„Е" като Емоции, „Е" като Education, „Е" като „Е, стига, не ми се прибира още!", „Е" като Еразъм. Документите за студентския обмен бяха подредени в папка, големият препълнен куфар стегнат, а билетите за международния влак нетърпеливо сложени в чантата – така започна пътешествието в Унгария. Страната на лютите чушки, хубавото вино, а също така и свидетел на най-различни политически режими, оставили своя отпечатък върху културата, архитектурата и манталитета на унгарците. На пръв поглед малкият студентски град, в който бях приета - Сегед, ми се стори невзрачно място с провинциален чар. След първите стъпки там обаче разбрах, че съм намерила нов и красив дом, жужащ от живот и талантливи млади хора. А и почти всички големи столици на централна Европа се намират близо до него. Без да знам какво да очаквам от студентския обмен, се впуснах с космическа скорост в приключението и се оставих да бъда обгърната от магията му.
Дизайн от боклуци
Тайните на прекрасната столица Будапеща не могат да се изчерпят от стандартните туристически гидове. Градът, който днес е средище на творци, туристи и авантюристи от целия свят, е най-интересен в седми район, известен още като еврейския квартал. Изоставените от евреите сгради през Втората световна днес са се превърнали в алтернативно декорирани барове, наричани „барове от руини" (на английски: ruin pubs). Световно известен е "Симпла", където предприемчивите и креативни собственици са направили диван от стара вана, градински джуджета украсяват тавана, а с натискане на копчета от шареното табло успях дори да включа инсталация от сешоари. Танцуващо роботче, направено от вехти пружини, тръби и части за коли, забавлява посетителите. Може да седнеш да изпиеш по бира на старинни бръснарски столове, докато около теб се разхождат фотографи, които заснемат този необичайно привлекателен хаос.
Един път, на излизане от бара, получихме покана с мои приятели за разходка с лимузина. Минахме през утринната столица и прекосихме моста Сечени Чейн, който е емблематичен, понеже е първият постоянен каменен мост, свързващ двата исторически града Буда и Пеща. Нашите спътници от лимузината ни оставиха далеч от центъра. За огромна изненада тази част на града беше обсипана с купища боклук. Оказа се, че два пъти в годината гражданите имат възможност да изхвърлят всичко ненужно от дома си на улицата, а търсачите на съкровища да се облагодетелстват. Докато боклукчийските камиони събираха всевъзможните купчини с вехтории, мебели и стари дрехи, ние – дали защото бяхме вдъхновени от баровете от руини, или защото в чужбина се чувстваш свободен да пробваш каквото си искаш – се опитахме също да открием някоя скъпоценност. Взехме си изоставена хладилна чанта, детска топка за игра и счупена клавиатура. Но това бе само началото. Идеята да декорираме студентската си квартира с намерени предмети се превърна в традиция. Съвсем скоро голям пътнически кожен куфар, облепен с картички, заемаше мястото на телевизор в хола. От корниза ни висеше спасителна жилетка от самолет, а около перваза на стълбите омотахме дебела лента, брандирана с логото на бар в Белград...Чувствахме се като рок звезди – в един момент бяхме на върха, а в другия затрупани от боклуци...
Българският клек
Обичайно за интернационалните студенти от университета е да прекарват време в библиотеката. Когато човек се измори от учене, отива да поиграе на масата за футбол, която се намира на втория етаж от сградата. В Унгария наричат играта „чочо" и заедно с пиенето на бира се е превърнала в неофициален национален спорт. Колко мача изгуби и спечели България! Спечели и слава. Веднъж едно високо момче от противниковия отбор попита какво най-много обичам в моята страна. През цялата игра му разказвах колко е прекрасна тази земя като една човешка длан. Разказах му за планините и за морето, за бабите и баницата, за българската литература и дори за новите велоалеи в родния ми Пловдив. В един момент обаче започва да ти омръзва - хвалиш, хвалиш родината, но пък няма ли край това нещо? Аз да не съм Вазов, то не се издържа... Затова с още две сънароднички сменихме стратегията - започнахме да разказваме на чужденците всякакви врели-некипели за страната ни. Те и без това не знаят нищо за България и каквото и да им кажеш, приемат го за чиста монета. С най-сериозен тон им съобщихме, че из столицата ни се разхождат кози и българите обичат да седят почти винаги клекнали и като цяло си клечат по улиците от сутрин до вечер. За по-голяма достоверност се налагаше да демонстрирам точно този клек с доближени пети до земята. Към упражнението се присъединяваха хора от най-различни нации - искаха да попият малко от българската култура! А веднъж, когато бях на гости при приятел от Унгария, се наложи да ми подарят картина, защото се пошегувах, че за българите е традиционно да вземаме нещо за спомен от дома на домакините! Всички чужденци също така бяха убедени, че при нас бирата се пие по неповторим начин – падаш на колене и някой друг ти налива от бутилката направо в устата...Ако някъде срещнете италианци, които убедено да ви разказват всякакви нелепости за България, да знаете - първо съм ги срещнала аз.
