Да бъдеш хаджия е най-сигурният начин да получиш неоспорим престиж на доблестен и вярващ човек - поне в миналите векове. Олтарът на църквата "Възкресение Христово" в Ерусалим е най-святото място, което приласкава милиони поклонници всеки ден от всяка година.
Хората, чиито фамилии съдържат "хаджи", пък със сигурност имат причина да се гордеят с предците си - а и да знаят историите от странстванията по светите земи, когато пътят до там не е минавал по въздушна линия и за няколко часа.
За да достигнат до свещените места, старите българи са пътували с волски коли, натоварени с необходимите продукти за дългото пътуване. След пристигането се отправяли към река Йордан, край чийто бряг преспивали и преди изгрев се потапяли във водата със специално ушити ризи. После дрехите се превръщали в семейна реликва и се използвали за сватби и погребения. Нашенците посещавали много от Светите места и след Великден поемали обратния път.
За хаджия се смята този, който е спазил всички условия: потапяне в река Йордан, документ от Патриаршията, близост до Благословения огън след службата в храма "Възкресение Христово". Сега сертификатите за хаджийство ги издава министерството на туризма в Израел.
Историите, свързани с хаджийството, са достойни за романи - независимо дали "титлата" присъства във фамилията или не.
Корифеят на обектива
Иво Хаджимишев, един от малкото класици на бг обектива, носи фамилията си с достойнство и финес. Особено сериозен авторитет в родословното дърво е дядо му - дипломатът Панчо Хаджимишев. (И до днес Иво обича да седи в любимото му кресло.) В продължение на 17 години той е пълномощен министър в Атина, Хага, Рим, Лондон. По-назад във времето изпъква колоритната фигура на прадядото - Томас Браун, американски индустриалец, който загива при инцидент във фабриката му в Чикаго.
Иво, който е изключително артистичен и харизматичен, е меломан от най-ранна детска възраст - баща му Михаил е оперен режисьор, а майка му Ани е сценограф. Двамата поставят спектакли в България, Европа, САЩ, Южна Америка, Австралия. През 60-те години на миналия век старши трасира пътя на много български певци във Великобритания, които започват от Острова завладяването на международните сцени. По това време Иво специализира фотография в английски арт колеж.
Хаджимишев и до днес къта зелен пуловер без ръкави, някогашен подарък от баща му. Слага го винаги, когато отива в Ирландия. По мъжка линия в семейството се предава и златният пръстен на Томас Браун с вграден червен камък, върху който е гравирана пчела. От "американеца" Иво е наследил и часовник, гравиран с благодарност от работниците в Чикаго.
Иво винаги е казвал, че е голям късметлия - защото родителите му, въпреки супер сериозните си професии, са дали зелена улица на неговата страст по снимането. И до днес казва, че 17-те години в седмичника "Поглед" и списание "Отечество" са най-важните в кариерата му на фотограф.
През последните години Хаджимишев издирва и съхранява ценни фотоархиви. Има време дори да помага на жена си Бояна, дъщерята на великия Валери Петров. Те се срещат през 1975 г. Иво тъкмо е направил серия от портрети на баш интелектуалци за първата си самостоятелна изложба в Англия. Един ден му звъни самият Валери Петров и го моли за семейна фотография - още повече че майка му е още жива. В уговорения час Валери и внукът му Огнян са на линия, но не и Бояна, майката на момчето. И тъй като тя закъснява недопустимо според критериите и на баща си, и на Иво, Валери казва: "Започваме без нея". В този момент дамата се появява. Но не е любов от пръв поглед. С Хаджимишев стават близки през 1980-а, две години по-късно се ражда дъщеря им Ани.
Нито един човек от двата елитни рода не и помислил да напусне България - от големия Валери Петров до внучките на Бояна и Иво.
