Така са го наричали още съвременниците му не само заради преклонната възраст, която доживява, но и за това, че е първият наш офицер, получил най-високото звание в тогавашната българската армия - генерал от пехотата.
Както много от първите ни следосвобожденски политици, учени и военни, той е роден през 1852 г. в Болград, днешна Украйна. След завършването на българската Болградска гимназия, постъпва в Пехотното училище в Одеса. През 1876 г. излиза в отпуска за да участва като доброволец в Сръбско-турската война.
По време на Руско-турската Освободителна война е командир на рота от в Българското опълчение. Отличава се в боевете Шипка и Шейново. В началото на 1880 г. поручик Данаил Николаев е назначен за командир на I-а Пловдивска дружина. Същата година е повишен в звание щабскапитан, а през 1883 г. - в майор от Източнорумелийската милиция. Като командващ голяма част от милицията на 6 септември 1885 г. осигурява осъществяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Заема длъжността главнокомандващ Източнорумелийската милиция и повишен в звание подполковник.
През Сръбско-българската война командва Източния корпус, а при контранастъплението на българската армия, след боевете при Сливница - Западния корпус. Командва настъпление към Цариброд и Пирот. След войната е повишен в звание полковник - първият от българската армия.
След детронирането на княз Александър I е военен министър и участва в потушаването на бунтовете на проруските офицери през 1887 г.
След избора на Фердинанд I за български княз, Данаил Николаев напуска поста военен министър и е назначен за негов военен съветник. И на 14 февруари 1891 г. става генерал-майор. Участва в специалната делегация по време на бракосъчетанието между княз Фердинанд I и принцеса Мария Луиза. На самия прием, за да се задоволи нечие "суетно желание", не е спазено висшестоянието на чиновете, поради което е накърнена честта на генерал Николаев. Напуска двореца и в знак на протест подава оставка. Между 1893 г. и 1897 г. е в запаса, като през това време е председател на Върховния македонски комитет (1895-1897). След връщането си в армията, княз Фердинанд I го назначава за свой генерал-адютант и през 1900 г. е повишен в звание генерал-лейтенант. От 1907 до 1911 г. е военен министър и ръководи подготовката на армията за предстоящите войни. И на 18 май 1909 г. става първият български офицер, получил званието генерал от пехотата. През 1911 г. напуска армията и минава в запаса.
Като старши генерал в българската армия, на 12 юли 1937 Данаил Николаев става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски.
Умира на 29 август 1942 г.
Никола Иванов - родният Тотлебен
Никола Иванов е роден през 1861 г. в Калофер. Учи в Априловската гимназия в Габрово и в Императорския лицей "Галата-Сарай" в Цариград. Участва като доброволец в Руско-турската война (1877-1878). След това, през 1878 г. постъпва в Командата на волноопределяющите се в Пловдив, а по-късно същата година и във Военното училище в София и завършва в първия випуск през 1879 г. На 10 май 1879 г. е произведен в чин подпоручик. През 1881 г. е повишен в чин поручик. От 1882 до 1885 г. учи в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург.
Участва в Съединението, и на 9 септември 1885 г. е произведен в чин капитан.
По време на Сръбско-българската война (1885) е офицер за поръчки при началника на Централната колона на Западния отряд. Участва в боевете при Пирот. След войната, през 1886 г. е назначен за флигел-адютант на княз Александър I Батенберг, а след това началник на Строево-инспекторското отделение във военното министерство. През 1887 г. е произведен в чин майор. През 1888 г. е командир на 10 пехотен полк, през 1889 г. е началник-щаб на 4 бригада, а през 1890 г. на 4 конен полк. На 2 август 1891 г. е произведен в чин подполковник. След това е помощник-началник и началник на Щаба на войската. На 12 август 1895 г. повишен в чин полковник. От 17 ноември 1896 е временно управляващ Министерството на войната, а от 29 ноември същата година до 30 януари 1899 е военен министър в правителството на Константин Стоилов.
Никола Иванов е командващ 4 пехотна преславска и 2 пехотна тракийска дивизия. През 1900 е произведен в чин генерал-майор. От 1907 г. е назначен за началник на 2-ра военноинспекционна област.
На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Иванов е един от тях. Това е първия случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенант е дадено на действащи офицери. До този момент то е давано само на офицери от запаса.
По време на Балканските войни (1912-1913) генерал-лейтенант Никола Иванов командва Втора българска армия, като я ръководи от септември 1912 до юли 1913 г. Той ръководи обсадата и превземането на Одринската крепост.
