Индианец вдъхновява Симеон Гаспаров за книгата му "Бизони край Дунава", чиято премиера беше преди дни в София. Журналистът, поет и писател, който от 1997-ма живее в Чикаго, преди три години издаде тук първия си роман "Врати от небеса или когато Джими Хендрикс беше българин". Книга за рокендрола, но и за свободата, вдъхновението, добротата и мъдростта на опита. Но и едно пътешествие от Красно село до Чикаго и назад, в което авторът се обяснява в любов към България и ъндърграунд поколението от 80-те и 90-те години на миналия век. Втората му книга отново помирява две култури и им предлага надежда за оцеляване. Преди да емигрира в САЩ Мони е политически репортер във вестниците "Подкрепа", "Новинар", но най-голям кеф са му носели публикациите във в. "Ритъм" за тежкия хевиметъл. Издал е и стихосбирката "Театър на неАбсурда" (1992). Днес 48-годишният мъж гледа от дома си Фокс ривър, но продължава да си спомня за Перловската река в София, край която е роден. Женен е за американката Лалита Луиза, завършила бизнес администрация в Харвард. Пише политически коментари за някои български издания и за американските вестници "Дейли хералд" и "Нортуей хералд". Българската общност в САЩ го избира за "Българин на годината" през 2007-ма в категория журналистика.
- Господин Гаспаров, защо в новия ви роман един от героите е индианец?
- Аз съм човек, израсъл между две различни култури. У нас винаги сме имали два Великдена - един православен и един католически. Баба ми и дядо ми по бащина линия са от хърватската колония, бежанци в София през Първата световна война. Баба си помня, но дядо Симон, прекръстен на Симеон тук, умира няколко месеца преди моето раждане.
Те имат 5 деца - най-голям е Никола, след това са близнаците Йосиф и Тереза, следват Христо и Анастасия. Йосиф е моят баща. Затова в биографията ми пише, че съм католик, а на премиерата на книгата ми в София дойде и посланикът на Република Хърватия Льерка Алайбег.
През 1999-а бях приет в Американския корпус, който работи за бедните. Всъщност аз затова навремето избрах и професията на журналиста - за да дам глас на тези, които искат да изкажат своята болка и да бъдат чути. Идеята за "Бизони край Дунава" ми дойде от интервю, което правих с индианеца Джо Изправената мечка. Запознах се с него на събиране на нациите край Чикаго, на Скалата на глада. Странен образ, интелигентен, знае дори къде се намира България. Там не само индианци, но и хора от всякакви култури, показват своите танци, умения, бижута и дрехи. Целта им е да с опознаят, за да не се мразят. Тяхната култура е дълбоко наранена, но те не се предават. Резерватите днес са една опустошена земя, в която се живее трудно. Хората са отчаяни и все пак търсят надежда. Показа ми го Джо, като ми описа как в резервата е създал собствена ферма за бизони, които връща обратно в прерията, където им е мястото. И тогава разбрах - за Джо и братята му
бизонът е символ на надеждата и свободата
Идеята много ми допадна във времена като днешните, когато хората са обезверени, без работа и с дългове към банките. И у нас е същото като в Америка. Затова събрах като в огледало едно хлапе от България през 80-те, емигрант в Щатите, с индианец от днес. Макар и различни по етнос, ние сме човешки същества, с еднакви надежди и болки.
- Тези дни прочетох, че в ловно стопанство "Студен кладенец" в Източните Родопи се докарани за отглеждане пет бизона...
- Ами може би това е някакъв знак на надеждата. Изчетох много книги, докато пишех романа и между другото научих, че в Европа преди 200 години също са отглеждали бизони. Така че метафората си падна на мястото. А бунтът и на двамата герои, обикновени човеци, е срещу системата. Знаете ли, че в кутията на Пандора е имало и една малка надежда, която ни е спасила. Тази творба е за онази България, изправена на кръстопътя на промените на ХХ и драмата на едно обикновено българско семейство, станало неволна жертва на системата, която мнозина вече са забравили. Но също така е и книга за другата Америка - невидимата от лъскавите списания и реклами. Америката на индианските племена от резерватите, на потъналите в бедност и безпътност първи жители на тази земя, на хората от гетата на Чикаго и детските улични банди в тях.
- Но във вашия живот има и друга индианска нишка - чрез съпругата Лалита Луиза. Как се запознахте?
- Беше през 1989-та, след рухването на Берлинската стена. Тогава тя бе студентката и с още две нейни колежки от Харвард бяха в Унгария, за да изучават икономиките на източните страни. Решили да дойдат и в България и аз трябваше да ги посрещна на летището. По това време пишех революционни статии във вестник "Подкрепа", участвах в Града на истината. Посрещнах ги, разведох ги из София. Когато си тръгна, Лалита Луиза ми подари една мечешка лапа и ми каза: "Индианците вярват, че който притежава такъв тотем, той го пази. Но изневериш ли на приятелите и вярата си, той ще ти разкъса сърцето!" После разбрах, че нейна прапрабаба е френска индианка от земите на щата Мейн, омъжена за шотландец. Той бил племенник на писателя сър Уолтър Скот, избягал от Шотландия в Америка. В рода им през годините се вливат норвежки, германски и какви ли още не гени.
