Ветеранът благославя Самарското знаме
Легендарният войвода е депутат в Учредителното събрание и подпредседател на първото НС
Все още някак настрани от историческото ни съзнание остава участието на българите в Освободителната епопея. Като изключим, разбира се, родното опълчение, обезсмъртило се завинаги с неувяхваща слава при Стара Загора и Шипка. Всъщност не по-малко славни и и важни са действията на множеството български паравоенни формирования - както бихме ги нарекли днес - изпълнявали най-различни функции по време на войната - от чисто охранителни в освободените вече територии до диверсионно-разузнавателни в тила на османската армия. Имената на техните командири също някак са позабравени. Може би не заради друго, а защото вече са били живи легенди от едно по старо време. Легенди, които обаче доказват, че още има какво да дадат на България, въпреки напредналата си възраст. Нека си припомним някои от тях.
От цялата плеяда "вехти войводи", участвали във всички бунтове и взели участие в Осводителната война, безспорно най-колоритен е дядо Цеко Петков Пешев, известен още като Цеко Дългошевски. Той е роден през 1807 г. в село Дългошевци, днес Замфир, Монтанско. Семейството му произхожда от рода на участника в Чипровското въстание Тодор Терзията (Комитата). Младият Цеко е активен ятак на хайдушките войводи, действащи в Северозападна България - Саво войвода от Голинци, Точо войвода и Иван Кулин от Медковец. След като турци посягат на двете му сестри Вълкана и Гена, Цеко Петков излиза хайдутин в четата на Иван Кулин. Скоро по съвет на Кулин, Цеко се отделя като войвода на самостоятелна чета от 9 души. С тях извършва многобройни нападения над тероризиращи раята турци, като за по-големите акции Цеко Петков обединява силите си с четата на Иван Кулин.
През 1836 г. с четата си участва в Манчовата буна в Берковско. След потушаването на въстанието Цеко се връща в родното Ломско. През 1841 г. минава Дунава и взима участие в Браилските бунтове в четата на Владислав Тадич, а след това и във Втория браилски бунт под ръководството на Георги Раковски. След провалянето на бунта заедно със стария му четник Димитър Панов успява да избяга в Русия.
След завръщането си в Ломско Цеко Петков е избран за кнез в Момин брод и взима дейно участие в подготвянето на Въстанието в Северозападна България от 1850 г. - избора на въстаническия комитет, сформирането на въстаническите чети и съставянето на оперативния план. Заедно с 232 други кнезове подписва и молба за помощ до сръбския княз Александър Караджорджевич. След избухването на въстанието на 29 май 1850 г. застава начело на отряд от 150-200 въстаници, разположен около Момин брод и Дългошевци, който обаче е разбит от силни турски части настъпили откъм Лом. Остатъците от отряда, начело с Цеко войвода и Димитър Панов се присъединяват към отряда на Иван Кулин, който обаче отново е разбит при Белоградчик и при село Гърци (днес Градец).
След неуспеха на въстанието през 1851 г. застава начело на няколко мирни демонстрации във Видин, при една от които е арестуван. Три години престоява в окови във Видинската крепост, като е подложен на мъчения. Освободен е през 1853 г. след застъпничество на руското пратеничество начело с княз Александър Меншиков и емигрира във Влашко. Включва се като доброволец в Кримската война и участва в отбраната на Севастопол.
А когато избухва Руско-турската война от 1877-1878 г дядо Цеко, въпреки напредналата си си възраст отново застава в строя. При освещаване на Самарското знаме на 6/18 май 1877 г. старият войвода благославя светинята с думите "Да помогне Бог на това свято знаме да премине от край до край нещастната българска земя. Всичко нечисто поганско И зло да бяга от страх пред него, а по дире му да настане траен мир и благоденствие!". Верен на хайдушкита си нрав, той обаче не остава в опълчението, а повеждаа чета, действала в района на Троянския балкан. На него се дължи и спасяването на Троянският манастир от башибозуците. Заедно с игумена на манастира, архимандрит Макарий, дядо Цеко ортгазира отбраната на светата обител до приситгането на руските части на ген.Карцов.
След Освобождението дядо Цеко е народен представител от Белоградчишка околия в Учредителното събрание и като такъв участва в приемането на Търновската конституция. Народен представител е и в 1 Обикновено Народно събрание на което е подпредседател. Като такъв не веднъж, с вроденото си чувството за хумор, успокоява разгорещените политически страсти, което е отбелязано и от чужденеца Константин Иречек.
