Ко­ро­на­ви­рус убил ба­ща­та на 3D кар­ти­ни­те

• Пъл­на мис­те­рия об­ви­ва пос­лед­ни­те 15 дни на ге­ния, кой­то пра­ви ре­во­лю­ция във фрес­ки­те
• Теж­ка пнев­мо­ния зат­во­ри­ла очи­те на ве­ли­кия Ра­фа­е­ло

Ко­га­то на Раз­пе­ти пе­тък, 6 ап­рил 1520 г., Рим гу­би Ра­фа­е­ло, всич­ки са убе­де­ни, че Гос­под си е приб­рал ху­дож­ни­ка, опи­тал се да го за­сен­чи в съз­да­ва­не­то на съ­вър­ше­на­та кра­со­та. Веч­ни­ят град обо­жа­ва Ра­фа­е­ло и не мо­же да при­е­ме кон­чи­на­та му. За­то­ва раж­да куп ле­ген­ди око­ло пос­лед­ни­те му 15 дни, пре­ми­на­ли в трес­ка, бъл­ну­ва­не и жес­то­ка каш­ли­ца. За ед­ни ге­ни­ят е ста­нал жер­тва на лю­бов­ни­те си по­хож­де­ния и е пад­нал в ла­пи­те на но­ва­та чу­ма - си­фи­ли­са.

За дру­ги тайн­стве­на бо­лест на­пъл­ни­ла бе­ли­те му дро­бо­ве с во­да. Не лип­сват и та­ки­ва, ко­и­то съв­сем се­ри­оз­но вяр­ват, че от­хвър­ле­на

лю­бов­ни­ца му е нап­ра­ви­ла чер­на ма­гия

500 го­ди­ни по-къс­но към ве­че из­вес­тни­те хи­по­те­зи се до­ба­ви и още ед­на: ко­ро­на­ви­рус. Спо­ред пос­лед­но­то из­след­ва­не на ита­ли­ан­ски ис­то­ри­ци, нап­ра­ве­но по по­вод го­диш­ни­на­та от смър­тта на ве­ли­кия ре­не­сан­сов майс­тор, Ра­фа­е­ло е из­дъх­нал вслед­ствие бе­лод­роб­но за­бо­ля­ва­не, ко­е­то мно­го на­по­до­бя­ва ин­фек­ци­я­та, пре­диз­ви­ка­на от ко­ро­на­ви­рус, съ­об­щи АФП. Ма­ес­тро­то бил ле­ку­ван от най-доб­ри­те ле­ка­ри, из­пра­те­ни от па­па­та, но не ус­пял да се пре­бо­ри за жи­во­та си.

Още ита­ли­ан­ски­ят ху­дож­ник Джор­джо Ва­са­ри (1511-1574) раз­каз­ва, че Ра­фа­е­ло пре­ка­ле­но чес­то оби­ка­лял в сту­да, за да на­вес­тя­ва сво­и­те лю­бов­ни­ци. Аван­тю­ри­те му би­ли ле­ген­дар­ни. А през март по оно­ва вре­ме рим­ски­те но­щи за­сен­чва­ли си­бир­ски­те. Най-ве­ро­ят­но ге­ни­ят се е раз­бо­лял от пнев­мо­ния, смя­та ме­ди­цин­ски­ят ис­то­рик Ми­ке­ле Ау­гус­то Ри­ва, стъп­вай­ки на раз­ка­зи­те на Ва­са­ри. Спо­ред Ри­ва бо­лес­тта на ре­не­сан­со­вия майс­тор оба­че мно­го на­по­до­бя­ва бе­лод­роб­но­то въз­па­ле­ние, ко­е­то днес поз­на­ва­ме ка­то след­ствие на за­ра­за­та с но­вия ко­ро­на­ви­рус.

Ху­дож­ни­кът бил ле­ку­ван с "пус­ка­не на кръв", ко­е­то спо­ред спе­ци­а­лис­та до­пъл­ни­тел­но го из­то­щи­ло. По оно­ва вре­ме ле­ка­ри­те би­ли на­яс­но с рис­ко­ве­те, свър­за­ни с та­зи те­ра­пия, но я прак­ти­ку­ва­ли, за­що­то ня­ма­ли ни­що по-доб­ро.

