Историята е минималистична и в това е нейният чар. Действието се развива в село Пушево, Великотърновско. То има читалище, което отдавна е аут, както и самото село - живеят 49 души, с лесно предвидима тенденция към намаляване на бройката. Читалището носело оптимистичното название "Сполука" и функционира от 60-те някъде, с няколко предварителни периода още през 20-те.
През соца в "Сполука" кипи дълбоко самодейност, с целия симпатичен аматьорски потенциал, на който е способно едно селско читалище. Очаквано, началото на прехода, в комбинация с неминуемата модерност, запустяването на селото и изобщо целия съвременен вятър го превръщат в прашна и добре забравена зала. За която се грижат един-двама души, останали в полето на социнерцията. Читалището има библиотека, в която никой не влиза, подиум, на който никой не се качва, и столове, на които никой не сяда.
Съответно общината във Велико Търново решава да продаде сградата. Новината достига до селото - място, в което новините все още се разпространяват на принципа на мълвата, от врата на врата. Жена на име Радка Григорова обаче бодро е ръководила селския хор едно време, през 80-те. Време, от което се обажда носталгична струна. И усеща, че в случая нещата могат да се поспасят. Например спрямо закон, според който, ако едно читалище упражнява дейност, то няма как да бъде продадено или поне не толкова лесно. Читалището си има и незначителен бюджет - онази социнерция, за която споменахме, движи и институциите; а това е от малкото случаи, в които май е за добро. Ръководителката на бившия хор решава да се пробва - да обиколи селото и да намери неугаснала енергия, която да се трансформира в евентуален хор. Тук освен закона, който би предпазил читалището от затваряне, ако упражнява дейност, Радка Григорова попада на втори плюс - и той е, че в тази страна, противно на законите на природата, енергията се провира тук-таме при младите, но е истинска стихия, когато стане дума за жени на преклонна възраст. Демек, Радка Григорова намира 10 ентусиазирани баби, на които им се пее. Трябва да се отбележи, че това е рекорд - едва ли има населено място, в което повече от 20 % от обитателите упражняват художествена дейност. Бабите се събират на първа репетиция и веднага хващат няколко песни. От там насетне правят състав, носещ краткото и лесно запомнящо се название - "Група за Изворен фолклор към читалище "Сполука 1923-та година".
Бабите обаче пеят акапелно, което е все пак хамалска работа - друго си е, като поне един музикален инструмент подпира цялата работа и някак привнася жизненост в атмосферата. Тогава една от бабите се сеща, че в селото преди години се е подвизавало момче, което свири на гъдулка. Хорът вече е набрал достатъчно скорост и оптимизъм, за да го изнамери и покани. Момчето се казва Ангел Ангелов и е гъдулар с 12-годишен стаж - свирил е в търновския ансамбъл "Българче". А когато получава поканата, е в незавидна музикална позиция - отказал се е от съмнителното откъм сигурност музикално бъдеще, за да заложи на далеч по-перспективното обучение по право във Великотърновския университет. Носталгията обаче не е приоритет единствено на бабите - на Ангел продължава да му се свири на гъдулка, особено когато изтрещяваш от тухлите учебници, които докарват до умопомрачение и чести депресивни състояния. Освен това иска да поддържа форма и да не забравя свиренето. И така Ангел, една необичайна кръстоска между бъдещ правист и носталгичен гъдулар, влиза в състава на бабите.
Тук историята набира онази скорост, която сигурно някъде има формула - сборът на положените усилия, плюс пристъпите на оптимизъм винаги води нанякъде и често накъм добре. Бабите лека-полека започват да компенсират аматьорското си ниво с хъс и желание за работа, влизат все по-точно в синхрон с гъдулката и лека-полека съставът става конкурентоспособен. Залагат на местен фолклор, записван от едно време с касетки и е вън от мейнстрийма на народната музика (дори във фолклора нещата навярно се делят на мейнстрийм и ъндърграунд, прощавайте за купешките думи.) Репертоарът е дълбоко архаичен - пушевските песни са свързани със странни обичаи, особено от погледа на Фейсбук човеци. Например някои от "хитовете" започват с разговор на две жени за трета, която има шесто дете, първото момче във фамилията. Преминава се към одобрително цъкане с език, което пък прераства в поздравяваща песен за здраве или нещо такова. По експертното мнение на гъдуларя Ангел някои от песните са от края на XIX век и, общо взето, не присъстват в никакви официални фолклорни записи. Правят местни концерти, в които приблизително едната половина на селото слуша другата половина. За концертите се обявява по вечния селски глашатай - радиоточката. Хорът обаче се решава и на междуселска кариера. Пеят на т. нар. "Общински преглед на читалищата", който се провежда в някое от великотърновските села. Стават втори в конкурса на село Царевец, Свищовско. На конкурса в Русе "Златната гъдулка" направо грабват първа награда. Пеят на фестивала за фолклор в Копривщица, където за пореден път са в топ 3. Няколко пъти са и на сцени в Павликени, както и на фестивал до Петропавловския манастир. А читалището остава живо и здраво и тази година навършва 90 години.
И като всяка добра история, тази също завършва с драматичен заряд. Гъдуларят завършва обучението си по право, което неминуемо го отвежда към работа по специалността. След последната изява, в началото на юни тази година, Ангел и бабите се разделят - две несъвместими занятия могат да се съвместят, но никога за дълго. В спасеното читалище бабите го изпращат и му четат благотворителни адреси. А нещата стигат до неочакван хепиенд - музикант вече липсва, но Ангел се сеща за негов познат, Галин, също гъдулар, от сигурно десетте в региона. Галин влиза в хора и бабите могат да продължат да правят онова, което законът нарича "упражняване на дейност", а всъщност е от хубавите удоволствия на планетата - да пееш да му се не види. Тук, наместо заключение, в духа на фолклора бихме могли да извлечем поука - че ако за всичко се действа както за това пушевско читалище, нещата може и да тръгнат на добре. Но понеже сме съвременни хора и не обичаме да се поучаваме - няма. Толкоз за минималистичната история и нейния чар.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
