Кръстю Крапачев днес е на 90. През 1940 г. с конкурс между 1600 младежи той е приет във Военното на Негово Величество училище, откъдето заминава на фронта. Участва във Втората световна война с Първа българска армия в Унгария като взводен командир, където на 6 май 1945-а е произведен подпоручик. Випускът им от училището е наречен 65-и "Боен Дравски". След завръщането си от фронта е офицер в различни гарнизони, завършва Висшата военна академия "Г. С. Раковски", бил е преподавател във военното училище и редактор във Военното издателство. На 35 години е уволнен от войската при чистката на "царските офицери". После работи в "Балкантурист", редактор е в издателство "Медицина и физкултура" и от 1971-ва не е на държавна служба поради това, че е завършил Военното на Негово Величество училище. Оттогава работи на хонорар като преводач с три езика, редактор и журналист. Наскоро издаде книгите си със спомени от родното с. Чепино (днес квартал на Велинград) - "Когато бях овчарче", и за живота си в три епохи - "Аз бях офицер".
Безспорно доминантата с най-голямо влияние върху моя живот бе фактът, че аз имах щастието да се уча и да се формирам като цялостна личност в най-престижното учебно заведение в новата история на България - Военното на Негово Величество училище.
9 септември 1944 г. бе събота. По традиция празничният караул от събота след обяд до неделя след обяд в Двореца в София се даваше от юнкери от Военното училище. Имаше три денонощни (пред двете врати и пред самия Дворец) и един нощен (зад сградата) пост. Сутринта към 10 часа на 9.IX. тръгнахме с камион от лагера в Банкя за София. Трябваше да отидем в училището, за да облечем парадните си униформи. Караулен началник беше нашият взводен командир поручик Дачко Стефанов. При влизането в София камионът ни беше спрян от някакви войнишки или вероятно партизански постове. След кратко обяснение бяхме пропуснати. Улиците, по които преминахме, бяха изпълнени с народ. Към 3 часа следобед тръгнахме към центъра на града, зад Народния театър, където ставаше разводът на караулите от Софийския гарнизон. Мястото беше бомбардирано и сградата беше разрушена. А комендантството беше на ул. "Славянска", на ъгъла с бул. "Раковски". Дотам се придвижихме по бул. "Евлоги Георгиев", бул. "Цар Освободител", ул. "Раковски", ул. "Славянска", Народния театър. Булевардите също бяха изпълнени с грамадни тълпи. Мнозина викаха "Да живее народната армия!". Други се заканваха и заплашваха със знаци за отмъщение и наказание. Без да обръщаме внимание на тези явления, с твърда стъпка пристигнахме зад Народния театър. Дежурен по караулите в Софийския гарнизон беше майор Димов - инструктор по артилерия във Военното училище. При развода той накратко ни разясни тревожната обстановка в този момент и ни заповяда, когато отиваме към съответните обекти, да не обръщаме внимание на никакви провокации или предизвикателства от публиката, която беше изключително силно възбудена.
Тръгнахме по "Раковски". Когато стигнахме на ъгъла на "Раковски" и "Цар Освободител", където беше представителството на германските железници, се размесихме с народ и войнишки (или партизански) тълпи, които идваха след митинг пред руското посолство. Някой от тълпата се беше покатерил на стълба и сваляше пречупения кръст. Отвътре изхвърляха разни хартии, които подпалиха пред сградата. Блъсканицата беше неописуема. Нашият строй се наруши и ние се смесихме с тълпите. Тук пролича самообладанието на майор Димов, който с мощен глас извика: "Граждани, дръпнете се да мине караулът!" Това предизвика респект сред тълпата, която инстинктивно се дръпна, стори ни път и ние се отправихме към Двореца през източната врата. Не случайно всички, завършили Военното училище, бяха учили военна психология. Ние
знаехме как да влияем на тълпите при такива масови психози
Необходима е смело и твърдо изречена команда. Така под ръкопляскания и одобрителни възгласи ние влязохме в Двореца. Пред самата сграда вече беше строен старият караул с неговия началник и смяната бе извършена. Майор Димов ни предупреди, че в Двореца се намират регентите принц Кирил и ген.-лейтенант Никола Михов, който беше първият началник на училището, когато ние на 16.IX.1940 г. постъпихме като кадети. Откакто започнаха бомбардировките, двата поста пред Двореца вече стояха неподвижно от вътрешната страна на вратите, които бяха затворени. От външната страна и на двете врати обаче още дежуряха полицаи.