Кой е Ра­фа­е­ло Сан­цио да Ур­би­но? Един от три­ма­та ве­ли­ки ре­не­сан­со­ви майс­то­ри, ре­дом с Ми­ке­лан­дже­ло и Ле­о­нар­до, е ро­ден в Ур­би­но през 1483 г., как­то се каз­ва - с чет­ка в ръ­ка. Син е на прид­вор­ния ху­дож­ник Джо­ва­ни Сан­ти, кой­то уми­ра, ко­га­то Ра­фа­е­ло е са­мо на 11 го­ди­ни. Ма­кар и ма­лък, той

ве­че е "за­ра­зен" с ма­ги­я­та на цве­то­ве­те и свет­ло­сен­ки­те

Ос­та­нал без ба­ща, Ра­фа­е­ло оти­ва в Пе­руджа. Там учи за­на­ят в ате­ли­е­то на Пе­руджи­но. Та­лан­тът му не ос­та­ва скрит и той бър­зо се прев­ръ­ща в лю­би­мец на знат­ни мес­тни фа­ми­лии ка­то Ба­льо­ни, Мон­те­фел­тро и Де­ла Ро­ве­ре. През 1504 г. оти­ва във Фло­рен­ция, къ­де­то ос­та­ва 4 го­ди­ни, а сла­ва­та му на пор­тре­тист бър­зо ста­ва рав­на с та­зи на име­ни­ти­те ве­че Ле­о­нар­до и Ми­ке­лан­дже­ло.

Труд­но е да се ка­же чий уче­ник е Ра­фа­е­ло. Спе­ци­а­лис­ти­те по ис­то­рия на из­кус­тво­то са ка­те­го­рич­ни, че по-ско­ро е взел по не­що от все­ки ху­дож­ник, през чи­и­то ате­лие е пре­ми­нал. Учил се е и от Пе­руджи­но, и от Си­ньо­ре­ли, и от Пин­ту­ри­кио. За да от­во­ри в Рим не­о­би­чай­но го­ля­мо ате­лие и да ос­та­ви след се­бе си ог­ром­но жи­во­пис­но нас­лед­ство. Вър­хът в ка­ри­е­ра­та на Ра­фа­е­ло са пап­ски­те по­ръч­ки, ко­и­то за­ви­на­ги за­пис­ват име­то му в пан­те­о­на на най-ве­ли­ки­те майс­то­ри. Той ра­бо­ти за два­ма па­пи - Юлий тт и Лъв Х - пон­ти­фекс от фа­ми­ли­я­та Ме­ди­чи, вто­ри син на Ло­рен­цо Ве­ли­ко­леп­ни.

През 1508 г. Ра­фа­е­ло е по­ка­нен от па­па Юлий II, кой­то го наз­на­ча­ва за ко­ор­ди­на­тор на дей­нос­тта по из­граж­да­не­то на ба­зи­ли­ка­та "Све­ти Пе­тър". Ра­фа­е­ло ра­бо­ти и по пап­ски­те апар­та­мен­ти, къ­де­то пра­ви про­чу­ти­те Стаи на Ра­фа­е­ло. Те са ис­тин­ска ре­во­лю­ция в жи­во­пис­тта - на прак­ти­ка изоб­ра­же­ни­я­та са 3D. Дъл­бо­чи­на­та в тях е тол­ко­ва го­ля­ма, че чо­век все ед­но вли­за през сте­на­та в друг свят. Пре­ди ко­ро­нак­ри­за­та ста­и­те се раз­глеж­да­ха от над 4 ми­ли­о­на ду­ши го­диш­но, но в на­ча­ло­то на ХVI век те са би­ли дос­тъп­ни един­стве­но за Све­тия отец и не­го­ви­те гос­ти, ма­кар че пър­ва­та от тях - Ста­я­та на под­пи­си­те, бър­зо по­лу­ча­ва ог­ром­на по­пу­ляр­ност. Ук­ра­се­на е със сте­но­пи­си през 1508-1511 г. и е пред­наз­на­че­на за ли­чен ка­би­нет на па­па Юлий II (1503 - 1513). Нас­лед­ни­кът му я из­пол­зва ка­то му­зи­ка­лен са­лон, а по-къс­но с го­ди­ни­те ста­ва мяс­то­то, в ко­е­то се под­пис­ват най-важ­ни­те до­ку­мен­ти на Све­тия прес­тол. От то­га­ва но­си и име­то Ста­я­та на под­пи­си­те. Ико­ног­раф­ска­та й кон­цеп­ция изоб­ра­зя­ва три­те вис­ши ка­те­го­рии на чо­веш­кия дух - Ис­ти­на, Доб­ро и Кра­со­та. В нея е и най-го­ля­ма­та твор­ба на Ра­фа­е­ло "Атин­ска­та шко­ла".

