20 000 гости пият чай и ядат топла пита в Бръшлян
Понякога и магаретата се раждат с късмет. Такъв е Пенчо. Само преди десетина години той е бил най-състоятелното дългоухо в Бръшлян. Имал и фамилия Кубадински. Всеки ден около два часа следобед Пенчо, сресан, чист, парфюмиран, се оставял в ръцете на фенките си, които съвсем не били за изхвърляне. Германки го галели по челото, рускини го наричали: "Молодец", а скандинавките без срам опипвали бедрата му. После всички вкупом се качвали на каручката и Кубадински тръгвал по маршрута на поредната панорамна обиколка на селото, която минавала покрай магазина, църквата, музея и обратно.
Днес първият ас на туризма на Бръшлян го няма, но амбициите на селото да остане в играта, са все така големи. Всяка година около 20 000 гости идват да видят това-онова в Бръшлян. Посрещат ги петдесетте местни жители и ги черпят с чай с мед и топла пита.
Някога на траките явно им е писнало да живеят в планината, та решили да основат селце. Избрали двама братя близнаци, подарили им два вола, също близнаци, и им поставили отговорната задача да намерят подходящо място за бъдещото пребивание. След залез слънце младежите впрегнали воловете и заорали дебела бразда. Тя очертала кръг и в него настанили селото. Такава е легендата за раждането на Сърмашик, в превод от турски Бръшлян.
През 1903 година тукашният поет войвода Яне Попов, вдъхновен от геройската гибел на Паню Ангелов и негов четник, написал химна на Странджа "Ясен месец веч изгрява". За музиката взели някакъв арменски марш. В наше време стиховете на поета войвода са окачени в рамка и заемат почетно място в килийното училище.
Днес можем само да гадаем какво ще кажат бъдещите историци за авторитета и благосъстоянието на учителя в началото на ХХI век. През деветнадесети обаче техните колеги никак не били зле. Те не плащали данъци, нямали синдикати и не протестирали. Бръшлян, като всички останали села, осигурявало на даскала заплата, квартира, а учениците всеки ден му носели и храна. От най-учения в селото се искало да ги образова на Кирило-Методиевото четмо и писмо, та да загърбят гръцкия, който доста силно се налагал тогава. "Прилежанието носи сполука" пише над главата на учителя и този лозунг се утвърждавал с пръчка-послушанка, дълга толкова, че да достигне до всеки ученик. Имало и сметало, далечен прадядо на днешния компютър. Страхът, дисциплината и старанието, а не положението и парите на таткото раждали отличника.
През 1952 години 80 деца събирали знания в училището в Бръшлян. Днес ученикът е само един и всеки ден пътува до Бургас.
"Св. Димитър" е патронът на черквата. Строена е в края на ХV век. Шест стъпала или 110 сантиметра, вкопани в земята, водят до олтара. Турците поставили и условието сградата да бъде схлупена и без куполи. Стенописи нямало, но синьо-зелените икони пръскали светлина като слънце. Повечето от тях били армаган от местните овчари, които наесен подкарвали огромните си стада към богатото на паша Беломорие.
През 1952 година народната власт поставя точка на църковните служби. Магаретата и овцете намират сянка и покой в храма години наред. През 1990-а възрастна жена и братята й изхвърлили торта и почистили помещението.
Възстановяването започнало с ентусиазъм, писма за помощ и пълно мълчание от страна на получателите, все важни институции. Тогава бръшлянци, по примера на Остап Бендер (Делото по спасяването на давещите се е дело на самите давещи се!) взели нещата в свои ръце. Стъпка по стъпка те стегнали храма и през 2002-а той отново бил отворен за миряните. Гордост е камбаната. Тя е купена в Истанбул, но е лята в Ярослав, в същата работилница, където и "Цар Камбана", огласяща Кремъл. Години наред бръшлянската имала отговорната задача да вдига по тревога граничарите от близката застава. Днес, уморена и напукана, тя е само реликва, обречена на мълчание.
Танц върху жарта
Има 48 часа в годината, около празника на Св. Константин и св. Елена (3-4 юни), в село Българе идват повече хора, отколкото през всичките останали дни на годината, взети заедно. Пустите къщи напомнят за Дядовата ръкавичка, дори палатки се опъват из околните ливади. Някога, за да види нестинарите, в селото дошъл дори цар Борис. Влязъл в кръчмата с войниците си и почерпил. Години по-късно и синът му Симеон дошъл в Българе. Поднесли му шоколадови бонбони, но той отказал. Нестинарите обаче гледал.
Българе и последното село у нас, в което се е запазила древната традиция да се танцува върху жар. Църквата винаги строго е преследвала ритуала. Твърдяла, че хората, които го практикуват, са обладани от дявола. Легендата разказва, че когато турците подпалили селото, заедно с къщите пламнал и параклисът. Една жена се хвърлила в пламъците боса и със сетни сили тя успяла да измъкне иконата на св. Константин и св. Елена. Светинята била единствената незасегната от огъня. Изненадващо за свидетелите, по краката на жената нямало никакви рани.
Нестинарите се раждат с таланта си. Те вярват, че Господ ще ги опази от огъня. Добри са по душа и на никой не желаят злото. Освен това имат способността да лекуват и пророкуват. В Странджа е живяла жена с толкова силно биополе, че я прогонват от селото. Заселва се в гората край село Кости. И до днес мястото, където е живяла, кипи от сила. На определен ден потомците се събират там, като носят икони, облечени в ризи.
Сега обаче, дори и в Българе няма автентични нестинари. Последните две напуснали този свят преди години. Имали едно и също име Злата. Виждали са ги 32 минути непрестанно да танцуват в жарта. Като излезли, били по-студени от мъртъвци. Истинските нестинари твърдят, че щом тръгнат, огънят пред тях гасне. Случва се обаче и обратното. Св. Константин и св. Елена да не отворят път в жарта. Тогава от танца се отказват дори заклетите.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