- Значи любовта ви е отвела в Америка?
- Ожених се за Лалита през 1997-а след неколкогодишна връзка. В Америка започнах всичко отначало.
Риех сняг, бях продавач, разтоварвах книги
от конвейер през нощта, за да мога през деня да уча английския, а после и да си платя следването. Така че освен българската филология от Софийския университет, имам диплома и от мастер програмата по либерални науки в Чикагския. Дипломната ми работа се превърна в романа "Врати от небесата...". Искаше ми се да разкажа за страната си и хората да видят, че ние не сме една сива, бездушна маса, а имаме и сме имали много цвят, поезия и чувство за свобода дори в комунизма.
- Лесно ли се живее в Чикаго?
- Много го обичам, но не на небостъргачите, а на малките улички и кафенета, където има много артистизъм и хората живеят с изкуството. Той е четвъртият най-голям град с българи в света след София, Варна и Бургас. Там има над 50 хил. легални и още толкова нелегални наши сънародници. Иван Сотиров, бившият ни консул и президент на фондацията "Приятели на Чикаго", ми разказа следната история. По време на Световното чикагско изложение през ХIХ век Русия и Турция отказват да признаят България като независима държава и да й осигурят павилион. Става скандал, а вестник "Чикаго трибюн" пише: "Довчерашните врагове се съюзиха срещу България". И тогава градската управа решава - дава палата на държавата ни като на всяка друга независима страна. В консулството ни на 3 март винаги се вее българският флаг - по традиция, създадена от кмет на града през 60-те години.
- Кои са общите неща, които виждате между това, което става днес в Америка и у нас?
- Икономическият срив на средната класа. Тя е това, върху което стъпва обществото. Ако си го представим като пясъчен часовник - отгоре са богатите, които стават все по-богати, отдолу - бедните, които са все по-бедни и всичко това става за сметка на средата. Богатите не си плащат данъците, а с тези пари се издържат училищата, болниците.
Преди време интервюирах Джон Карлос, който бе сред протестиращите от "Окупирай Уолстрийт" в Чикаго. Той е бронзов медалист на 200 метра по време на Летните олимпийски игри през 1968 г. в Мексико и професионален състезател по американски футбол, а след приключване на спортната си кариера се занимава с хуманитарна дейност. Попитах го защо подкрепя това движение и какво ние, хората от България, бихме научили от него. А той ми отговори, че от "Окупирай" се борят за същите неща, за които и той се борил през 60-те години. Само че сега в него са включени много повече етнически групи, сред които има представители от всички раси. Всички тези хора са загрижени за това как животът им ще изглежда след няколко години. Ще имат ли работа. Дали децата им ще отидат в университет. Ще могат ли да си платят студентските заеми, когато никъде вече няма работа. Ще им бъдат ли отнети домовете, защото не могат да си погасяват жилищните заеми заради алчността на банките. В корпоративна Америка има хора, които страдат и се борят за оцеляването си.
Но там наистина се вършат неща срещу корупцията. Ако купиш глас и се докаже, това е много сериозно престъпление, влизаш за дълго в затвора. Милорад Благоевич, губернаторите на щата Илиной, влезе за 6 години зад решетките за корупция. След него - и наследникът му - за злоупотреба с власт, отбиване на средства, назначаване на роднини.
Това са нещата които притесняват хората и у нас, но тук няма осъдени. Студентите, които днес протестират в България, искат да живеят в по-морално общество, олигарсите да са извън политиката. Те се учат да бъдат граждани, а за да могат да са такива, трябва да са свободни, независими от партии. Но това не става изведнъж. За 24 години преход ние не можахме да извървим докрай стъпките на демокрацията. Мисля, че те сега ще го направят. Капитализъм, който насърчава алчността, е див, трябва или да можеш да плуваш, или потъваш. Но емиграцията не е решение, а сега за много млади хора в България е единственият изход.
- Защо консерваторите-републиканци са против здравната реформа на Обама, която изглежда нещо добро?
- Защото стоят зад бизнеса и искат само да печелят, слагат този интерес над интереса на народа. Обаче
Америка е с единия крак на газта, а с другия - на спирачката
за да не се получи диктатура и огромна власт в ръцете на един човек. Затова има федерално и щатски правителства. Всеки щат е една държава и местното самоуправление е много силно. Може би, ако и в България се дадеше по-голяма власт на хората по места, а не на партиите, нещата биха били по-добри. Консерваторите изтъкват, че здравният закон на Обама нарушава личните свободи и разширява значително правомощията на федералното правителство над прерогативите на щатите. Но това, което направи Обама, е крачка в правилната насока - всички да имат здравна застраховка, което значи субсидирано здравеопазване на милиони неосигурени американци. Това е най-амбициозната американска социална програма от 60-те години на миналия век. Неосигурените, които не получават здрава защита от работодателите си, ще трябва да си купят застраховка или ще бъдат глобени.
