорът Стойко Пеев е неуморим: 105 минути чете и никой в публиката не помръдна. На екрана пробягват кориците на книгите и авторът им: С каскет, без брада, с Дора Бонева, на село, с дъщерята Марта, в президиума, млад, не толкова, със сина Владимир, с ракета за тенис, с бастун, с началници, сам той началник, сред поети и най-вече на масата. С писалка в ръка. Пише. Там е истината. Защото благодарение точно на това писане биографията му днес прилича на подробен класьор на световните академии, които са го възнаградили или обявили за почетен член. Липсва само Шведската. Все още.
Първото поздравление бе от директора на НДК Мирослав Боршош. Към него той прибави любимото си стихотворение от юбиляря. Според шефа на писателите Боян Ангелов Любомир Левчев е: Първенец на националната художествена литература, забележителен поет, който прославя българското изкуство по цял свят. Като потвърждение на думите му от Москва пристигна ордена "Лермонтов. За чест и достойнство". Ще стои добре до "Пушкин", подхвърли някой, визирайки приза, с който юбилярят бе удостоен доста преди това. Иван Гранитски прочете кратко слово и дълга поема. Анжела Димчева се върна чак на 21 декември 1983-та, когато в 65-а аудитория на Софийския университет видяла още ненавършилия петдесет години поет. И тогава, както и сега, той бил с артистично шалче, елегантен костюм и говорел така мъдро за поетичното изкуство, че му личало, че ще стане класик.
Героят на тържеството стана само веднъж, за да каже: "Бих искал да ви се поклоня. Благодаря ви, че съществувате! Видях лицата ви и прочетох, че не сте миналото, а бъдещето". После рецитира: "Аз, който не избягах от Помпей". Гласът му малко уморено се поспъваше в думите, но това не попречи да трогне всички до болка.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
