Отбелязването на годишнини винаги е свързано с патетични речи и венцехваления на главните герои в конкретната историческа драма.
Всичко това важи с пълна сила и за днешния 6 септември - Деня на Съединението. Нека видим неговата "жива" история - без фанфарите и гръмките слова, които скриват пъстрия калейдоскоп от куриозните факти, изпълващи краткотрайното съществуване на Източна Румелия и самото Съединение.
Щом става дума за Съединението, следва да се започне с названието Източна Румелия. Това понятие изобщо не добива гражданственост. "Автономията", "областта", "Тракия" или направо "Южна България" - това са синонимите, с които хората от двете страни на Балкана наричат уродливото недоносче на Берлинския конгрес. И не случайно в манифеста на княз Александър I Батенберг относно Съединението, самият той се обявява за "княз на Северна и Южна България".
Малцина обаче знаят, че юридически Източна Румелия остава чак до 1908 г., когато се обявява независимостта на царство България. Съгласно формулата от договора от 1886 г., с който окончателно се признава Съединението, князът на България автоматично се назначава от султана и за генерал-губернатор на Източна Румелия. Така честолюбието на Османската империя е пощадено - хем вълкът сит, хем агнето цяло.
По повод генерал-губернаторите на Източна Румелия все още не докрай оценена е ролята на Гаврил Кръстевич за Съединението - втория и последен на този пост. Ето какво свидетелства за него Симеон Радев в своите "Строители на съвременна България: "На 9 часа вечерта (5 септември - б.р.) директорите се събраха на съвет под председателството на Кръстевича. В това заседание се взе решение да се изпрати едно телеграфическо съобщение до Портата, с което да се донесе, че в областта има силно вълнение против правителството и че местната власт (в случай на по-голямо усложнение) не щяла да бъде в състояние да запази реда и тишината. То било изпратено в телеграфната станция, но след 5 минути генерал-губернаторът Г. Кръстевич сам лично повикал ординареца веднага да отиде и да възвърне телеграмата, като казал: "Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин: каквото стане, нека стане."
Така той посреща утрото на 6 септември, свалянето си и отвеждането си в Голямо Конаре. Където, вече спокоен и за живота си, и за по нататъшната си съдба убива времето с игра на табла, осигурена му от безспорно най-колоритната фигура на Съединението - Чардафон Велики. Габровецът Продан Тишков е роден през 1860 г. и си спечелва прякора Чердата Смешник, пияница и патриот - така го охарактеризира Захарий Стоянов, който иронично му дава и прозвището Велики. Как обаче Продан става Чардафон? За известно време шеф на милицията, т.е. на армията в областта, е полският аристократ Август фон Дригалски. За това приятелите на Продан Тишков започват да му викат на подбив "фон Черда". Словосъчетанието обаче е неудобно за произнасяне и е обърнато в Чардафон. Продан Тишков е човекът, който на своя глава обявява Съединението още на 5 септември, когато префектът на Пловдив Петър Димитров пристига в Голямо Конаре, за да въдвори ред в селото. Чардафон го посреща с думите: "Господин префект! В името на българския княз Александър обявявам днес съединението на Източна Румелия с България!". И така ускорява планираната за 15 септември акция.
Знае се, че руският император Александър III е категорично против Съединението. Руските офицери в Източна Румелия обаче нямат никакво намерение да се противопоставят на волята на българския народ. Командирът на кавалерията, казашкият капитан Дубовски, който е посветен в конспирацията, предава командването на ескадрона си на фелдфебела-българин с думите: "Нека той да прави, каквото знае". По същия начин реагира и капитан Фрайберг, командир на артилерията. А вечерта на 6 септември в руското консулство се организира банкет от руските офицери за техните български колеги. Шампанското се лее като вода, а подполковник Чичагов дава указания на българските офицери къде да се съсредоточат войските срещу ответен удар от Турция.
И, ако руските офицери съдействат пасивно на Съединението, един британски дипломат се явява най-активният радетел на българската кауза. Хенри Джонс, британски консул в Пловдив от 1883 до 1889 г., е една наистина оригинална личност. Според Симеон Радев "подир обед той бе редовно пиян, но до пладне имаше необикновена дълбочина в идеите и в тоя полуден на трезвеност той пишеше до правителството си рапорти, които са образци на ясност и на документация... През всичкото време на румелийската криза той ободряваше националистите, повтаряйки им, че Русия е безсилна да им повреди и, че Турция няма да предприеме никаква военна намеса".
