В романтичното не толкова отдавнашно време, когато социализмът направи лек пирует встрани и даде преднина на демокрацията, в прочутия с красотата си парк, по-известен като ямболската градска градина, паметниците започнаха да изчезват. Разбира се, преди тях от площада си отиде Георги Димитров. За него никой не съжаляваше. Той наистина беше грозен. Струва ми се, че ако беше жив, и героят от Лайпциг не би си го харесал. Най-вече заради опашката, която се проточваше зад фигурата му като на змей.
В парка нещата бяха далеч по-семпли - и от практическа, и от идеологическа гледна точка. Там през 100-200 метра имаше бюстове. Те бяха на партизани от този край, загинали в името на идеалите си. Демонтажът бе лесен, обяснението на тези, които го вършеха, просто: вече сме антикомунисти. И понеже демократите още нямаха свои герои, които да заменят старите, постаментите ей така си оставаха празни и никой от последващите подрастващи не разбра защо въобще ги има тези стърчащи грозотии.
С партизаните все пак се разделихме без сълзи, но със съветската регулировчица бе по-трудно. Защото поколения деца бяха израснали около нея. Тя бе от мрамор. В цял ръст, естествено мощна, добродушна, с пилотка и палка, сочеща победната посока на армията. Съветската героиня бе първото, което виждахме винаги когато влизаме в градината. Затова ни липсваше, а и като деца ние въобще не я знаехме от коя армия е. За нас тя си беше просто жената, в подножието на чиято пола ставаха най-веселите игри.
И ако във всички изброени дотук случаи на детрониране на паметници има някаква идеология, която оправдава глупостта, в следващото изчезване нещата са чисто безпартийни. Красивата фигура на богинята Дияна, символ на града, изчезна за една нощ от входната артерия. Излишно е да ви казваме, че тя беше бронзова и че до днес все още никой не я е видял.
Въобще тази история със събарянето си има и своите парадокси. Още си спомням разказа на известен от близкото минало пловдивски скулптор. Веднага след десети ноември 1989 година паметниците, които той е правил, започват да чезнат. Ето неговия разказ:
"За Йорданка Чанкова и Васил Коларов намирам някакво обяснение, но защо демонтираха Комунарите и сега не ми е ясно. По-късно разбрах. От невежество. Защото те нямат нищо общо с комунистите. Това са пловдивските съветници, които през 1919-а печелят първите свободни избори. Три месеца след това са качени на влак и изтребени като кучета. Същото е и с бай Иван Арабаджията от село Чернозем. Той е най-близкият съратник на Левски. Доживява свободата, но умира в забвение. След години от родното му село поискаха да го увековечат в петметрова фигура. Когато гипсовият проект бе готов, новата управа се отказа: Ние пари за шумкари нямаме, казаха нейните представители."
Така седят нещата с паметниците. Нито да имаш, нито да нямаш. Тато си направи приживе в родния Правец и после сам си го свали. Говори се, че кранистът, който нахлузил въжето около врата на монумента, за да го вдигне от постамента, вдигнал кръвно и поискал декларация, че после нищо няма да му направят. Но където е текло, пак ще тече. Тодор Живков и днес си има паметник в Правец. Нов. И вече никой не иска да му го маха.
Далчев: Обвиниха ме във формализъм
Покрай цялата шумотевица "за" и "против" боядисания в лилаво и розово паметник на партизаните пред "Позитано" 20 имаше все пак и нещо положително. Спомнихме си кой е професор Любомир Далчев - авторът на композицията, емигрирал в Щатите още по време на соца. Един от най-интересните и оригинални майстори на малката и голямата пластика почина през 2002-ра в Съни вали край Сан Франциско малко преди да навърши 100 - без да се прости с родината си.
Единственото, което направи след 1989-а, е, че написа няколко писма до българските медии. В тях скулпторът помоли да бъдат разрушени някои от неговите паметници, твърдейки, че е бил притиснат от властта да отстъпи от художествените си принципи.
"Моят "Октомври" от монумента на Съветската армия беше върнат няколко пъти за поправки като "формализъм". Най-голямата несполука е фигурата на комисаря, вмъкната като идеологическа необходимост - тя е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки и лица. И все пак моята композиция се отделя рязко от останалото. ...И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник? И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците - жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението. Паметникът на Съветската армия не трябва да се извисява в центъра на столицата, но не бива и да се унищожи, а да се пренесе на скромно място", пише професорът през 1993 г. от САЩ.