Ильо освобождава Кюстендил с хитрост
Байрактар на войводата е сестра му Мария
Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, Ильо Малешевски или Дядо Ильо, често Е определян като "последния хайдутин". И има защо. Той е роден през 1805 в град Берово, днес в Македания. До 20-годишна възраст живее в родното си село, но след спречкване с турски големец, който задирял сестрите му, Ильо Марков заминава за Рилския манастир при свой роднина калугер, където е назначен за пандурин (пазач). Към 1838 г. се оженва и се връща в Берово. През 1850 т. след скарване с Ильо, беровският аянин Мехмед байрактар стреля из засада и ранява брат му. И така свършва мирният живот на дядо Ильо.Той убива турчина и с малка дружина броди из Малешевско, Пиянец и Осогово. Любопитното е, че байракатар на четата ...е сестра му Мария. Като разбират, че със сила не могат да се справят с войводата, турците решават да постигнат това с хитрост. След излизане на Хатихумаюна през 1856 г. скопският паша изпраща мюдюра на Радовичката кааза да преговаря с Ильо войвода да се върне към мирен живот. Само дето той не се хваща на тази въдица и се укрива в Света гора и Солун.
А през 1861 г. се включва в Първата българска легия. Тук той става помощник на Георги Раковски при военната подготовка на легистите.
И на 2 юни 1862 г. води щурма Кале мегдан, следван от знаменосеца Васил Левски
След разтуряне на легията, Ильо Войвода остава в Сърбия. Княз Михаил Обренович го награждава с орден и му отпуска пенсия от 150 динара. Като че ли е дошло време за върщане към мирния живот, но сърце юнашо не трае. Дядо Ильо взема дейно участие с чета от 300 души, заедно със синовете си Никола и Иван, в Сръбско-турската война през 1876 г. в която е ранен и остава сакат с дясната ръка. Но като избухва Руско-турската война, още неоздравял от раните си, той заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на опълченска чета. Води отряда в Ловешко в турския тил. При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Гурко. След Освобождението на София, Ильо Марков е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на Юрий Задерновски, началник дивизион на 4-ти улановски харковски полк, със задача преследване на турците по посока Радомир-Кюстендил. На 4 януари 1878, получил негласно разрешение да се придвижи към Кюстендил, Ильо войвода организира разузнаване по билото на Конявската планина, а на 8 януари 1878 влиза с цялата си чета в село Коняво. Изпраща неколцина доброволци в Кюстендил да пуснат мълвата, че той идва като авангард на руската войска и че трябва градската община да води преговори с него за предаване на града без бой. Хитростта на дядо Ильо успява и Временното градско управление в Кюстендил изпраща делегация в София при генерал Арнолди. Той от своя страна изпраща в Кюстендил полковник Задерновски с един ескадрон руска войска. На 11 януари 1878 четата на Ильо Войвода, заедно с руски войски, влизат тържествено в Кюстендил. На 12 януари, поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка, са принудени да се оттеглят. Но на 17 януари нов руски отряд под командата на генерал Майендорф и четата на капитан Ильо повторно освобождават Кюстендил. И така окончателно го спасяват от евентуалното му връщане под турска власт. В края на януари 1878 г войводата повежда четата към родното Малешево. Посрещнат с големи почести от управата и населението, той заповядва да се събере оръжието от турското население, подпомага избирането на съвети на старейшините, начело с председател във всички села. Около два месеца трае "българското царство", установено от войводата в Малешево. През месец април многобройна турска войска идва от Скопие.
След подписването на Берлинския договор, Ильо войвода със семейството си се установява на постоянно местожителство в Кюстендил, но не престава да се интересува и работи за свободата на поробена Македония. Заедно с митрополит Натанаил и Стефан Стамболов разработва план за освобождението й. Участва и в Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г., като води чета по десния бряг на р. Струма. По настояване на Стефан Стамболов, Народното събрание му отпуска пенсия от 220 лева месечно.
Въпреки 80-те си години, с четата си дядо Ильо участва и в Сръбско-българската война през 1885 г. А след създаването на ВМОРО през 1893 г престарелият войвода дава ценни съвети при изграждането на четническия институт на организацията. Необикновената храброст на Ильо войвода и подвизите му са възпети в множество народни песни и още приживе му създават легендарна слава.
Теофан Райнов - първият български 007
Умира в Кюстендил през 1898 г. В погребението му участва целият град
С парите, дадени му от Турция за подкупване на реворюционери, двойният агент финансира обиколките на Левски
Вече две, че и три поколения поколения българи са израстнали с шпионските екшън-трилърите на Холивуд, в които главият герой спасява света. Първият български 007 - Теофан Райнов, не е спасил света. Нито дори България. Но с пълно осование може да твърдим, че първият български разузнавач всъщност е имал много по-бурен живот от измисленият Джеймс Бонд.
