Да запазиш детето в себе си е най-трудното
Въпреки гениалните си изобретения, епохалните открития, тържествата на мисълта, човечеството и до днес не може да обясни как и защо от толкова слънчеви, красиви и добри деца стават такива мърморещи вечно недоволни, ревниви, плешиви, алчни и свадливи лелички и чичковци. Има ли някой да каже, къде се запилява цялата онази красива наивност, обич към приятеля, синовна нежност и първородна чистота. Няма. И това е тъжното. Защото сигурно всеки иска да си остане дете, но не може да си позволи този лукс. В днешно време да бъдеш добър, наивен и душевно чист е хладнокръвно самоубийство. Такива не ги харесват нито вкъщи, нито в службата, нито на улицата. Те дори не могат да бъдат пример за децата си. Защото вън от панелите и по телевизията се вижда друго: лимузини, перли, скъпи парфюми. Тези неща не са за хора с крехък детски характер. Затова и никога няма да ги имат. Ако не решат да се променят.
Хубавото във всичко лошо на възрастните е, че поне никога не забравят, че са били деца. Няма човек, било той депутат, търговски представител или обикновен магазинер, който да не носи в душата си поне една детска история и да не се връща към отдавна преживяна лудория, стар приятел и дори любов.
Детството е светлата част от живота ни. След него, както казва Бранислав Нушич по друг повод, хубавото свършва. В първите ни години раните личат, но не болят, хлябът е и по-сладък от чер хайвер, а малкото градче и реката, която го кръстосва, са по-мили и красиви от Париж и Сена.
Каква мухлясала идилия ще кажете. Днес такова детство няма. Има компютри, фейсбук и онлайн дружба. Изчезнаха махленските войни и свободата. Детето вече не може да играе само на улицата. Не му дават, а и е опасно. Дали всичко това не е временно? Лош етап от живота на човечеството? Дали няма да се върне онова, за което разказват нашите приятели по-долу?
Васко Кръпката: Счупих прозорците на дирекцията
Моето детство беше щуро и непокорно. Брат ми Сашо Пушката ме научи да пуша още на 6 години, да правя кръгчета с дима... Във втори клас ги отказах цигарите! Сашо ме научи и да карам колело под рамката - и затова в махалата започнаха да ми викат Цирк Буш. В училище бях много луд - най ме дразнеше, че ни сменяха униформите през 2 години. Един път със съученици изрязахме с ножица цветята на парадното стълбище - в знак на протест, че не ни пускат да минем оттам заради една комисия. Ножицата изхвърлихме в тоалетната, за да не открият отпечатъци...Ама накрая ни хванаха. Викнаха ни в дирекцията и ни мъмриха солидно. После ни намалиха и поведението. Съответно аз и моят приятел Митко счупихме прозорците на дирекцията.
Цялата тази олигофрения свърши към 7 клас. От 31-во се преместих в 129-то училище. И тогава открих "Бийтълс" и "Ролинг Стоунс". След това не съм правил кой знае какви пакости.
Иначе в момента съм още в пубертета. Дори усещам, че гласът ми мутира. Предполагам, че скоро няма да ми мине тийнейджърският период, макар че на 55 години е крайно време...
Део: Без компютри беше по-весело
Имах прекрасно, весело и щастливо детство. Без компютри, без фейсбук, без коли в междублоковите пространство. Улиците ни бяха врати, когато играехме футбол. А сега пред моя блок са спрени 52 автомобила - броих ги наскоро.
Чупехме прозорци, крадяхме череши и всичко беше прекрасно. Имаше една захарна череша, която постоянно обирахме. Спомням си как се качваме на нея и ядяхме, а собственичката седи отдолу и ни вика, докато ние плюем костилки отгоре й. Но беше самозащита - тя ни замеряше с камъни! Лятото пък си ходех на село за по 3 месеца. Не знам защо, но трепехме жаби - страшно ни забавляваше.
Може би заради професията ми успях да запазя детето в себе си. За съжаление виждам много възрастни, които отдавна са се предали и са загубили онзи начин, по който гледаш на света, когато си малък.
Астор: Баба ме научи да правя фокуси
Живеехме в една къща - наемателите бяхме на втория етаж, а хазаите отдолу. Беше огромна къща с четири големи стаи и широки дъски. Спомням си, че на пода имаше дупка, която много ме дразнеше. Бях на по-малко от пет, когато реших да запълня дупката с вода. Взех едно шишенце и започнах да изливам течността в дупката, стараейки се да не опръскам навън. Излях сигурно 10 литра. После идват хазаите и питат - какво става, навън пече, а долу тече таванът. Така и не ме хванаха за белята.
Долу-горе по това време се научих и да правя фокуси. Баба ми ги показа. Единият беше с пръстен, а другият с хартийки, които се залепят по ножа, а после изчезват. После продължих с фокусите в училище - първото ми по-сериозно представление беше в осми клас.