През Междусъюзническата война (1913) 2-ра армия, която командва той, води тежки битки срещу цялата гръцка армия (16 юни - 17 юли) от Кукуш до Горна Джумая, като на 18 юли е назначен за офицер за поръчки при Главната квартира. Сменен е от командването на 2-ра армия в края на юли 1913 г., а на 7 август 1913 г., след примирието е уволнен от армията.
По време на Първата световна война (1915-1918) остава в запаса. По това време се изявява като общественик и публицист. Бива избиран за председател на дружеството на офицерите от запаса в София. На 6 май 1936 е произведен в генерал от пехотата.
Умира на 10 септември 1940 г. в София.
Георги Вазов нарежда: Връщане назад няма!
В наша история няма много фамилии, където в едно семейство да се раждат толкова видни личносити, всяка от които е дала изключително много за България. Сред тях е и семейството на генерал Георги Вазов - брат на писателя Иван Вазов, на лекаря Кирил Вазов, на генерал-лейтенант Владимир Вазов, политика Борис Вазов.
Роденият през 1860 г. Георги учи в Одеското юнкерско училище в Русия и през 1880 г. и се завръща в България, където е произведен в подпоручик и е назначен за завеждащ вещевия гарнизонен склад в София. Тиловашката длъжност не вещае никаква кариера на младия офицер и той се прехвърля в Източнорумелийската милиция. През 1882 г. Георги Вазов заминава за Санкт Петербург, където завършва Николаевската военна академия. През 1885 г. Вазов се връща отново в България, за да вземе участие в Сръбско-българската война. След края й води курса по фортификация във Военното училище в София. През 1886 г. е сред ръководителите на преврата, целящ детронацията на княз Александър I Батенберг, а след контрапреврата емигрира в Русия. През 1888 г. завършва Николаевската военно-инженерната академия, след което остава на служба в руската армия.
След амнистията за офицерите-детронатори от 1898 г. Георги Вазов се връща на служба в българската армия. През 1906 г. е повишен в първия генералски чин генерал-майор. По-късно е обвинен несправедливо в корупция при доставките на взривни вещества и през май 1908 г. е уволнен от армията.
При започването на Балканската война през есента на 1912 г. Георги Вазов е мобилизиран и е назначен за началник на военните съобщения и транспорта. Става военен губернатор на Лозенград, а от 1 февруари 1913 г. е началник на Източния сектор при Одрин, който ръководи и по време на настъплението на съюзническите войски два месеца по-късно, при което Одрин е превзет.
На 12 март 1913 г. в 8 ч. 30 м. след пладне генерал-майор Георги Вазов - началник на българските войски, обсаждащи Одрин в източния сектор издава своята забележителна заповед № 2887 за атака и овладяване фортовете на крепостта. Точка 6 от нея е останала в историята, тя и гласи: "Трябва да се помни, че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма! Противникът трябва да бъде сломен! Напред ни чакат слава и мир, назад - безчестие и смърт!".
Водените от него войски превземат фортовете Айвазбаба и Айджиолу, с което предрешават съдбата на Одрин. Именно на него командирът на крепостта, Шукри паша, предава сабята си.
След започването на Междусъюзническата война Георги Вазов е назначен за министър на войната в правителствата на Стоян Данев и Васил Радославов и е повишен в генерал-лейтенант, но още през септември 1913 г. подава оставката си заради политически различия и се уволнява от армията.
Генерал-лейтенант Георги Вазов умира на 13 август 1934 г. в София.
Владимир Вазов героят от Дойран
Ако в България може да говорим за кастово офицерство, то това без съмнение е това на братята Вазови. След по-големия си брат Георги, и роденият през 1868 г. Владимир поема по пътя на военната кариера. В която определено го надминава.
Постъпва във Военното училище през 1886 г. отива да служи в Шумен като артилерист. Продължава кариерата си в София, като междувременно участва в комисии, договарящи оръдия за българската армия от Германия Франция.
Балканската война от 1912 г. го произвежда в чин полковник. Той командва 4 скорострелен артилерийски полк в 1-ва пехотна софийска дивизия в боя при Гечкинли, в който българите удържат победа въпреки съотношението 2,5:1 в полза на турската армия. На 17 и 18 октомври участва в боевете при овладяването на Люлебургас. После и в щурма на укрепената Чаталджанска позиция на 4 и 5 ноември.
През Междусъюзническата война (1913) отново като командир на 4-ти скорострелен артилерийски полк участва в боевете между Цариброд и Пирот, при Бубляк, Дренова глава и Градоман.