Захарий Стоянов пък - един от главните герои на Съединението - е човекът, въвел понятието "зетьошуробаджанащина" в политическия ни език. Но е принуден да се примири с факта, че неговият съратник, легендарният македонски войвода капитан Коста Паница, е баджанак на майор Данаил Николаев, командир на въоръжените сили на областта. И, че съответното роднинство трябва да се използва за каузата.
Днес е прието да се говори за необичайното за българите единодушие относно осъществяването и приемането на Съединението. Това далеч не е така. Министър-председателят Петко Каравелов първоначално обявява самата мисъл за Съединение за глупост. Затова и съзаклятниците, включително и княз Александър, го държат настрана от заверата. И на 6 септември 1885 г. Каравелов е изненадан от станалото. Но, пристигайки в Търново, той е посрещнат от многохилядна тълпа с викове: "Да живее Съединението! Да живее Каравелов!". Той веднага разбира, че не може да върви срещу народната воля и прави характерния за българските политици завой на 180 градуса, като произнася една пламенна реч, в която накрая взривява тълпата с думите: Тая година в Тракия, догодина в Македония!
За разлика от него обаче патриархът на българската политика - Драган Цанков, си остава непримирим противник на всичко, което не е съгласувано с Русия и, което може да укрепи властта на княз Александър Батенберг.
И може би най-малко известният около Съединението факт е, че в крайна сметка България е принудена да направи малък териториален компромис - връща Кърджали и района Тъмръш в Родопите на Османската империя. В Народното събрание депутатите обвиняват правителството в малодушие и пораженство. Край на дебата слага премиерът Петко Каравелов със знаменитата си фраза: "Господа, яйцето го изядохме ние, черупките останаха за другите!"
Съединението не оставя равнодушни и старите войводи като Панайот Хитов. Доскоро се приемаше, че той участва в Сръбско-българската война заедно с други двама легендарни комити -дядо Желю и Ильо Марковq начело на отряд от 1000 доброволци. Истината е малко по-друга. Но ни най-малко не принизява ролята на славния войвода в защита на Съединението. Ето какво пише в книга на Димитър Йонков "История на село Стремм, Елховска околия", издадена през 1939 г.: "При обявяването на Съединението на 6.1Х.1885 г. пристигнаха Ямболската и Сливенската дружини и се настаниха на бивак до с. Срем... На 2 ноември 1885 г. всичко замина за Сърбия. Границата ни с Турция остана да се пази от жителите на граничните села... За надзор по пазенето на границата бе оставен дядо П. Хитов със своите доброволци "конни волентири" с големи бели шапки".
От документите на Централния военен архив (ЦВА) и от някои други материали се вижда, че старият войвода наистина е пристигнал да охранява южната ни граница на 8 септември 1885 г. До З ноември 1885 г. той се е грижел за района на изток от Тунджа - от Срем до Воден и Горска поляна, а след тази дата му е възложена охраната и западно от реката до Хлябове.
От приказ (заповед) от 7 септември 1885 г. на началника на Ямболския отряд майор Димитър Филов (баща на знаменития археолог и злополучен премиер Богдан Филов) се вижда, че към този отряд се сформира "особен ирегулярен ескадрон под началството на войводата П. Хитов". Ямболският отряд е възлизал на 11 400 души и на него е било възложено да прикрива Тунджанското оперативно направление. Доброволците на Хитов, известни главно като "Сливенска волентирска кавалерия", са били включени в авангарда на този отряд. Начело на своите конни опълченци рано сутринта на 8 септември Хитов тръгва за Ямбол, където пристига на разсъмване и се установява на "големия площад близо при Тунджа". От Ямбол войска, начело с майор Филов и капитан Радко Димитриев и опълченската конница на Хитов, се отправят към границата с Турция и рано вечерта на същия 8 септември с песни влизат в Елхово. В крайграничния район на Ямболския край старият заслужил воевода явно е имал изключително големи правомощия, но е носел и съответните отговорности. Освен "Сливенската волентирска кавалерия" под командването на Хитов са поставени и мобилизирани полицаи. На воеводата са били подчинени и около 900 резервисти от крайграничните села.