Нощ във Виена
Пътят от Унгария до австрийската столица не е дълъг, но транснационалните транспортни връзки в Европа си остават сложен казус за студентите, които не винаги разполагат с възможност да летят със самолет. Изходът от ситуацията се оказа платформата за споделено пътуване „БлаБлаКар", ощетила немалко туристически фирми и завързала много приятелства. Озовах се в кола с млада двойка от Франция и имах възможността да послушам автентични касетки с френска музика. Посетих Виена точно преди Коледа, когато ароматът на сладкиши и вълшебната атмосфера се бяха настанили на всеки ъгъл. Вечерта ме отведе в задния двор на Виенския технически университет, където далеч от шума на улиците, животът на студентите има свой собствен ритъм. Беше почти полунощ, а прилежни бъдещи архитекти изпълваха залата за чертане и по обширните бюра бяха разхвърлени моливи и линии. От другия край на творческото пространство дочувах весел смях и музика. Там имаше бар, от който се раздаваха бири и други алкохолни напитки, хората танцуваха, а на стената се прожектирахa разноцветни 3D филми от сферата на графичния дизайн. Бутилки вино запълваха външните маси, а свиването на цигари беше основно занимание. Бързо се вписах в средата. Минути по-късно студентите вече бяха измислили нов транспортен метод: возене в количка от супермаркет из двора на факултета по архитектура. Не се престраших да седна в такова необезопасено транспортно средство, но активно участвах в бутането му. С количката успяхме да стигнем до „музейния квартал" (от немски: Museumsquartier), който нетипично за Виена се характеризира със сгради от най-ново поколение. Пространството за съвременно изкуство ни поднесе изненада – именно тук приятелски ни помолиха да оставим четириколката, за да нямаме проблеми с пазачите на реда. Ние не възразихме и забавленията продължиха, както си представях – до изгрев.
Модерно изкуство и поразии
Очарователно място е полският град Краков, където - с всички извинения към Италия - правят най-вкусния сладолед, който някога съм опитвала. Където и да се разходиш из града около теб оживява историята, а по множеството гравирани любовни катинарчета, закачени на пешеходния мост, веднага разбираш, че краковчани са обичливи хора. Посещението на галерията за съвременно изкуство „Бункерът" се превърна в незабравимо преживяване. На третия ден от престоя ни в града с моите две другарки по съдба, също „еразъмки", прекрачихме прага на арт галерията, която впрочем се помещаваше на три просторни етажа. Най-горният беше събрал инсталации от сферата на визуалните изкуства, което провокира в нас желание за интерактивност. Застанах пред прожектора, който осветяваше черно-бели скици, закрепени на стената, и в продължение на няколко минути останалите посетители трябваше да гледат мен - налагаше им се. Аз от друга страна не виждах нищо, заслепена от силния сноп светлина. В това време успях да чуя как някакъв предмет пада на земята – нали когато едно сетиво е притъпено, друго се засилва, а и строполяването вдигна голям шум. Преместих се и видях голяма дупка в стената, перфектно кръгла с диаметър около два метра - през нея някой беше хвърлил списание. Извършителката се показа и също мина през нестандартното пространство, за да си вземе четивото и да продължи с мятането. Оказа се от нашите. Останалата една трета от групата намерих да танцува на звуци от сладка мелодия в готовност да довърши произведение на изкуството, нарисувано с тебешира, който тя държеше. Всеизвестният славянски клек намери своето приложение и сред артистичните кураторски изложения – пред една голяма книга с разноцветни геометрични форми се снимахме и трите като клекнали славянки. По стълбите надолу се озовахме сред стени обсипани със стари полски знаци, изключени от употреба в съвремието. И тук не изневерихме на себе си и се опитахме да убедим милата жена от галерията да ни подари няколко от табелите, нали в Полша и без друго нямат приложение вече. За наша загуба не пожелаха да се разделят с никоя. Въпреки това си тръгнахме с топли чувства към съвременното полско изкуство.
Финални щрихи
Може да сме последни в повечето европейски класации, да сме слаби на футбол, да страдаме от мафия и корупция и да затъваме в дупки по улиците, но най-силният коз в ръцете на българския студент в чужбина си остава природата. В сравнение с унгарците имаме уникална природа – дори по тротоарите ни ще се намери някоя тревичка или храстче. Исторически ни свързват няколко периода – турците са успели да превземат и двата народа, а по-късно сме били заедно част от Съветската епоха. Разликата е, че тяхното мнение за всяко политическо управление е следното: „И вие ще си тръгнете, ние ще ви свалим от власт!" Смиреният поглед на българина и търпимостта им към силните на деня за тях е смешна привичка, към която гледат с презрение. От друга страна, ни уважават, защото сме „големи пиячи". А, кажете, не сближава ли алкохолът! Гушнати, за да не паднем, сме се клатушкали по улиците с много приятели от братския народ. Понякога карахме и скейтборд или колело, а за щастие успявахме да се приберем читави и само махмурлукът на сутринта ни напомняше колко сме изпили в името на българо-унгарските отношения. Има един притеснителен факт: обиждат се като чуят, че ги считаме за Източна Европа. Ей, виж, в България втората част от словосъчетанието се приема все пак за хубава принадлежност – дали източна, дали западна – важното е да е Европа. В Унгария обаче държат да отбележат, че в никакъв случай не са в по-лошата половина.
По голяма случайност единствените интернационални студенти, които разбираха местния език, се оказаха две българки. Сигурно, защото и нашият език е шантав за останалата част от земното кълбо. В анкета, която получих след края на програмата, отбелязах, че съм си подобрила уменията по унгарски. От нулево ниво се бях издигнала до едно сложно изречение, способно да докаже задълбочените ми лингвистични знания. Ето го и него в превод: „Смотаната катерица ми изпи бирата." На български изглежда лесно, но реалното му звучене е нещо подобно: „ А сар мокуш мегита а шьоромет." С правилните ударения, винаги на първата сричка, почти ме бъркаха за местен човек. Май това беше и идеята. Частите от моя пъзел разпилях във всеки един град, който преживях, опознах и обикнах.
Пък после ще се събирам обратно.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