Човекът история на Варна
Най-известният хаджия край морето е Ламбрин Сотиров, човекът история, човекът култура на Варна. Представя се кратко и категорично - българин с гръцко име, което означава "пълен със светлина". Роден със синя охридска кръв като дядо си Хараламби, на когото е кръстен. Хаджия. И трето поколение варненец - от 1895 г., когато прадядо му се заселил тук. Ламбрин Сотиров е журналист, издател, галерист и ротарианец. Негово творение през годините на прехода е първото за България седмично джобно списание - "Всичко за Варна". То се списва по всички европейски стандарти - като в Париж, Лион и Марсилия. Ламбрин е съхранил фотопаметта на Варна от края на XIX до средата на XX век - с огромна колекция от над 5000 събрани и реставрирани снимки, пощенски картички, книги и документи в музея "Стара Варна". Ценната експозиция е подредена във вековна къща - паметник на културата, бивш полицейски участък. В нея е и избата "Старата Варна" с богата енотека.
Хаджи Ламбрин Сотиров е автор на единствената в Европа винена карта, с каквато не могат да се похвалят дори във Франция, Италия или Испания. Петото издание излезе само преди две седмици и показва местонахождението на 182 изби в България. Описани са вкусовете, цветът и ароматът на виното, както и обработваните лозови насаждения. В пика на сезона, всяка година от 3 до 6 юли, на входа на Морската градина Сотиров прави изложението за вино и туризъм "Винотур", което събира варненци и гости на града. От 15 години хаджията издава календара "Стара Варна", чиито екземпляри пътуват по целия свят. Вече ги има в Ню Йорк, Лондон, Австралия и дори в Нова Зеландия. Старите фотоси, запечатали морската столица през годините, сгряват домовете на варненци, където и да са пръснати по света. И им напомнят и в най-студените и трудни дни, че лятото във Варна никога не си отива. Новият и млад кмет Иван Портних на Варна предложи хаджи Ламбрин Сотиров да оглави обществения съвет по култура.
Ламбрин Сотиров е ходил на Божи гроб и светите места преди 17 години. Тръгнал в голяма зимна буря у нас. След много препятствия пристигнал в Ерусалим - при разлика в температурата от 35 градуса. Носи "хаджи" пред името си като светска титла и тя му е достатъчна - да бъде с малка буква. За това не е и предприел стъпки за съдебна регистрация, след която задължително името му трябва да бъде записано с главна буква.
Хаджинакови - от Долни Тодорак до Куклен
Връзката между Долни Тодорак край македонския град Кукуш и асеновградското село Куклен минава през вековете с името Хаджинакови. Клонка от голямото родословно дърво на фамилията се е разлистила и в Кърджали - Петър Хаджинаков, преподавател по литература във филиал "Любен Каравелов" на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Авторът на шест художествени книги казва, че сложната съдба на неговия род е като на всички бежанци и може да бъде сюжет за истинска семейна сага.
"Нося името на дядо си Туше или българското Петър, един от четиримата синове на хаджи Нако", разказва литераторът. В продължение на почти 120 години хаджи Нако се явява трето поколение от фамилията, посетила светите места в Ерусалим. Връщайки се, бил отвлечен от гърци и се наложило да го откупват с жълтици.
Традицията да се ходи на поклонение тръгнала от хаджи Дельо и хаджи Георги. "Всички в рода се занимавали с търговия, продавали жито и вино, стигали с товарите до Белград, Виена, Будапеща, Букурещ. Били заможни, работата им ги срещала с много хора, знаели по пет-шест езика - гръцки, турски, сръбски, френски, влашки. Вярвам, че не само това е карало мъжете да предприемат дълго пътуване до Божи гроб. Казват, че за да станеш хаджия, е трябвало да имаш материалните възможности, но и готовността в името на Бог после да даваш на страдащи и нуждаещи се. Религиозното звание "хаджи" изисквало да бъдеш пример в морален и етичен план. Черкуването всяка неделя, дарителството на църквата и на училището са ритуали и ангажименти, които строго са се предавали от поколение на поколение в рода на баща ми", обяснява Петър Хаджинаков.