Така започна този исторически дворцов караул. Това беше и последният караул, даден от Военното училище в Двореца. След 9.IX.1944 г. охраната се пое вероятно от милицията или други специални части. Непосредствено под прозорците на караулното, където почивахме, имаше улица, която от Народната банка излизаше пред Военното министерство, а надясно беше градската градина. Там непрекъснато се движеха върволици от цивилни, войска, някакви полувоенни тълпи с червени знамена и червени ленти на ръкавите. Някой държеше реч на балкона на Военното министерство. На ъглите на министерството имаше танкове. Тълпите скандираха лозунги за отмъщение. Когато някои от тези манифестанти ни забелязаха на прозорците на караулното помещение и
разбраха, че сме юнкери, започнаха диво да реват "Смърт! Смърт"
Караулният началник поручик Дачко Стефанов ни заповяда да затворим прозорците и повече да не се показваме, за да не предизвикаме нежелателни инциденти, които при тези наелектризирани тълпи съвсем не са изключени. Шумните манифестации продължиха до късно през нощта и бяха възобновени отново още в ранните часове на 10.IX.1944 г.
Интересно беше нашето състояние и самочувствие по време на този караул. Ние не изпитвахме никакъв страх и си вършехме работата както винаги. Аз бях нощен пост в градинката зад Двореца от 1 до 3 през нощта. По едно време от задната врата излезе княз Кирил. Аз се приближих до него и казах: "Ваше Височество, моля спрете". Той спря и аз казах: "Ваше Височество, моля пропуск". Княз Кирил ми каза пропуска. Разходи се по парка и се прибра. След като ми каза паролата, той, ако желаеше, можеше да напусне сградата, защото пропускът дава право на знаещия го да излиза, да влиза и да се движи свободно в района на охранявания обект.
Сутринта на 10.IX.1944 г. към 9 часа беше дадена въздушна тревога. Ние вече бяхме обявили война на Германия. По заповед на коменданта на Двореца всички подчасти и почиващите смени трябваше да отидем в скривалището, което беше изградено дълбоко под хълмчето в парка, вляво от пътеката, която идва от бул. "Цар Освободител", пресича градинката и излиза на ул. "Московска". Входът беше откъм двореца, но под земята. Скривалището представляваше доста широко помещение със санитарен възел, чешма. Стените бяха облицовани с ламперия, а покрай тях имаше дървени красиви пейки, на които седнахме. След малко в скривалището влязоха княз Кирил и генерал Никола Михов. (Той е военен министър във второто правителство на Богдан Филов (1942-1943), а след смъртта на цар Борис III влиза в Регентския съвет на малолетния Симеон II.) Ние застанахме мирно. Княз Кирил седна в най-отдалечения ъгъл. Генерал Михов дойде и седна при нас. Предполагам, че до края на живота си няма да забравя тази среща с генерал Михов и думите, които той каза: "Господа, бъдете спокойни. Живеем в бурни времена. Постепенно всичко ще премине и ще се успокои. Най-важното в такива моменти е да се запази самообладание и да не се поддавате на никакви провокации. Вие тепърва ще ставате офицери и ви чакат големи премеждия. Преди всичко запазете спокойствие." Княз Кирил не мръдна от мястото си, не каза нито дума. След сигнала "Отбой" се прибрахме в караулното помещение. Тези от нас, които бяха на пост при вратите, през цялото време останаха там, независимо от подадената въздушна тревога.
Ние възприехме думите на генерал Михов като думи на наш баща и на най-висш български военачалник, участвал като млад офицер в Балканската война в битката за Одрин. А когато ни стана началник на Военното училище, той е бил само на 49, на годините на нашите бащи, а вече генерал-майор.
През 1993 г., по случай 80-годишнината от битката за Одрин (13.III.1913 г.), група ветерани от Втората световна война гостувахме във Велико Търново на военното училище "Васил Левски". Така
се срещнах и запознах със сина на генерал Михов
- Мишо. След разстрела на баща му семейството е изселено във Велико Търново, родното място на генерала, и беше останало да живее там. Разказвах на Мишо за тази наша среща с баща му. Може би ние, юнкерите от последния дворцов караул, сме били и последните, които са разговаряли с него, преди да го разстрелят. Когато той говореше с нас, ние не почувствахме у него никакъв страх и безпокойство за живота му. А вероятно е предвиждал трагичната съдба, която го очаква. Но генерал Михов, като истински български офицер, е запазил пред нас присъствие на духа си и е искал да ни вдъхне вяра, кураж и спокойствие.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
