От Златоград започва българското Възраждане
Когато си в чудния Златоград в Средните Родопи, никак не е лесно да избереш откъде да тръгнеш по пътеките на историята. Аз избирам да вляза първо в най-древната запазена сграда - построената още в 1834 г. църква, посветена на св. Богородица. Тя е огромна, но вкопана в земята зад високи зидове, защото така повелявали тогава законите на Османската империя. Когато мюсюлманинът яздел на коня си той не трябвало да вижда кръста на покрива.
В двора на храма е уникалното килийно училище. Малката и неугледна стаичка показва трудното начало на българската просвета. Днес е възстановен одъра, на който седял учителят. Той едновременно си шиел шаяците и наблюдавал скупчените ученици. Децата учели да пишат върху пясък, насипан в плитки дървени сандъчета. За непослушните малчугани била предназначена дългата пръчка в ъгъла, с която даскалът ги наказвал без да става от одъра.
На път към старата част на града виждам величествената камбанария на прекрасната църква "Св. Георги Победоносец". В средата на ХIХ в. българският народ е обхванат от национален подем в битката за независима от гърците самостоятелна църква, обединила хората от Македония и Тракия до Добруджа и р. Дунав. Златоградчани се включват активно в борбата и въодушевени започват да градят голяма нова църква. А още през 1852 г. в двора на строящата се сграда е открито двуетажно училище по модерната за времето си взаимоучителна методика. Когато влезеш в него,
пред очите ти сякаш изниква картината от открития урок в "Под игото" на Иван Вазов
когато децата рецитират родолюбиви стихове и жадно слушат от учителите подробности от доскоро неизвестната история на българите.
Църквата "Св. Георги Победоносец" е завършена по време на учредяването на независимата Българска екзархия. През 1871-1872 г. е издигната и камбанарията, свидетелстваща за голямата победа на българите. За съграждането на християнския храм средства дават и много хора с мюсюлманска вяра.
Веднага след църквата започва територията на Етнографския ареален комплекс. Там се намират най-голям брой запазени възрожденски къщи, но из града са пръснати още много старинни постройки, оцелели от превратностите на историята. Според оценките на специалистите в града има над 300 старинни сгради, от които едва 120 са обявени за паметници на културата. Както преди два века, те носят имената на своите създатели - Хаджипантелеевата, Пачиловата, Хаджитеофановата, Коручевата, Печевите, Алешевите и много други къщи. Постройките са дву- или триетажни и са в стила на родопската възрожденска архитектура. Широките контакти на златоградчани са привнесли влияния от Пловдив и Ксанти. Къщите са просторни, с много стаи и красиви дървени тавани. Отопляват се с типични камини - "баджи", служещи и за приготвяне на храната. На долния етаж се работело и е съхранявана готовата занаятчийска продукция.
Някога българите наричали своя град Беловидово заради варосаните фасади на къщите и заграждащите ги високите бели зидове, през които се влиза през широки дървени врати. Несигурните времена са ги превърнали в малки замъци с бойници за обстрел и наблюдение. В дворовете задължително са прокопани дълбоки кладенци, оградени с дъбови "врътки" за въжето и закрити от стрехи с керемиди. Летните горещини пък са посрещани в прохладни открити навеси ("сачаци"), изграждани в единия край на дворовете.
През последните години се възраждат забравените стари занаяти. Повечето от златоградските търговци и занаятчии имали отделни дюкяни пред къщите си или в техните долни етажи. Разхождайки се из старата част, се отбивам първо при ножаря и сарача. Вляво е грънчарят, а във вътрешността на комплекса са дърводелецът, златарят, цървулджията, терзиите и гайтанджиите. Навсякъде научавам нещо ново от миналото на Златоград, защото във всеки дюкян е уредена малка музейна експозиция, представяща развитието на даден занаят. Дърворезбари ваят пред нас чудните орнаменти на древното българско изкуство. В терзийската и гайтанджийската работилници виждам машини, ютии и шивашки пособия на повече от 120 години, когато от Европа навлиза промишлеността. В златарската, ножарската и грънчарската пък заедно със съвременното производство са показани накити, саби, ножове и керамика от дълбока древност до ХIХ в. Чрез истински старинен каменен калъп за леене на куршуми оживява легендата за Делю хайдутин.
Вече се свечерява и се чувствам уморен от обилните впечатления. Но пред мен отново се очертава богат избор. Първо задължително ще се отбия в прочутото кафене от 1823 г., където ще пия кафе на пясък по златоградски. Обстановката вътре е такава,
каквато е била при неговото създаване само две години след смъртта на Наполеон Бонапарт
След това ще вечерям в прохладната лятна механа на Алешевите къщи, в построените в стар стил Александрови къщи или във Воденицата, кацнала живописно над реката. Последната е реставрирана по уникален начин, като освен ресторанта там има истинска функционираща воденица с тепавица от ХIХ в. Непременно ще опитам местните специалитети "клин" и "пататник". Ще хапна месо, опечено направо в жарта на огнището и с чаша руйно вино в ръка ще се пренеса в онези древни времена, за които плаче родопската гайда и разказва песента-балада за Делю войвода.
Духовното богатство църквите
В двата храма се съхраняват десетки домашни триптихи и чудотворни икони, сред които блестят няколко произведения на великия Захарий Зограф. Съхранени са и много книги, като безспорен бисер е най-ранният ръкописен паметник на Родопското Възраждане - "Златоградският писмовник" от 1852 г.
Новият музей
Родопският град нямаше да е същият, ако не беше бизнесменът Александър Митушев. Именно той обнови много сгради и дюкяни, а също и музейната сбирка в едната от Алешевите къщи. Там са изложени безценни археологически и етнографски експонати от собствената му колекция. През ноември 2015 г. предстои откриването на обновената експозиция с уникални находки от района.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
