Пловдив. Един от най-големите бунтари и бохеми в българските артистични среди напусна света. Художникът Кольо Карамфилов почина в болница в Пловдив след усложнения от перитонит. Внезапната кончина на един от най-ексцентричните родни творци дойде като гръм от ясно небе за семейството и верните му приятели. Сега сигурно го посрещат с почести някъде горе в прочутата бохемска компания от Града под тепетата - Георги Божилов-Слона, Димитър Киров и Начо Културата.
Карамфилов си отиде само на 50 години, които навърши на 7 декември 2013-а. "Цифрата 50 е страшна, сестро! Тежи, та се не трае! Ама на някой друг - не на мен! Аз съм си на 18, истински абитуриент, автентична майна, стопроцентов хулиган", заяви тогава пред "Стандарт" художникът с перчем и арт екстравагантности като Анди Уорхол. И който го познаваше, щеше на сто процента да потвърди това. На юбилея си един от най-търсените български художници свали стъклата на вечните си слънчеви очила, за да насочи погледа си към света различно, както подобава за начало на новите 50 години.
Изненада гостите си с изложба
в пловдивската галерия Underground park. Събра цялото арт войнство - само авери от класа, от Александър Морфов до Димитър Митовски. А експозицията си я биваше - графики, живопис, обекти... Имаше дори и седем горени картини - в буквалния смисъл на думата. "Първо подпалих платната, после ги нарисувах", сподели Карамфилов.
Той беше не просто нетрадиционалист и експериментатор, но фанатик на тема "много". Затова и често си патеше. Ненавиждащ протокола - винаги е обратното на обратното. Затова в последно време се беше оттеглил в ателието в къщата си в с. Садово. Не криеше, че витае някъде из всемирното пространство и го раздаваше нещо като вътрешен емигрант. "Няма да им се дам, ненавиждам ги. Искам да живея живота си в държава, която малко от малко прави нещо от мен. Но като гледам, че ме цака на всички нива, съжалявам - това не е моята страна. Отдавна се чувствам като емигрант в България", признаваше до болка откровено.
Кольо е на 6, когато разбира, че иска да рисува до края на живота си, макар че ритането на топка е другата му голяма страст. Десетилетия по-късно се отдава на сценографията и
взривява скуката в гилдията
най-вече с шутовете в задника на консерватори и циници. Все още се говори за визията, сътворена от него, за руския спектакъл "Чайка" или за румънския "Отело". Славата му не е бърза и лесна, но е убедителна, защото по някое време разни политици се опитват да я яхнат за свои цели. Но юнакът от Филибето не се дава на фарисеите. От време на време пречиства душата си, рисувайки параклиси.
Най-важна за Кольо е любовта. "Тя е като връх на планина. Но изкачиш ли го веднъж, трябва да се вкопчиш в него и да не слизаш обратно. Иначе си изгубен", разкрива Карамфилов мъките и неволите на сърцето си.
За последните години Кольо се събира и разделя няколко пъти със съпругата си Лиза Шопова, която обича от земята до небето. Двамата се женят през ноември на 2008-ма. Така той става част от артистичния клан Шопови, където не всеки може да се задържи или да бъде веднага приет. Тъстът и тъщата, Наум Шопов и Невена Симеонова и шуреят Христо приеха с отворени обятия любовта на дъщерята Лиза. Самият Кольо обаче е и фанатично всеотдаен към сина си Росен от първия му брак, който също се е посветил на музите - литературата и музиката. Стихосбирката на младока "Стерео тишина", която наскоро излезе с клеймото на "Жанет 45", събра одобрение на много майстори в жанра.
През 1989-а Карамфилов е
един от създателите и идеолозите на артистичната група "Ръб"
(заедно с Димитър Гроздано, Албена Михайлова, Димитър Митовски, Емил Миразчиев, Моника Роменска, Надя Генова, Румен Жеков). Той е и един от първите, които я напускат през 1992-ра. По-късно създава група "Диско 95" с някои от членовете на "Ръб", но тя също се разпада. Карамфилов си остава достоен "ръб", твърдят приятелите му от едновремешното арт течение. Има си надежди, носи си страховете. Един от най-големите е закодиран в ужасяващ сън - че не е нарисувал нито една картина за изложба, която започва след два часа.
Кольо работи в почти всички съвременни и не толкова жанрове на визуалните изкуства - графика, скулптура, пърформанс, инсталации, живопис. Художникът се блазнеше и от други изкуства. Той засне филм - късометражно авторско кино със заглавието "Казабланка". В него участват други двама мъжкари, които ненавиждат скуката - Васил Василев-Зуека и Христо Шопов.
"Незаменимо е дивеенето на младостта, когато можеш да експериментираш колкото си искаш. Винаги съм заставал на страната на свободните изяви на волята. Но българинът е толкова далеч от истинското гражданско общество. Отдавна не помага на другия. Един стачкува, другите му гледат сеира отстрани. А после се сърдят защо, когато протестират, нямат подкрепа от останалите. Ние сме толкова сбъркано общество, че просто не е истина", признаваше с тъга и бяс талантливият и цветен Кольо Карамфилов.
ЕДНО КЪМ ЕДНО
Българинът винаги къса плода, преди да узрее. Ние никога нямаме търпение нещо или някой да постигне своя връх.
Никой не се интересува от нашата история. Никой не любопитства за това, което се е случило, случва или ще се случи на нацията ни. Така че е по-добре ние сами да обърнем родната култура в подходящ вид, за да я запомнят поколенията.
Винаги се спирам пред кръпката. Не ща да стъпя върху нея. Защото ние непрекъснато закърпваме я бюджета, я душата си... Зашиваме с бели конци и интимните си отношения. Лъжем постоянно. В името на какво?
Животът, който водим, ни принуждава да извикаме на помощ третото око. А човек никога не вижда какво става в момента. Добрият път не е този, за който ни се казва, че трябва задължително да изминем.
Любимата действителност непрекъснато ни предизвиква да изваждаме тъмната половина на светло.
Не сме спокойни, не се усмихваме. Ние сме намръщени, стадни хора. Не сме наясно кое е изход, какво е тръгване...
Големият човек по традиция не вижда малкия. Ние непрекъснато съществуваме в някакво соцпространство. А иначе всеки е любопитен да надникне през ключалката, оттатък, за да види забранените неща.
Гаврата с всекидневието ни е недвусмислена - трябва непрекъснато да сме усмихнати, въпреки че живеем намръщено. Искаме да се вгледаме в несъществуващото си "аз". А не виждаме цветето, което расте.
Непрекъснато попадам на паднали скулптури. Ужасно е, все едно че по земята лежат стъпкани рози. Те напомнят, че човекът не бива да спира. Когато кадърът в киното е стопиран внезапно, лентата изгаря. Същото става и с твореца, когато го спънат.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