Любомир Далчев е автор само на един от релефите на паметника на Съветската армия в София, издигнат през 1954-та. Останалите са на Иван Фунев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров и Петър Дойчинов. Художник график е Борис Ангелушев. Апологетите на паметника и до днес твърдят, че той е "възхвала и признателност" към "армията освободителка". Противниците му - че е размахано оръжие срещу хората, които не приемат комунизма.
Братът на големия поет Атанас Далчев прави над 50 фигури за съдебните палати в София и Русе, капители в ЦУМ, орнаментални композиции за БНБ, църквата "Свети Никола" и Софийския университет. Негови са "Самуиловите войници" в градинката зад Военния клуб, пловдивският мемориал на Братската могила, паметникът на Коперник във Варна и на свети Климент Охридски до Народното събрание.
През 1979-а му организират изложба във Виена и той заминава със съпругата си Ана, която също е скулптор, със сина им Любомир Далчев и Петър Атанасов, техен помощник и шофьор. На вечеря по случай закриването й в присъствието на нашия посланик Далчев заявява, че подарява цялата експозиция на българската държава и моли правителството ни да му издаде 10-годишен паспорт. Обещават му, но така и не го получава. Семейството заминава за САЩ, прекарва 10 години в Кливланд, щата Охайо, после се установява в Съни вали.
Въпреки напредналата си възраст проф. Далчев продължава да твори. Прави уникален проект от червено дърво и бронз, увенчаващ входа на Сан Франциско откъм прочутия мост "Голдън гейт". Две негови изложби с малка скулптура в Кливланд се разпродават за кратко време. Джордж Буш, тогава президент на САЩ, също си купува пластика на българина. Аукционната къща "Кристи" в Ню Йорк предлага да представи Далчев, но той отказва, защото няма готови произведения.
В Щатите професорът създава около 3000 картини акварел и графика, пише и мемоари. Драматичната му група "Майките вдовици" сега е в колекцията на Уго Вутен в Белгия. Участва в международни биеналета в Антверпен, Сао Паулу, Монреал, Делхи, Милано. Има творби в музеите на Атина, Скопие, Монреал, Сао Паулу, Санкт Петербург, Москва и в много лични колекции.
Крум Дамянов:
Мацането не е правилно
Професор Крум Дамянов, един от най-известните ни скулптори, е автор на мемориалните ансамбли "Асеневци" във Велико Търново, "Създателите на българската държава" в Шумен, "Самарското знаме" в Стара Загора и на монумента "Знаме на мира" в София. "Абсолютно против съм оцветяването и всякакви други "осъвременявания" на паметниците. Всички цивилизовани държави задържат направеното от другите преди това - дори когато периодът или епохата са компрометирани политически. Паметниците най-добре говорят за себе си и срещу себе си. Всяко друго мацане и събаряне не е правилно", смята професорът.
И Живков не харесвал чудото пред НДК
Паметникът пред НДК е издигнат през 1981-ва по случай 1300 години от създаването на българската държава. Изграждането започва 12 месеца по-рано, а експерти са категорични, че времето няма да е достатъчно. Това беше доказано по-късно - облицовката му рухна безславно.
"Всичко се случваше много бързо. Трябваше да се работи денонощно. Проектът беше одобрен от Людмила Живкова", спомня си авторът, професор Валентин Старчев. "На откриването Тодор Живков не го е харесал. От Светлин Русев зная, че Първият променил маршрута си от Бояна до Министерски съвет, само и само да не минава покрай монумента. Той го нервирал ужасно. А беше достатъчно да се намръщи Живков и всички започнаха да повтарят, че не става. Казваха, че видът му е деформиран, модерен и не се възприема. Оттук тръгна негативното отношение."
Когато миналата година отново се разгоряха страстите около огромното чудо, голяма част от жителите на столицата настояха за неговото събаряне. Те предложиха да се направи референдум по казуса. Защото паметникът не само е грозен, но и опасен. Неслучайно се наложи да се демонтират някои елементи от него, беше премахната част от конструкцията и облицовката.
От съюза на художниците заявиха, че няма да допуснат разрушаването на монумента. А столична община обяви, че събира мнения за това какво да е бъдещето му.
"В България обичаме да плюем културата си и историята. Тук лесно се поругава всичко. Вместо да строим, българите предпочитаме да събаряме. В Рим пазят статуите на диктатори и императори, а ние мразим комунизма и се опитваме да го зачеркнем, сякаш никога не е съществувал", казва проф. Старчев. По негови думи е изключено паметникът да остане в сегашния си вид. Той нарича глупави предложенията, които хора дават в интернет за реконструкцията. Част от тях включват трасе за ролери, стена за катерене и планина с растителност.
