Сърце колкото половината човешка гръд. Това определение за кубинец даде преди няколко дни в интервю за „Стандарт" великият Барбарито Торрес от култовата формация „Буена Виста Соушъл Клуб". Спести обаче магическата тайна какво е способно да причини едно такова сърце. Е, ако сте бил един от над петтехиляди в пръскащата се по шефовете Зала 1 на НДК в понеделник вечерта, със сигурност „страдате" от мистериозна болест. При това за цял живот. Симптомите се проявяват незабавно – кръвта ненадейно кипва, пулсът вдига обороти за секунди, невъзможно е да останете седнал, нито пък неподвижен прав. Краката започват сами да се движат в неравноделен ритъм, ръцете не са в състояние да се плесват една в друга в сух правителн такт, а невидима сила кара тялото ви да прави неконтролируемо извивки.
Няма страшно, нелечимо е, но е по-хубаво от опиянение, хипноза и пристрастяване, взети заедно. Ето това се оказа рецептата за щастие, която ни подариха, за съжаление за последен път, виртуозите от „Буена Виста" – петимата останали живи от основателите на култовата група, които не щадиха и не пестиха сърцата си, въпреки преклонната си възраст, да захвърлят българската публика в екстаз, в който човек може да изпадне много малко пъти в живота си.
„Заразата" бе извършена постепенно, но убедително категорично. Започна със салса заигравка на пиано върху класическия романс „Очи черные" изпод пръстите на един от осмината по-млади музиканти. Огънят бе запален, предстоеше латино кладата да се разгори със страшна сила. Не се поколебаха да го сторят Журайро Мирабел, Барбарито Торес и Хесус Рамос веднага след първото изпълнение. В миг влетя с китарата си Елиадес Очоа, раздавайки се със закачливото парче Ел Карретеро (Каруцарят), в което лирическият герой върви с кон из планината, обработва долината и "събира плодовете на твоята пот". Седалките в залата започнаха да стават необяснимо неудобни, но все още се търпяха. Дори на последвалата заигравка на дон Елиадес върху класическата мексиканска творба „Сиелито Линдо".
„Как е атмосферата? Добра, средна или лоша?", поинтересува се Хесус. „Чудесно", отвърна му екзалтирано някой от първия ред. Кубинците това и чакаха. И се впуснаха в серия солови изпълнения и танци, все по-диви и неудържими. „Има един луд тук. Луд на лауд (струнен инструмент от семейството на лютнята и тамбурата– б. р.)", подхвърли Журайро. Е, лудият – естествено, Барбарито, не издържа и се впусна в чупене на пръсти върху грифа, а по едно време взе да свири и зад гърба си, със същия майсторлък. А колегите му го закачаха с акорди и ритми: Toca Barbarito, toca un ratito (Свири, Барбарито, посвири мъничко – от исп.).
Публиката вече бе взела необходимата доза наркотик. За да скочи неудържимо на крака за излизането на сцената на невероятната, неописуемата и огнената Омара Портуондо. Която доказа, че не се е предала пред 83-те си години и все още може да се вихри и вокално, и в танците на салса и ча ча. И да се чувства секси, каквато тържествено я обявиха неколкократно колегите й връстници. „Йорданка? Къде си, Йорданчица", ненадейно възкликна Омара, без да прекъсва достойния за уважение за годините й танц. А гласът й се извиваше дълго и високо като на младо момиче.
В миг екстазът премина в любовна мъка – Омара остана сама с пианото, с лирична изповед за отминали сърдечни и душевни вълнения. Разказваше с песен на някой си, че не трябва да му пука, че го е обичала, ако той не я е обичал. И че любовта от миналото не трябва да се спомня.
"Това е парче от душата, което се изтръгва безмилостно", пееше Омара, а сълзите напираха....Но все пак не им даде възможност да се излеят, все пак бяха дошли в София за фиеста.
Неусетен преход към Quizás, Quizás и цялата публика пееше с цяло гърло под „диригенството" на Омара, която реши на фона на цялата еуфория да учи аудиторията на eдна фраза за неоспорима истина: „Cuba – linda. Cuba – linda" (Куба е красива).
Експлозията от аплодисменти притихна само за миг, за да избухне с още по-голяма мощ от акапелното изпълнение на Омара на „Моя страна, моя България", на чист български език.
Седалките в залата вече бяха станали невъзможни за седене. Лудостта бе пълна. И неудържима. Ей така, на този фон на сцената се появи и Йорданка Христова, която Омара толкова търсеше в началото. И двете заедно пяха и танцуваха на песента за „двете гардении за теб". Един бис не беше достатъчен да охлади страстите, публиката бе неудържима и още малко и щеше да нахлуе на сцената. Но разочарованието, че „Буена Виста" не излязоха втори път след двучасовата уникална фиеста бе донякъде туширано от Йорданка, която повтори още една българска фраза, изречена от Омара – „довиждане". Довиждане, вместо сбогом, „Буена Виста". Дори кадрите, които вървяха зад музикантите през целия концерт на величия, които отдавна не са сред нас, като незабравимия вокалист Ибрахим Ферер и пианиста виртуоз Рубен Гонсалес, не създаваха усещане за сбогуване завинаги. А с това, че кубинската приказка продължава, защото е безсмъртна.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