След­ва­що­то из­ри­су­ва­но по­ме­ще­ние е Ста­я­та на Хе­ли­о­дор. Нап­ра­ве­на е в пе­ри­о­да 1512 г. - 1514 г., от­но­во по по­ръч­ка на Юлий II. Пър­во­на­чал­но би­ла пред­наз­на­че­на за лич­ни нуж­ди, но след смър­тта на Юлий тт е пол­зва­на за час­тни пап­ски ау­ди­ен­ции. Ней­на­та жи­во­пис­на те­ма е бо­жес­тве­на­та зак­ри­ла. Биб­лейс­ка­та ис­то­рия за Хе­ли­о­дор, кой­то от­крад­ва сък­ро­ви­ще­то на юдей­ския храм в Еру­са­лим, но е зас­тиг­нат и за­ло­вен от бо­жи пра­те­ни­ци, е сим­вол на све­ще­нос­тта на цър­ков­на­та соб­стве­ност.

Каз­ват, че Ра­фа­е­ло не е ра­бо­тил с ог­ро­мен ен­ту­си­а­зъм по тре­та­та стая - По­жа­рът в Бор­го. От ед­на стра­на е бил мно­го за­ет с ан­га­жи­мен­ти­те си на гла­вен ин­тен­дант на ан­тич­но­то рим­ско нас­лед­ство и с ар­хи­тек­тур­ния про­ект на Св. Пе­тър. От дру­га по­ве­че

го мъ­чил влас­тни­ят ха­рак­тер на па­па­та Ме­ди­чи

кой­то оп­ре­де­лял кои съ­би­тия от Кни­га на па­пи­те след­ва да бъ­дат изоб­ра­зе­ни и кои - не.

Ста­я­та, пред­наз­на­че­на за пап­ска тра­пе­за­рия, пред­ста­вя по­жа­ра в Бор­го, кой­то из­бух­нал през 847 г. и угас­нал по чу­до след тър­жес­тве­на­та бла­гос­ло­вия на па­па Лъв IV. То­зи сте­но­пис как­то и те­зи в пос­лед­на­та стая на Ра­фа­е­ло - Ста­я­та на Кон­стан­тин, са из­ри­зу­ва­ни глав­но от Джу­лио Ро­ма­но по шаб­ло­ни на Ра­фа­е­ло. Го­ля­ма част от сте­но­пи­си­те са за­вър­ше­ни след вне­зап­на­та смърт на ге­ния през 1520 г. Точ­но та­зи стоя оба­че се ока­за, че крие най-го­ля­ма­та тай­на на Ра­фа­е­ло. В на­ча­ло­то на го­ди­на­та при рес­тав­ра­ция бя­ха от­кри­ти две не­го­ри не­поз­на­ти до­се­га фрес­ки. Те изоб­ра­зя­ват две жен­ски фи­гу­ри. Ед­на­та пред­став­ля­ва Пра­во­съ­ди­е­то, а дру­га­та - При­я­тел­ство­то. Из­сле­до­ва­те­ли­те са ка­те­го­рич­ни, че то­ва са пос­лед­ни­те му ри­сун­ки. Дъл­го вре­ме те бя­ха убе­де­ни, че Ра­фа­е­ло е из­пол­звал ино­ва­тив­на за вре­ме­то си тех­ни­ка - с мас­ле­ни бои, вмес­то тра­ди­ци­он­на­та за фрес­ки­те тех­ни­ка с мок­ра вар. Пра­во­съ­ди­е­то и При­я­тел­ство­то го до­каз­ват. Те са сви­де­тел­ство и за още не­що - ге­ни­ят ни­ко­га не е ски­ци­рал пред­ва­ри­тел­но фрес­ки­те си. Нап­ра­во е ри­су­вал.