Като командир на един по същество прикриващ фронт Хитов води разузнавателна дейност, за да разбере намеренията на турската армия. Така например на 10 октомври получава от един избягал от Турско градинар сведения, че "около с. Хаин Индже направо (по) Боялъшкото джеде имало разположена турска войска и около 100 чадъра и 4 топа и на Лахни паша кьой (дн. гр. Лала паша в Турция) имало конница, скоро пристигнала, неизвестно колко. В Хамза бегли тоже имало, но тий са в разезд". На 11 октомври 1885 г. Хитов уведомява майор Филов, че преди 2 дни е изпратил двама селяни от село Мелница на разузнаване до Одрин. Те благополучно се завърнали с подробни сведения за турските сили и въоръжения в близост до Ямболския участък от южната българска граница. Старият войвода трябва да се справя и с провокации от турска страна. В негов рапорт от 28 октомври 1885 г. се докладва, че "четирима турски войскари и един башибозук преминали границата над село Горни Боялък и откарали с тях си един земеделец и един овчар неизвестно точно къде в Турско".
Междувременно Сръбско-българската война е приключила, а Турция преглъща акта на Съединението. И на 7 януари 1886 г. воеводата отправя до военния министър искане за разформирането на неговия Сливенски волентирски ескадрон, с който вече 4 месеца е охранявал българо-турската граница. Още на следващия ден майор Константин Никифоров, първият ни военен министър българин, разрешава това разформиране. И на 12 януари Панайот Хитов тържествено се завръща с доброволците си в своя роден Сливен. При посрещането му е поднесен благодарствен адрес от името на сливенското гражданство, в който между другото се подчертава, че "всичката тишина, ред и спокойствие през критическите времена на преврата (т.е. Съединението от 6.IX.1885 г.) се дължи на Вашия патриотизъм и самоотвержена деятелност и енергия..."
Ако тези думи важат за дейността на воеводата в Сливен, то с далеч по-голяма сила и основание те подхождат като оценка за 4-месечното му бойно дежурство в Ямболско.
След Райна Княгиня, втората българска комитка, не само ушила, но и развяла знамето на бунта, е Недялка (Делка) Шилева. Тя извезала байряка на съединистката чета от Голямо Конаре. И тъй като водач на тази оказала се решаваща за осъществяването на Съединението чета е бил годеникът на Недялка - Чардафон, съвсем естествено е тя да бъде избрана за знаменосец.
Едва 18-годишната тогава Делка се оказва достойна за тази чест. Когато въстаниците са вече пред Пловдив, се дочува стрелба, която стряска мнозина от четниците. Тогава, както пише Захарий Стоянов, "додето се обади войводата (Чардафон) да изобличи малодушните, скача на крака неговата соколица Делка Шилева и вика: "Не ви е срам, стари, мустакати мъже! Погледнете на мене, която съм между вас!". "Никой не намерил за потребно да й възрази" завършва Захарий.
В Пловдив знаменоската на Чардафоновата чета само за няколко часа придобива национална известност. И остава в историята като девойката, която с въстаническа униформа и с гола сабя е седнала във файтона до арестувания генерал-губернатор Гавраил Кръстевич.
След Съединението "Голямоконарската Райна Княгиня" е учителствала в Пловдив, Ямбол и София. Може да се предположи, че учителка в Ямбол тя е станала през 1894 г., когато пада от власт Стефан Стамболов и неговите привърженици, сред които са били Делка и съпругът й Чардафон, са подложени на преследване. Тогава вероятно Шилева е била уволнена от учителското й място в Пловдив и е намерила такова в Ямбол - най-вероятно в тукашното трикласно девическо училище, чийто правоприемник е гимназия "Васил Левски". Учителстването на Шилева в Ямбол може да е продължило евентуално до 1903 г., когато стамболовистите идват отново на власт и навярно те я устройват на работа пак в Пловдив.
За Шилева като учител и като човек бивш неин софийски ученик споделя: "Ние я познавахме като г-жа Чардафонова, а някои скришом й казваха Чардафонката... Тя не се уплашваше от нищо, беше твърда жена. Знаехме, че ни обича, но не беше щедра на ласки, рядко се усмихваше, понякога дърпаше ушите на някого, друг път дори ни попляскваше..."
Делка умира, забравена от всички, на преклонна възраст през 1959 г.