"В София живеят 1,5 млн. души, а за визията са се изказали едва 3000. Гласовете не са достатъчни, за да се вземе решение. Паметникът се намира в София, но той е на цяла България", добави авторът, който сега ръководи и реконструкцията му. Очаква се ремонтът, който започна в края на миналата година, да струва 15 млн. лева. Столичната община подготвя подмяна на настилката и видеонаблюдение за още 14 млн. лева по оперативна програма "Регионално развитие".
Бронзови ботуши на Сталин вбесяват Будапеща
Огромното количество от паметници, посветени на съветските войници, загинали във Втората световна война, и на комунистически лидери, са проблем на всяка страна от бившия соцлагер след падането Желязната завеса. Загубеният идеологически контекст усложнява ситуацията. Въпросът "Какво да се прави?" тормози постсоцобществата. Комисии обсъждат и взимат решнията. Паметникът на Маркс в Кемниц е запазен и до днес като една от най-големите атракции на града. Разрушаването на паметника на Ленин в Берлин през 1991-ва все още се помни и носи своя постреволюционен заряд.
Унгария е намерила добро решение. "Мементо парк" е открито пространство в Будапеща за монументалните скулптури от комунистическия период на страната. В него има статуи на Ленин, Маркс и Енгелс, местни комунистически лидери. Там има дори бюст и статуя на Георги Димитров на Йордан Кръчмаров и Валентин Старчев. "Този парк е за диктатурата, но и за демокрацията, която позволи той да бъде построен", казва архитектът на парка Акош Елеуд. В Унгария много от комунистическите паметници са отстранени, но не са разрушени. Именно те са в основата на колекцията, открита през 1993-та. През 2006-а върху огромен пиедестал са издигнати чифт бронзови ботуши на Сталин. Те са копие на част от 25-метровия паметник на Бащата на народите, който той подарява на унгарците през 1951 г. Грандиозната статуя не издържа дълго - тя е разрушена по време на Унгарската октомврийска революция през 1956-а. Паркът не спира да се разширява и обновява. От 2007-а година има изложбена зала и кино салон. Филмите третират проблемите на комунистическото минало, като например методите, използвани от тайната полиция.
Едно от най-посещаваните места в Киев и досега е Националният музей на Великата отечествена война, който отваря врати през 1981-ва. Открива го Леонид Брежнев. Експозицията притежава над 300 хиляди експоната. В центъра й се издига 102-метровият паметник "Майка на Отечеството". Само мечът е дълъг 16 метра. Скулптурата тежи 530 тона, неин автор е Евгений Вучетич. В мемориалната зала на плочи са издълбани имената на над 11 600 войници и над 200 герои на Съветския съюз и на социалистическия труд. Музеят е посетен от 21 милиона души.
На фона на тези примери предложенията за трансформация на "Альошата" в Пловдив са направо комични - примерно да бъде облепен с рекламен транспарант на кока-кола или пък да бъде опакован в златно слънце, така че когато погледнеш към тепето, да виждаш отражението на небесното светило.
Тъй като липсва консенсус между институциите, младите "усвоиха" социалистическите монументи и пространството около тях - както стана с паметника на Съветската армия в центъра на София. Те седят и пият бира върху него, карат скейтбордове, колелета, ролери, влюбват се и се целуват. (Всичко това се случва и заради ограничените градски места.) И никой от тези тийнейджъри не е обременен от пропагандата, заради която той е бил издигнат.
Бар в устата на лъва
Паметникът "Създателите на българската държава" над Шумен сигурно е от най-големите монументи не само у нас. Решението да се строи се взема от Министерския съвет през 1977 година. 15 колектива започват надпреварата. Пет продължават във втория кръг. По време на строителството се правят хиляда сондажа, за да се вкара взрив, който да разбие скалата. През 1981 година тържествено е вградена капсула със завет към идните поколения. В гигантската композиция са фигурите на Аспарух, Тервел, Крум, Омуртаг, Борис Първи, Симеон, Кирил и Методий и на още много велики българи. На 52 метра височина има гранитен лъв, който тежи 1000 тона. Казват, че идеологическият вдъхновител на монумента, тогавашният комунистически шеф Пенчо Кубадински, никак не го харесал. Друга легенда пък разказва как пак той имал намерение да направи асансьор до царя на джунглата, а в устата му - бар. Защото тя била голяма колкото стая.
1 000 000 души са посетили досега монумента. Повечето от тях не крият възторга си от внушителната гледка и несравнимото преживяване. Но паметникът от бетон, гранит и бронз се нуждае от грижа и пари. Падна левият крак на коня на Аспарух. 1,5 млн. лева са нужни за цялостния ремонт на градежа. Мераклии да ги дадат обаче не се намират.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
