Да получиш кака за рождения си ден. Едва ли Христо някога е мечтал за по-хубав подарък. Месец след най-голямата изненада в живота си един млад мъж вече вярва в чудеса. Чудото осмисля живота му за първи път след толкова страдания по сиропиталища и смазваща самота. Една фелдшерка се трогва от съдбата на Ицо и решава да събере отломките от разпиляното му семейство. Не успява да открие майка му, но попада на сестра му Цветана и ги запознава след 29 дълги години раздяла. Сега открилите се брат и сестра търсят дом, за да отгледат заедно сина на Цвети и да го спасят от собствената им съдба - социалните домове.
"За първи път плача от радост. Много съм плакал, но от болка и страдание. От страшна самота. Сега не мога да спра сълзите, защото вече съм щастлив, вече имам семейство и не съм сам на този свят" - думите излизат като залпове от устата на просълзения Христо Николов. Накъсани са, резки, приглушени. Очите му обаче светят от щастие. "Има същите очи като кака си и тях гледам два пъти разплакани от радост", обяснява веднага фелдшерката Калина Михайлова. Ангелът пазител на Ицо е неотлъчно до него. И преди в самотата му, и сега в най-щастливите му дни. Именно Калина пише красивата история от Перник. Медицинската сестра работи в Дневния дом за хора с увреждания. Безвъзмездно помага обаче и на обитателите на защитеното жилище. Откриват го преди две години и Ицо е един от първите му обитатели. Тогава служителите събират от сиропиталищата млади мъже от цялата страна, които искат да живеят самостоятелно. Христо е от Козлодуй.
Изоставен е още на 5 месеца
от майка си Кина. Жената има 8 деца. Само Христо и Цветана обаче са от един баща. Имало и трето бебе, но то починало още мъниче. За сестра си Ицо не знаел допреди месец. Момиченцето също било изоставено в дом, след като проплакало в родилното. Но за зла участ попаднало в дома в Козлодуй, а Ицо след години бил даден в този в Търнава, Врачанско. Пет дома е сменил. Най-дълго се задържал в Берковица. Там се научил да готви, докато работел по кухните. Сега се труди като готвач по социална програма в стола на общината в Перник. Неговите шницели и макарони са любимите ястия на чиновниците, а самият той е любимец на персонала. Колежките му го гледат като свое дете, но най-близък приятел му става фелдшерката Калина. На няколко пъти пред нея той проплаква: "Ех, Кали, как искам да разбера коя е майка ми! Да знам, че не съм на света!". Това амбицира борбената жена. С връзки тя успява да влезе в гражданските регистри и по ЕГН-то на Христо открива майка му. Кина обаче сменя постоянно адресите си в Козлодуй и се крие. Съдбата обаче дава реванш и при проверката се получава съвпадение с още едно име - Цветана Кинова Николова с постоянен адрес в Роман. Без да знае на какво е попаднала, Калина звъни на своя колежка, която е единственият човек, когото познава в града. Жената е фелдшерка в местното училище и още щом чува името, възкликва:
Та аз я познавам! Детето й учи при нас!