В училище ме обичаха много и ми подсказваха. Между 11 клас и казармата беше един от най-щастливите ми периоди - научих сумати фокуси от първата жена илюзионистка в България - Сашка (това й е артистичното име, иначе се казва Ина Симеонова) Тя не криеше магиите си, не знаеше, че ще започна да се занимавам с това, тъй като й бях просто помощник.
В крайна сметка успях да запазя детето в себе си. Радвам се много на децата, особено на тези, които са хитри. Моите внуци например, като бяха на 9-10 години, изобщо не ме чувстваха като дядо, а като връстник и приятел. Впрочем, редно е да се отбележи, че на 1 юни беше роден нашият приятел и добър маг Орфи.
Китодар Тодоров: На Витоша падаха вафли от небето
Дядо ми, баба ми и майка ми ме водеха на Витоша събота и неделя. Спомням си, че имаше едно точно определено място, на което на земята изведнъж падаше вафла "Боровец". Отне ми много време, за да разбера, че идвала не от небето, а от дядо ми.
С един мой приятел пък си направихме коктейл "Молотов": бензин и парцалче в бирено шише. Чудехме се къде да го оставим и накрая го хвърлихме в едно мазе. И то взе да гори. Чудехме се да викнем пожарна или да избягаме и накрая решихме да избягаме. Бензинът обаче се изпари бързо и за щастие не се подпали нищо.
В училище разбирах от математика, биология и физика. Но се ужасявах от литературата. Изобщо не разбирах за какво става дума и защо трябва да правя преразкази и анализи - беше ми чуждо и страдах.
Тъжно ми е, че човек много трудно опазва детето в себе си. А е толкова важно да останем наивни, да не се вземаме на сериозно. Да виждаме само доброто и хубавото. Иначе светът става студен и зловещ.
Цонко Цонев: Праснах с камък главата на съученик
Бях четвърти-пети клас, когато заключих нашите вкъщи. Вратата се затваряше автоматично...После баща ми минаваше през балкона на съседите.
Но най-голямата беля направих в гимназията. Тогава много се стреляхме с фунийки и за зла участ, когато фунийките свършиха, хванахме камъни. Уцелих главата на един съученик от 20 метра и той започна да кърви. Наказаха ме в училище, както и вкъщи, а аз му се извиних. Нещастен случай, бях точен като снайперист в момент, в който не трябваше да бъда. После се сдобрихме и до днес сме приятели - той, впрочем, също стана рокаджия.
От ранна детска възраст прослушах "Пинк Флойд", "Бийтълс", "Стоунс" и сега си ги слушам пак - не съм се променил особено и детето все още си е в мен.
Марта Вачкова: Случка в Кайро ме извади от равновесие
Майка ми ме е родила на 17 години, а след това става отлична студентка. Това, че тя учеше много обаче, означаваше друго за мен - по цял ден по детски ясли и градини... Бях много тъжна там, липсваше ми мама, не исках да съм с учителките. Спомням си, че в детската ми градина имаше една другарка Стоева, за която ще стане дума по-късно и ще видите защо.
Бях на 3 годинки и половина, когато тръгнах с една моя леля на гости при баба и дядо в Кайро. Тогава дядо свиреше там. Пристигаме и аз виждам "плод и зеленчук" с много, много банани. Казаха ми: Тези банани са за теб. Бях толкова щастлива! И тогава...влизам в квартирата на дядо и виждам другарката Стоева! Започнах да плача, защото си мислех, че дори в Египет няма да се отърва от детската градина. А то се оказало следното: точно по същото време тя била на гости на съквартиранта на дядо ми...Това съвпадение никога няма да го забравя.
Поли Генова: Коледа беше най-хубава
Ако можех да се върна за малко назад, искам да съм във времето, когато на Коледа ходех на гости при баба и дядо и всички си разменяхме подаръци. Винаги си спомням с много хубави и весели чувства за тези моменти. Това е коледното чудо - да се събере семейството заедно. За съжаление, когато станах на 13 години, спрях да празнувам по този начин - вече бях започнала да работя и винаги имах участия на този ден.
Калин Сърменов: Станах звезда заради рана
Още в първи клас вече бягах от час. През прозореца, после по козирката и хоп - долу. В първия учебен ден бях много горд със себе си, защото отидох с огромна рана на крака, бях се пребил в една щайга и всички ме гледаха с възхищение!
Нели Атанасова: Обръснах се
Гледах как дядо ми си правеше сапунена вода в едно легенче и се бръсне. Една вечер реших да го имитирам. Нашите гледаха телевизия в хола, нищо неподозиращи. Бях се надраскала по цялото лице и те хубаво ми се накараха. Добре че не ми останаха белези.
Мечтата от детството ми, която не се осъществи, беше да съм певица. Затова се увивах с пердето, все едно ми е рокля, и се показвах на балкона, че да ме виждат повече хора. Правех се на Лили Иванова и пеех "Детелини" и "Свири щурче".
Наско Месечков: Ударих се с чук
Исках да си почина от даскалото и бях чул, че с оцет можеш да си счупиш крака. Намокрих го и с един чук се ударих с все сила. Нищо не стана, освен че мемного ме заболя. Добре, че нашите не разбраха какво правя.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