Но най-големите успехи на Владимир Вазов са по време на Първата световна война (1915 - 1918). В началото на войната е назначен за командир на 5-а артилерийска бригада, с която взема участие в битката при завоя на Черна. На 1 март 1917 г. е назначен за командир на Девета пехотна плевенска дивизия в района на Дойран.
Под негово ръководство се създава дълбоко ешелонирана отбрана. Войниците ругаят, че трябва да копаят 8-метрови блиндажи, но след това го благославят. Защото за четири дни през април 1917 г. французите изстрелват над 100 000 снаряда без особен ефект. А след последвалите атаки само 34-и троянски пехотен полк погребва повече от 2250 вражески войници и 40 офицери. На 20 май 1917 г. Вазов е произведен в чин генерал-майор.
Но големият триумф на генерал Владимир Вазов е при втората битка за Дойран пред септември 1918 г. Срещу 9-та дивизия се изправят 3 английски и 2 френски дивизии, 1 гръцка тежка артилерийска бригада и един гръцки конен полк. Превъзходството в полза на противника е многократно. Тогава генералът казва на българските войници и офицери:
"Трябва да победим или да умрем - друг избор няма!".
След ожесточени боеве противникът бива изтласкан, като дава над 10 000 жертви.
През 1936 г. английските ветерани канят своя най-достоен противник на бойното поле. Вазов е поканен в Англия да присъства на конгрес на организацията Британски легион, честващ победата на имперската армия през Първата световна война. Посрещат го с уважение и най-големи почести. На гара "Виктория" в Лондон българинът е посрещнат от кмета на столичния град на империята. Настанен е в замъка на лорд Харболи, където е отсядал Наполеон. Когато минава, е построен почетен легион със знамена. Тогава генерал Милн, който го придружава, командва: "За почест, мирно!". На парада участват 3000 военни и 200 бойни знамена. Когато се явява делегацията с българина, лорд Милн заповядва: "Свалете знамената! Минава ген. Вазов - победителят от Дойран!".
Генерал-лейтенант Владимир Вазов умира на 20 май 1945 г.
Иван Колев - бащата на конницата
Мнозина са чели "Белият ескадрон" на Йордан Йовков - всепризнатия връх на българската военна белетристика. Но все още малцина знаят, че тази легендарна атака е само епизод от подвига на българската кавалерия през Първата световна война, командван от генерал Иван Колев, наречен "баща на българската конница".
И той е от тези бесарабски българи, завършили Болградскта гимназия и завърнали се в освободеното Отечество. Роден през 1863 г., през 1884 г. пристига в София, където работи като секретар в Софийския окръжен съд. Участва в Сръбско-българската война като доброволец в Ученическия легион, а на следващата година постъпва във Военното училище в София, което завършва през 1887 г. а през 1892-1894 г завършва и Военната академия в Торино.
След завръщането си продължава кариерата си като кавалерист, става главен инициатор на конните състезания в българската войска. През 1907 г. подполковник Колев е изпратен на стаж в австроунгарската армия, а през 1908 г. е произведен в чин полковник и назначен за командир на Лейбгвардейския конен полк. В началото на Балканската война (1912-1913) г. е началник-щаб на укрепения пункт Ямбол, след което от ноември 1912 г. временно изпълнява длъжността началник-щаб на Трета армия. През Междусъюзническата война (1913) е началник-щаб на Пета армия. На 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор.
По време на Първата световна война генерал-майор Колев е инспектор на конницата и командир на Първа конна дивизия. Под негово ръководство тя взема участие в настъплението на Трета армия в Добруджа - в битките при Куртбунар, Кочмар и Карапелит, Добрич, Мустафа ачи - Азаплар, Топрахисар, Текиргьол, Кюстенджа, Черна вода и Мачин, пленявайки хиляди неприятелски офицери и войници - румънски, сръбски и руски. Освобождава цялата Добруджа, до делтата на река Дунав. Паметни са останали думите му на 4 септември 1916 г. пред строената българска конница когато към командваната от него дивизия се насочва цяла руска кавалерийска дивизия, превъзхождаща двукратно българската: "Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!".
На 30 септември 1916 г. е награден с германски железен кръст "За храброст" лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен - главнокомандващ войските на Балканите. При награждаването главнокомандващият изтъква:
"Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте, се е случило наистина!".
Изминал хиляди километри на кон при освобождаването на Добруджа, генерал-лейтенант Иван Колев заболява и умира на 29 юли 1917 г. във Виена, Австрия.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