- Усеща ли се Америка да излиза от кризата?
- Постепенно, да. Преди хората масово оставаха без работа. Сега виждам все повече обяви, че търсят работници и специалисти за различни позиции. На летището в Чикаго, самолетите на Луфханза се обслужват изцяло от българи. Ако здраво се трудиш, няма проблем. Аз например се грижа за двете си дъщери - Ангелина на 12 и Палома на 10, защото съпругата ми Лалита Луиза, като директор на голяма консултантска компания, често пътува. Пиша, но понякога помагам на приятел, който има фирма за стъкла. Изобщо не отказвам каквато и да е работа.
- Защо има толкова много насилие по улиците на градовете на Америка?
- Заради свободния достъп до оръжие и наркотиците. В Чикаго в един период имаше повече убити от Ирак. Направиха документален филм "Ширак"- от Шикаго и Ирак. Преди години президентът Линдън Джонсън осъществи в града хуманитарен проект - изгражда комплекси за социално слаби хора. Но тези места станаха гета, а днес вече ги няма - разселиха хората, дадоха им други жилища. Там сега строят паркове, Чикагското гето вече си отива. Затова Обама взима мерки да няма лесен достъп до оръжие и да има строг контрол. Известният режисьор Майкъл Мур е установил, че от 60-те досега над 1 млн. души в Щатите са загинали от огнестрелно оръжие. Да убиваме е нашият начин да разрешаваме проблемите, които ни плашат, казва той и добавя, че всеки ден има поне по 24 убийства, 365 дни в годината. Цифра, която прави Съединените щати отговорни за повече от 80 на сто от убийствата с огнестрелно оръжие, които се случват в 23-те най-богати страни в света.
- Има ли решение този проблем?
- Американците са най-големите индивидуалисти в света. Но мисля, че образованието е начинът да се разреши проблемът с насилието. Да възпитаваме децата си на разбирателство и любов един към друг, да бъдат по-толерантни и да се отнасят с разбиране към различните от тях култури. Това се опитвам да направя и аз с моите книги, но може би трябва да опитам да ги издам и в Щатите.
Интервюира Ноам Чомски
Симон Гаспаров среща изключително интересни хора при своите пътешествия из Щатите като журналист и в работата си за Американския корпус. Когато помага на бедни, бежанци или хора изпаднали в нужда преживява невероятни истории, които после влизат в книгите му. Благодарение на корпуса той успява да се види и снима с Бил Клинтън. Срещат се, когато Мони помага в беден квартал на Чикаго да се изгради център за обучение и търсене на работа на хората.
Една от най-паметните му среща е с проф. Ноам Чомски, философ, лингвист, изследовател и един от най-големите умове в света. Гаспаров го пита какво според него биха могли да направят малки страни като България, които някога са били част от Варшавския договор, а сега са в НАТО, за да спомогнат за намаляване напрежението между САЩ и Русия. "Беше голяма грешка от страна на България да влиза в НАТО. Страната ви можеше да бъде нещо като Австрия, Швеция или Финландия. Нека да сте в Европейския съюз, но защо защо трябваше да влизате във военен такъв. Като част от ЕС, България можеше да помогне за подобряване на икономическите, социалните и дипломатическите отношенията не само между Русия и Европейския съюз, но и на промените вътре в самата Русия. С присъединяването на страната ви към НАТО се създаде база за бъдеща военна конфронтация.
Мони интервюира Джейми Хейнеман, водещия на "Ловци на митове" по "Дискавъри" и разбира, че знае руски. "Заради вашия Борис Христов, когато го чух в операта "Борис Годунов", реших да науча езика. Оттогава ми е любовта към славянството", шашнал го отговорът на този абсолютно земен човек.
Най-невероятното за Гаспаров запознанство обаче си остава с Джеси Джексън. Първият чернокож кандидат-президент трябва да даде интервю за телевизия "Ал Джазира", но вече е обещал на Мони. И удържа на думата си. Качва го в огромната си лимузина и докато пътуват за тв студиото, отговаря на всичките му въпроси, а после се снимат.
С Чарлз Имидж, носител на "Пулицър" за поезия, дотолкова се сприятеляват, че българинът му дава за оценка свои стихове. Веднъж Гаспаров попитал родения в Белград поет: "Ако на маса се съберат представители от целия свят, хората на Балканите ще са душата. Защо, когато другите си тръгнат, ние почваме да се колим". "Имаме болест: Аз помня какво ти си ми направил, но забравям какво аз съм ти направил", отвърнал Имидж.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
