София. Ако искате да погледнете гнева в очите, отидете в някой от бежанските лагери. Стотици гневни очи ще се вперят с вас. Трудно се издържа на такъв поглед. От него тялото потръпва, болка сковава душата и буца напира в гърлото. Не, бегълците не са агресивни хора. Засега. Все още сдържат своя гняв. Който, за жалост, във всеки момент може да се излее в агресия.
Денят в центровете за имигранти започва след 10.30 ч. И макар че е кратък, е белязан от дългото чакане. "Искаме статут! Нашият народ иска статут!", крещят децата във "Военна рампа" в София, като едва ли осъзнават какво говорят. По същото време в Харманли мъже от различни възрасти се опитват да намерят място край огъня, за да стоплят ръцете и душите си. Макар и в окаяно състояние, не са забравили близкоизточната си гостоприемност. Някои те канят на чай, други пък с охота са готови да помогнат с каквото могат.
Най-оживеното място в бившето поделение е пред фургоните, където се правят снимки и вземат пръстови отпечатъци. Редиш се на опашка, след което започва дългото чакане за статут. "От октомври съм тук и още не съм получил документа", казва 24-годишният кюрд Мохамед Хюсейн, който е един от 1186-те обитатели на лагера. Определя живота в Харманли като лош и не би посъветвал никой от сънародниците си да поеме пътя на бежанеца, който в крайна сметка, според него, води до никъде. "Честно казано, по-добре да бях останал вкъщи и да ме бяха убили, отколкото да живея по този начин", казва той. Обобщава ежедневието си в последните месеци в едно изречение: "Спя, събуждам се и чакам". Благодарение на това, че знае английски, отговаря за разпределението на храната, която веднъж дневно изпращат от ООН. Трябва да я раздаде на 61 души във фургоните, които замениха някогашния палатков лагер. За останалите бежанци има други отговорници.
Сирийските обитатели в Харманли са с различен произход и са напуснали родината си по различна причина, която европейците обобщават накратко с "войната в Сирия". Язидите, които са езичници, са гонени от ислямските групировки. Макар че са мюсюлмани, кюрдите са преследвани от режима в Дамаск. За сирийските християни няма живот, защото са друговерци, а мюсюлманите бягат, защото бунтовниците ги подозират в лоялност към режима.
Сирийската драма в лагера гневи останалите му обитатели. "От няколко месеца чакам да ми снемат пръстови отпечатъци, а вземат само на сирийците", оплаква се мъж от Афганистан. Водената от него група мъже кима утвърдително, като се чуват упреци, че властите толерират основно сирийците.
Африканските им "колеги" споделят мнението им, като изтъкват, че драмата, от която бягат, е също толкова голяма, колкото сирийската. "Заради цвета на кожата ни се набиваме най-много на очи. Никой обаче не говори за нас. Все едно не съществуваме", твърди бежанец от Конго.
Въпреки че всички в Харманли искат да получат статут на бежанец, малцина са онези, които искат да останат в България. "Бих останал тук, ако мога да завърша образованието си като петролен инженер. В България няма петрол, така че трябва да ходя някъде другаде", признава Мохамед. Мъжът не знае какво бъдеще го очаква и къде ще го отвее вятърът. 25-годишната Джазия обаче е наясно къде иска да отиде. "Имам брат в Германия и смятам да замина там. Натам са тръгнали повечето", казва младата жена, която, благодарение на английския език, помага на мисията на "Лекари без граници" в Харманли. Въпреки че има занимание в по-голямата част от деня, Джазия се гневи на дългото чакане.
"Стоя и чакам. Какво друго мога да направя?! Аз съм затворничка! Откакто съм в България, живея по затвори", добавя тя. Жената разказва, че попада на българска територия след 15-часово лутане в гората. След като групата й се загубва, позвънява на телефон 112 и се озовава в центъра в Елхово. Пътят й до Харманли минава през още един център за задържане, където прекарва няколко дни, но не знае кой е, а помни единствено, че е на 3 етажа. "Разбирам, че трябва да прекарам известно време като затворничка, щом съм влязла нелегално в държавата. Но вече трети месец чакам статут. Разбирам, че не ни искат в Харманли, но нека ни дадат документи, за да си тръгнем", продължава гневно Джазия. Според нея не условията в лагера, а болестите са непоносими.
Бълхите, алергиите и нездравословната храна тормозят най-вече новите харманлийци. Джазия твърди, че България е само спирка в дългия път на нейните сънародници. И за да бъдат добре подготвени за Европа, група от знаещите английски сирийци са организирали импровизирано езиково училище в няколко възрастови групи. "Преди месец поискахме курсове по български, но никой не ни обърна внимание. Затова решихме да направим това училище, защото в Европа английският се цени", казва един от учителите, който не желае да се представи. Жените учат отделно от мъжете. Децата са в няколко възрастови групи. Всеки идва с тетрадка и химикал в една от ремонтираните вече сгради на поделението. Събува се пред класната стая и сяда на дюшеците по земята. Забрадена учителка пише на дъската, а след урока повечето ученици на висок глас демонстрират знанията си.
Друг отдушник на гнева е спортът. Плацът на поделението всеки следобед се превръща във футболно игрище. Двата отбора се докарват в импровизирани екипи. Привържениците им са от двете страни на игрището с плакати и знамена. А отстрани походно легло е превърнато в сергия, предлагаща срещу символична сума слънчоглед, цигари и кафе.
Залезът на слънцето слага край на поредния ден на чакане. Тогава пламват и няколко огъня в различните краища на харманлийското поделение. Около тях се нареждат мъже на раздумка. Жените са заети с децата. За някои започва дългият сън, а други тепърва ще се борят с налегналото ги безсъние.
"Знаете ли, разгневихме и времето. Преди да тръгнем за България, ни казаха, че тук вали сняг. Дойдохме и времето се обърка. Сега сняг вали в Сирия, а тук не", казва на изпроводяк Мохамед, отказвайки предложените му пари. "Не ги искам. Разкажете нашата история", моли мъжът, желаещ единствено да стане петролен инженер и да живее в мирна държава.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
