„Със тази вяра ний ще победиме
неправдите и всякава злина,
без граници нов свят ще сътвориме,
свят на любов, на правда, свобода!..."
Тези стихове са зрънца от великата поема на българския поет Кръстьо Хаджииванов „Песен за човека и живота". Но казват толкова много. В творбата си той пророкува сриването на болшевизма, войната и всякакви диктатури. Достига с идеите си в цитираните редове до върха на европейската и световна мисъл за обединението и прогреса като еманация на съвършената цивилизация.
А годината, в която е написана поемата, е...1949. Само три години по-късно, на 27 юни, е убит от засада край село Кулата. Версията на Държавна сигурност за убийството е, че Кръстьо е бил диверсант от Гърция. Така от този свят големият поет си отива, ненавършил 23 години.
Роден е на 25 декември в петричкото село Капатово, започва да пише шестгодишен. „Духовен великан", „Пророк на новото човечество", Подобен Христос", Поет на свободата", „Българският Солженицин" – това са само чалка част от суперлативите за него от хилядите му почитатели в страната и чужбина. 13-годишен става партизанин, герой от минните полета на линията „Метаксас" в Гръцка Македония и митингите в Сяр и Демир Хисар. След 9 септември 1944 година е преследван от комунистическия режим заради свободолюбивите си възгледи. Романтик и идеалист по природа, той е такъв и в своите стихове, рецитирани по селски мегдани, седенки и читалищни сцени. Отказва категорично на съветски офицер да пише оди за Сталин, да учи в Москва и да стане най-големият поет на комунизма.
„Искам да уча в Париж, не в Москва, защото тя е твърде близка до Сибир!", „Ода за Сталин няма да напиша, защото той е по-голям кръволок и от Хитлер!", така отговаря на предложението 14-годишният Кръстьо. Година по-късно в Свети Врач /б.а.-Сандански/ не се поддава и на опитите на ДС да го вербуват – „Не разбрахте ли, че аз никога няма да стана слуга и палач на никоя диктатура и на-малко на Сталинската!", твърд е Хаджииванов. Следва побой, но пък гимназистите го избират за свой представител на младежкия конгрес във Варна. Той отказва да подкрепи предателската политика на БКП за македонизацията на родния му Пирински край и текезесацията срещу обещанието „следване, където иска".
Кръстьо за пореден път е непреклонен – „Само Ботев да бе останал единствен българин на света, аз ще бъда вторият след него!". Вместо мечтаното студенство, е изпратен в трудовите коцлагери в село Блатешница, а после на „сигурна смърт в урановия ад на село Сеславци". Оцелява, дори става ударник, за да получи награда - отпуск. Иска да се прости с близките си, да избяга на свобода като горянин за около година и 3 месеца, когато пише и най-силните си творби. А стиховете му се декламират и пеят по читалища, площади, събрания, седенки. Полетът му е прекършен рано-рано от ДС. Но поезията му е жива, тя е „самородно злато" на образи, идеи, Ботевски дух и сила. Има и много огнени слова и плач заради „горчивите рани на народа". Някои го съизмерват по дух, морал, сила, саможертва с Левски, Ботев, със световните романтици Петьофи, Лермонтов, Байрон, Шели...Определят повечето му творби като „класика и шедьоври" – „Пари и власт", „Сибир", баладата „Надгробно видение", „Есенна тъга", „Безумецът", „Не искаме ни робство, ни война", „Мир", „Против робството"... 5 стихосбирки на Хаджииванов са издадени в България – „Еделвайс на кръста", „Въкръснали песни", „Нечути песни", „Орлови песни на свободата" и „Подзвездни мисли". 4 от тях са преведени и в чужбина. Всяка година на 27 юни много поклонници честват пред мемориала му годишнината от неговата смърт. Тази година се навършват 62 години от гибелта на Кръстьо Хаджииванов. А този самороден талант и голям поет заслужава нашия поклон, поклона на България...
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