Из­сле­до­ва­те­ли­те още спо­рят с как­во Ра­фа­е­ло е бил по-из­вес­тен за вре­ме­то си - с кар­ти­ни­те или с лю­бов­ни­те си аван­тю­ри. Ис­ти­на­та е, че две­те се преп­ли­тат. Ед­ва ли има зна­че­ние да­ли го­ля­ма­та му лю­бов, изоб­ра­зе­на във "Фор­на­ри­на" е би­ла вид­на кур­ти­зан­ка или дъ­ще­ря на пе­кар. Важ­но­то е, че чер­ти­те й се сре­щат мно­го от жен­ски­те об­ра­зи на Ра­фа­е­ло. Вклю­чи­тел­но в про­чу­та­та му Сик­стин­ска ма­до­на. Ог­ром­но­то плат­но с раз­ме­ри 265 х 196 см. е съз­да­де­но от Ра­фа­ел за ол­та­ра на цър­ква­та на ма­нас­ти­ра све­ти Сик­ст II в Пи­а­чен­ца по по­ръч­ка на па­па Юлий II. Има пред­по­ло­же­ние, че тя е на­ри­су­ва­на през 1512 до 1513 г. в чест на по­бе­да­та над фран­цу­зи­те по вре­ме на ита­ли­ан­ски­те вой­ни.

Кар­ти­на­та би­ла сла­бо из­вес­тна до сре­да­та на XVIII век. След про­дъл­жи­тел­ни пре­го­во­ри е за­ку­пе­на от сак­сон­ския кур­фюр­ст Ав­густ III, кой­то и по­лу­ча­ва раз­ре­ше­ние от Бе­не­дикт XIV да я от­не­се в Дрез­ден. Там тя ста­ва ос­нов­на­та твор­ба в ко­лек­ци­я­та на Ав­густ III и по­лу­ча­ва ши­ро­ка из­вес­тност в Ев­ро­па. В края на Вто­ра­та све­тов­на вой­на през яну­а­ри 1945 г. Сик­стин­ска­та ма­до­на, как­то и дру­ги кар­ти­ни на дрез­ден­ска­та га­ле­рия са

скри­ти в то­ва­рен ва­гон в ту­нел

на ка­ме­но­лом­на на 30 км. от Дрез­ден. Бла­го­да­ре­ние на то­ва те оце­ля­ват при бом­бар­ди­ров­ка­та на Дрез­ден през фев­ру­а­ри. През май след зав­зе­ма­не­то на Дрез­ден от Съ­вет­ска­та ар­мия, гру­па во­ен­нос­лу­же­щи под ко­ман­два­не­то на млад­ши лей­те­нант Ле­о­нид Ра­би­но­вич от­кри­ват кар­ти­ни­те и ги от­на­сят в Мос­ква, къ­де­то са съх­ра­ня­ва­ни в Пуш­кин­ския му­зей до 1955 г. То­га­ва се взе­ма ре­ше­ние кар­ти­ни­те да се вър­нат в Дрез­ден и пре­да­дат на влас­ти­те на ГДР.

През 2012 го­ди­на в Дрез­ден е от­бе­ля­за­на със спе­ци­ал­на из­лож­ба 500-го­диш­ни­на­та от съз­да­ва­не­то на твор­ба­та.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com