Роден е в Карлово през 1837 г. Което значи, че е връстник и съученик на Васил Левски, с когото тепърва ще работят заедно. През 1851г. постъпва в училище „Св. Св. Кирил и Методий" в Пловдив, което завършва през 1855 г. и заминава за Цариград, където започва работа в търговската кантора „Братя Гешови" на които е племеник по майчина линия. През 1858 г. Теофан Райнов заминава за Виена при вуйчо си Христо Гешов. Вуйчото умира през 1860 г., и Теофан Райнов наследява солидната търговска фирма. Но явно вече склоността му към авантюри, плюс патриотичният порив, го карат да се отиде в Блеград и да споносора с 1500 австрийски златни лири легията на Раковски. След разтурянето й отива в Италия, където участва в походите на Джузепе Гарибалди, за което получава чин капитан. Завърнал се във Виена, той се сбълсква с фалита на фирмата си и дори лежи една година в затвора, след което се отправя за Цариград. Тук започва и неговата голяма шпионска игра.
Активизирането на българската революционна емиграция във Влашко по това време вече сериозно притеснява османските власти.Султан Абдул Азис разпорежда на великия везир Аали паша да се организира ефективна шпионска мрежа сред българската емиграция, която да информира турската полиция за всичко ставащо зад Дунава. За целта Аали паша назначава цариградския адвокат Манол Иванов за шеф на разузнаването по "българаско направление", както бихме казали днес. През есента на 1868 г. Манол Иванов предложил на Теофан Райнов и д-р Миркович, живеещи в Цариград, да станат турски шпиони. На срещата тримата обаче се договорили, вместо да предават българските емигранти на турската
полиция, да им помогнат да избегнат подобин нежелателни срещи
Така се родила първата в България организация за шпионаж и контрашпионаж. Теофан Райнов заминава за Румъния с агентурното си име "Иван". Знаейки за намеренията на турската власт, той своевременно ги предава на революционните дейци в румънската столица. Поддържа връзки с Раковски, Каравелов, Левски и Иван Касабов. Крупните суми, които му са дадени от турското разузнаване за подкупване на български революционери, той ги дарява за закупуване на печатница и издаване на вестниците "Дунавска зора, "Ле Етеоалд Ориент", "Народност" и „Свободна България". Освен това дава пари и за революционната обиколка на Левски в България. А иначе изпраща в Цариград редовни рапорти пълни с неверни факти за българската революционна емиграция в Румъния. И дори участва в учредителната сбирка на БРЦК, на която се взема решение да се изпрати делегация в Европа, която да запознае видни революционери с бълагския въпрос. Там Теофан Райнов се среща с руснаците Александър Херцен, Михаил Бакунин, Сергей Нечаев и Николай Жуковски, а след това и с Джузепе Мацини в Лондон.
Всичко това не остава в тайна за турското разузнаване, което изпраща в Румъния своя агент Николаиди, за да ликвидира Теофан Райнов.Само че той узнава за това, и организира побой и грабеж над Николади. Разбрал, че е разкрит -но без да може да докаже кой е виновен за това! - Николаиди се връща в Цариград, а Райнов веднага изпраща гневен рапорт до своя шеф Манол Иванов, в който го моли повече да не изпращат такива неопитни хора, които само могат да го провалят.
Все пак съменненията относно дейноста на Райнов остават, и той благоразумно се оттегла в Цюрих, а междувременно великият везир Аали паша, също така благоразумно, разтурил "българския отдел". След смъртта му през 1872 г., Райнов не само се връща в Цариград, но и чрез протекцията на цариградски големци е назначен за главен управител на Хиршовата железница в Пловдив. На този пост той остава до 1877 г. Използвайки служебното си положение той назначава на работа редица верни на революционното дело лица, които укриват по гарите издирваните от турската полиция, апостоли от Старозагорското и Априлското въстания - Захари Стоянов, Георги Икономов, Панайот Волов и др. През пролетта на 1877 г. Теофан Райнов отново е заподозрян от турските власти, и отново успява да избяга. Взема участие в Руско-турската война 1877-1978 г., като военен чиновник в канцеларията на руския императорски комисар, княз Черкаски.
След Освобождението Теофаон Райнов е от малкото наши възрожденски деятели, които наистина са използвани да работят по "специалноста си". В продължение на 10 години той е околийски или окръжен началиник на полицията в Пловдив, Омуртаг, Хасково, Бургас, Силистра, Видин, Свищов, Разград, Трън, Севлиево, Пазарджик и Кюстендил.
След своето пенсиониране през 1889 г. Теофан Райнов се завръща в родното Карлово, където умира на 18 септември 1910 г.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