Развълнувана, Кали само подхвърля на Ицо, че не е успяла да открие майка му и го пита как би реагирал, ако му доведе брат и сестра. Момчето светва от щастие, но не разбира веднага цялата истина. Първоначално Кали се свързва с изгубената му сестричка по телефона. Остава очарована от готовността й да се види и опознае брат си и от вълнението й. Кани я с 8-годишния й син Стоян в Перник. Посреща ги тайно в общинската трапезария и ги скрива в малкия салон. През това време Ицо мие чинии в кухнята, след като е мятал няколко часа кюфтета. Викат го и му казват: "Ето това е твоята сестричка!". Очаквах го, но не този ден. Бях сигурен, че Калина ще ми помогне, разказва щастливият млад мъж. Брат и сестра се оглеждат и откриват еднаквите си черти на лицата. Всички плачат през цялото време на импровизирания тържествен обяд. Истинската изненада обаче е на рождения ден на Ицо. След първоначалната радост и шок от това, че са се намерили, следва най-трудното - двамата да установят връзка и да се почувстват като най-близки роднини и едно семейство. Цветана прави своята стъпка и идва за празника на брат си. Не успява съвсем на датата, защото колежките му готвят друга изненада - два дни празник на Власинското езеро в Сърбия. След това обаче правят втори дубъл на тържеството в Перник вече с каката. Тя идва подготвена. Носи мобилен апарат и карта на братчето си, за да се чуват по-често, и потник като подарък. Оттогава Ицо не сваля дрехата, а всеки ден преди работа звъни на Цветана да я чуе и да разбере как е малкият Стоянчо. Христо също връща жеста си и отива на рождения ден на сестра си в Роман със сребърна верижка и медальон, както и с пълна торба провизии
Но за чести срещи пари няма
И двамата изкарват малко и не могат да си позволят двайсетарка всяка седмица от Перник до Роман. Затова сега мечтаят да си намерят жилище и да съберат семейството си. Калина вече урежда Цветана да завърши образованието си като частна ученичка в пернишката гимназия по туризъм и хранене. Така ще може да си търси работа в миньорския град. Проблем засега е само квартирата, защото двамата не могат да си позволят да плащат наем.
"Вече живея само за тях. Много искам да дойдат при мен и да живеем заедно. Единственото, на което искам да науча племенника си, е какво е семейна любов. Ние с кака никога не сме я имали. Затова ще направя всичко, но няма да допусна Стоянчо да израсне по сиропиталища като нас. Той толкова се привърза към мен, че дори иска да ми вика татко, а не вуйчо. Аз и като вуйчо го обичам достатъчно и няма да го изоставя. Аз съм неговото конче
все го нося на раменете си
разказва новите си преживявания Ицо. Той е категоричен, че е простил на майка си. С Цветана обаче искат да я видят поне отдалече. Други претенции към нея нямат. "Аз съм я отписал, сам се боря с живота. Надявам се и моята сестричка да я е отписала сега, когато вече има мен", реди развълнувано Христо.
Искат истинско детство за Стоян
"Точно след Великден разбрах, че имам брат. В първия работен ден след празниците заведох 8-годишния си син Стоян на училище. На връщане ме срещна медицинската сестра и ми каза, че може би имам брат. Изпаднах в шок, но радостен, нямах търпение да го видя", разказва 33-годишната Цветана Николова.
"Заминах за Перник с всичките си документи. Там направихме справка с личната карта на брат ми - всичко съвпадна. Оттогава се виждахме още два пъти. По телефона се чуваме всеки ден", не крие вълнението си младата жена. Нейната съдба съвсем не е лека. Майка й Кина я зарязала още като бебе в дома за новородени във Враца. Най-хубавите години изкарала в сиропиталището в банатското врачанско село Бърдарски геран. Там учила до осми клас. Израснала не толкова в дома, колкото при семейството на Лашка и Бартол Мичеви, с които и досега се чува често. "Много добри, направо златни хора, те ме отгледаха", благодари им Цветана.
В дома "Асен Златаров" във Враца обаче не издържала и година. Там не намерила селското спокойствие, на което била свикнала, съучениците й били много буйни и не свикнала с тях. Преместила се в романския дом. Там показала дарбата си да рисува, а софийската фондация "Мисия без граница" й изпращала материали. Мечтата й да стане художник обаче останала неосъществена. Като навършила 19 г., трябвало да напусне дома. Чудела се накъде да хване. В този тежък момент й подал ръка възпитателят на дома Илия Маринов, който тъкмо се пенсионирал. Той видял колко е отчаяна и я поканил да се подслони временно в къщата, която се обитава и от семейството на брат му. Оттогава Цветана живее, без да плаща квартира, в този гостоприемен дом. След една случайна връзка пък забременяла, но решила да роди и да отгледа Стоян.
Междувременно бащата на бебето починал и то останало полусирак. "Не искам той да има моята съдба и да израсне по сиропиталища", споделя Цветана и полага всички усилия да му осигури нормално детство. За съжаление трудно се справя с парите. Обикновено я наемат по програмите за временна заетост, но от два месеца е безработна. Опитва се да припечелва по някой лев, като копае лозя и градини и помага на домакинства, за да има какво да сложи на масата.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