Антон Митов (1862 - 1930) е виден наш художник, критик, изкуствовед и обществен деец. През 1885 г. той завършва живопис във Флоренция и се завръща в България буквално в навечерието на Съединението и взема дейно участие в него. Спомените му за това събитие са публикувани във в. "Мир", бр. 7766 от 19 май 1926 г., под заглавие "Един спомен". Той дава ясна представя за отношението на Англия към това събитие.
На 1 септември 1885 г. се бях върнал от учението си по изкуството във Флоренция, а на 6 септември биде обявено Съединението. Старозагорската дружина замина за отбрана на южната ни граница, понеже се предполагаше нападение от турците, и аз заминах с нея за Ямбол като доброволец; обаче от там бидох повикан от главния комисар в Пловдив и назначен да завеждам телеграфните станции в град Пловдив и онези на гарата му, понеже тогавашният главен директор на пощите и телеграфите г. Иван Стоянович беше заминал с войските за Сливница.
Когато очаквахме нападение от турците, нападнаха ни сърбите, тъй като крал Милан, подбутнат от австрийците, поискал да възстановява някакво равновесие на Балканския полуостров, затова всички наши войски бяха отправени на Сливница, а на турската граница около р. Арда бяхме събрали наше въоръжено с кримки население под командата на тогавашния поручик Чардафон Великий.
Един ден, когато бях на телеграфния апарат, от станцията на Кърджалии викат спешно Пловдив, на което моментално отговорих. От нея станция говореше сам Чардафон, като искаше да предам една телеграма до правителството в София, в която той излагаше едно твърде опасно и сериозно положение на поверената му граница: той разправяше, че големи маси турска кавалерия са се натрупали на турския бряг на р. Арда и търсят бродове за преминаване на реката, като искаше наставления какво да прави, какъв отпор да окаже със своите "печенеги" или да отстъпва. Положението беше много критическо. Покойният министър-председател П. Каравелов, комуто предадох телеграмата, тоз час ми предаде по телефона да отида при пловдивския английски консул капитан Джонс и да му предам телеграмата на Чардафон. Аз се познавах лично с консула и му занесох лично телеграмата, която той, след като прочете внимателно, ми каза да почакам малко и седна, та написа една шифрована телеграма до английския посланик в Цариград, която ми подаде, като ме помоли да я предам лично и немедленно по назначение, което и сторих, понеже в него време още работехме направо със станцията Пера, тъй като телеграфните съобщения с Цариград не бяха още прекъснати.
На другия ден се получи телеграма отговор направо от Лондон до капитан Джонс, подписан от министъра лорд Солсбъри, не вече шифрована, а открита на французки език, в която се казваше: "Кажете на българското правителство да не се безпокои, турците не ще посмеят да преминат реката Арда". Разбира се, преди всичко аз съобщих тази телеграма на правителството в София, а после лично я занесох на консула, който се зарадва твърде много и заповяда да донесат шампанско да пием за щастливото довършване на Съединението и за благоденствието на съединена България. Голям българофил беше този капитан Джонс. Турската кавалерия след това, по донесенията на Чардафон, се оттеглила от р. Арда.
Манифестът на Батенберг:
"Да бъде известно на моя любезен народ, че на 6-й того жителите на така наречената Източна Румелия след свалянето на тамошното досегашно правителство и избирането на друго привременно обявиха Съединението на Източна Румелия с Княжеството и единодушно ме прогласиха за Княз и на тая област.
Като имам предвид благото на българский народ, неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една и постигането на историческата му задача, аз признавам Съединението за станало и приемам отсега нататък да бъда и се именувам Княз на Северна и Южна България.
Като приемам управлението на тая област, аз обявявам, че животът, имотът и честта на всичките мирни жители, без разлика на вяра и народност, ще бъдат запазени и гарантирани. За запазването на реда и тишината са взети всичките потребни мерки и с нарушителите им ще се постъпва със сичката строгост на закона.
Надявам се, че любезний ми народ и от двете страни на Балкана, който с такава радост и ентусиазъм посрещна това велико събитие, ще ми подаде своето съдействие в заякчаванието на святото дело - Съединението на двете български области в една държава, и ще бъде готов да направи всичките жъртви и усилия за запазвание на единството и независимостта на милото ни отечество.
Нека Бог ни бъде на помощ в това нужно и велико предприятие.
Издаден в старата българска столица Велико Търново днес на осми септемврий хиляда и осемстотин и осемдесет и пета година."
Александър
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
