Събитията в Украйна засилиха интереса към нашите сънародници там. И съвсем основателно. Защото от техните среди през ХIХ век излизат стотици образовани хора, които след Освобождението се връщат в майката родина и отдават знанията си за изграждането на модерна България. Предлагаме ви портретите на може би трима най-знакови личности от тази епоха, оставили ярки следи в новата ни политическа, военна и културна история.
Александър Малинов 5 пъти е премиер
Кръстникът на Мария Луиза умира на предизборно събрание, не се омърсява с корупция
От всички завърнали се в майката родина българи от Украйна, без съмнение най-знаковата фигура е тази на Александър Малинов. Роден през 1867 г. в Пандъкли, Бесарабия, той завършва право в Киев през 1891 г., след което идва в България и се установява в Пловдив, където работи като съдия, прокурор и адвокат. Активен деец на Демократическата партия, Малинов става неин лидер след смъртта на Петко Каравелов през 1903 г. Начело е на два кабинета на Демократическата партия (1908-1910 и 1910-1911). Той е министър-председателят, по чието управление е обявена Независимостта на България на 22 септември 1908 г.
В края на Първата световна война Александър Малинов оглавява две коалиционни правителства (юли-октомври и октомври-декември 1918), които сключват Солунското примирие. По време на управлението на Александър Стамболийски е изпратен в затвора, като един от виновниците за националната катастрофа. След Деветоюнския преврат е освободен и се включва в новосъздадения Демократически сговор, но през 1924 г. го напуска и преминава в опозиция. Като водач на Демократическата партия Александър Малинов е сред инициаторите за създаването на коалицията Народен блок, която печели изборите през 1931-a. Той е за кратко министър-председател, но се оттегля и става шеф на парламента. В това качество става кръстник на княгиня Мария Луиза.
Малинов умира по време на предизборно събрание в София. Остава в историята като един от малкото български политици, незамесени в корупционни скандали. Любимият му девиз е: "С партия се идва на власт, но само с партия не се управлява!"
Данаил Николаев е първият ни генерал
Пълководецът от Шейново и Сливница през 1908 г. подписва манифеста за независимостта
Десетки са българите, завършили военните училища на руската империя, но сред тях първенството принадлежи на ген. Данаил Николаев. Той е роден през 1852 г. в Болград През 1871 г. завършва Болградската българска гимназия. Военна служба започва в 54-и Мински пехотен полк. През 1873 г. постъпва във Военно пехотно училище в Одеса. Участва като доброволец в Сръбско-турската война. По време на Руско-турската война (1877-1878) е командир на рота от V Опълченска дружина. Отличава се в сраженията при Шейново, където е сред първите, изкачили се на турските редути.
В началото на 1880 г. Данаил Николаев е назначен за командир на I Пловдивска дружина. На 15 ноември 1883 г. е повишен в майор от Източнорумелийската милиция. Като такъв, на 6 септември 1885 г. отстранява главния управител на Източна Румелия, с което осигурява осъществяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
През Сръбско-българската война командва Източния корпус, а при контранастъплението на българската армия, след боевете при Сливница - Западния корпус. Командва настъпление към Цариброд и Пирот. След края на войната Данаил Николаев става първият полковник от българската армия.
След детронирането на княз Александър I е военен министър и участва в потушаването на бунтовете на проруските офицери през 1887 г.
След избора на Фердинанд I за български княз, Данаил Николаев е назначен за негов военен съветник (1887-1893). През 1891 г. е повишен в звание генерал-майор. Между 1893 и 1897 г. е в запаса, като през това време е председател на Върховния македонски комитет (1895-1897). След връщането си в армията, княз Фердинанд I го назначава за генерал-адютант (1897-1907). На 15 ноември 1900 г. е повишен в звание генерал-лейтенант.
От 1907 до 1911 г. генерал-лейтенант Николаев е военен министър и ръководи подготовката на армията за предстоящите войни. Като такъв на 22 септември 1908 г. генерал-лейтенант Данаил Николаев приподписва манифеста на цар Фердинанд I за обявяване на Независимостта на България. На 18 май 1909 г. става първият български офицер, получил званието генерал от пехотата ("пълен" генерал). През 1911 г. напуска армията и минава в запаса, но по време на Балканската война е мобилизиран и командва гарнизона на Ямбол.
Като "патриарх на българската войска" през 1937 г. Данаил Николаев става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски. Умира през 1942 г.
Родният Чехов тръгва от Тираспол
Георги Стаматов работи като военен съдия, умира, след като издава единствения си роман
Украинските българи се представят и в литературата. Един от най-добрите ни сатирици, Георги Стаматов, е роден в Тираспол през 1869 г. в семейството на юриста Порфирий Стаматов. През 1879 г., както стотици други българи интелигенти от днешните Украйна и Молдова, баща му се преселва във възкръсналата родина.
Георги Стаматов завършва военното училище и служи в Пловдив и Сливен. През 1890 г. е уволнен заради русофилските си настроения. По-късно, в периода от 1895-1900 г., следва право в Женева. По времето на Първата световна война е военен съдия, а до пенсионирането си работи в различни съдебни ведомства в София.
Литературната си дейност започва през 1891 г. със стихотворението си "Невесел е за мен денят", а първия си разказ публикува в списание "Мисъл" през 1893 г. Героите му са от различни социални слоеве. Писателят разкрива преди всичко тъмните страни в човешката природа. Скептик по природа, белетристът е склонен да абсолютизира злото, заради което е сравняван с Чехов. Чрез разказите му в българската литература, свързана дотогава повече със селото, широко навлизат градската тематика и градският персонаж. Най-известни негови разкази са "Вестовой Димо", "Пикник", "Малкият Содом", "На котва". Гeорги Стаматов умира през 1942 г., когато излиза от печат единственият му роман "Рибари".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