Дядо му Туше не успява да стигне до Ерусалим като предците си, но продължава тяхната благодетелност. През 1949 г., когато национализират дюкяна и кръчмата му в Куклен, намират над 10 тефтера със стотици имена на хора, на които е продавал на вересия. Тези пари никой не му връща никога.
А животът в България на Туше хаджи Наков от Кукушко започва почти от нулата. Оставили в Долни Тодорак хубава двукатна къща от тефике (морски камък), имот, ниви, коне. Фамилията, като много други бежански семейства от Македония, преминава дългия път през София и Пловдив, за да се установи в района на Станимака (Асеновград).
"Работният ден на дядо ми продължаваше повече от 15 часа. Почваше сутрин в 5 с кафе. Пиеше го със съседа турчин, с когото много се разбираха. Никога не съм виждал дядо си унил. Умееше да губи. Казваше, че с труд и постоянство човек може да се изправи на крака. Беше буден, държеше всички да се изучат. Не е жалил пари, за да даде образование на двама си синове и двете си дъщери. Едната изпратил чак в София да учи математика", спомня си днес внукът Петър.
"Държеше на почтеността, имаше много приятели", това пък разказвала баба му Елисавета, дългогодишната спътница на Туше, надживяла го повече от 10 години.
Възрастната жена пазела много спомени за личните гости, които мъжът й посрещал в кръчмата - първо съдружника си Христо Сендов, бащата на академик Благовест Сендов, банкера Атанас Буров и легендата Дан Колов. Като активен член на ВМРО Туше хаджи Наков неведнъж е приемал в дома си в Куклен и Ванче Михайлов.
"Баба ми Елисавета беше чаровната диктаторка в семейството, красива и снажна. Държеше много на реда и традициите. Показвала ми е фотографии, на които е с рокли от копринено кадифе, донесени от странство. Беше завършила основно гръцко училище в Кукуш. Не заспивала, докато мъжът й не се прибере от дюкяна и кръчмата, за да преброят парите", разказва още наследникът.
Пазели в семейството като скъпа реликва красив стенен часовник, купен още от хаджи Нако от Будапеща. А като тръгвали от Кукушко, взели две икони на Света Богородица и на свети Никола. После старият бежанец от Кукушко ги дарил на Бачковския манастир.
"Казват, че човек живее за едното име. От дядо си Туше сигурно съм наследил умението да общувам, да приемам другия и различния, вглеждането в човека и природа, алтруизма", споделя Петър Хаджинаков. Голямото му желание е да извърви пътя, по който дядо му пристига в Куклен от Долни Тодорак. Със сигурност там я няма вече къщата от тефике, но въображението може да я построи, да я насели с живи лица и гласове, които да върнат децата при корена на големия род Хаджинакови.
Професорът с македонска кръв
Професор Симеон Хаджикосев, един от най-обичаните преподаватели на няколко поколения студенти в Софийския университет, има добре захваната в рода македонска нишка по майчина линия. Баба му е от Прилеп, дядо му - от Кукуш, а майка му е от Солун, където е живяла фамилията. "Мама беше корава македонка от многолюдно семейство, лишена, струва ми се, от сантименталност", казва познавачът поне на дузина литератури в мемоарите си.
Македонската фамилия е прогонена от Солун след Първата световна война - в момент, в който дядо му, според мемоарите на Хаджикосев, е бил образцов бедняк. Той никога не е бил сигурен дали ще има ядене за вечеря.
"В моите детски спомени обаче той е достолепен и строг старец, вонящ на цигари, който често покашлюваше и в края на гостуването ми при него като дете с величествен жест пускаше в разтворените ми длани по една монета от по петдесет или сто лева с изгравирания образ на цар Борис III на обратната страна", разказва още професорът.
За хуманитарните интереси на бъдещия литературен критик и историк съществен дял имат баща му, Дончо С. Хаджикосев, и чичо му - Косю Хаджиев, инженер, математик и полиглот с немски, френски, руски, английски и турски в арсенала. Мария, съпругата на професора, пък е от рода на Димчо Дебелянов.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
