Апостол Карамитев отново изпълни Народния. Всъщност духът на великия актьор никога не е напускал любимата сцена и сакралното за него пространство. На 17 октомври, тъкмо на 90-ия му рожден ден, във фоайето на първи балкон се събраха приятели, колеги, ученици и поклонници на Карамитев. Прекрасните снимки на Чочо, от които струи огненият му поглед, допълваха атмосферата и изживяването. До микрофона пък беше поставен прекрасният му живописен портрет, рисуван от Дора Бонева. Оригиналът е в галерията на Пазарджик, а прочутата художничка направи реплика специално за събитието. "Дора го довърши в 11 часа, а в 14 го взехме от рамкирането", разкри директорът Павел Васев. Режисьорът беше сред първите, които разказаха спомените си за Карамитев.
"Бях от онзи щастлив клас, на който Апостол преподаваше актьорско майсторство. На изпита обаче не ме хареса и не разписа книжката ми. Когато го запитах: "Ама защо, другарю Карамитев?", ми отговори: "Не мога да те пусна - колегите ти са се готвили старателно, а ти - не." Тогава взех да му се обяснявам: "Ама, те са като бегачи на къси разстояния - искат да спечелят бързо и веднага. Докато аз съм като състезател на дълги разстояния - печеля на последните 50 метра". Тогава той се засмя и рече: "Мойто момче, явно не си за Театралната, а за Спортната академия". Това беше Карамитев -
възпитаваше с ирония
Но ме дисциплинира чудовищно. И не само мен. Всички около него се превръщаха в тотални работохолици".
Стефан Цанев и жена му Доротея Тончева, която игра с Апостол в "Бялата стая", изключителния филм на Методи Андонов, бяха разточителни в чувствата си.
"Той беше готов да тръгне из България и да проповядва повторното раждане на човека. Да проповядва величието на изкуството, да го противопоставя на животинското у хората. Трябваше да изиграе Ангелогласния в моята пиеса "Процесът срещу богомилите". Но цензорите я спряха. Тогава Апостол се зарече, че рано или късно ще бъде Ангелогласния. Два месеца по-късно неговите викове огласиха болницата, в която гаснеше. "Не искам да умра, спасете ме! Искам да живея!", върна лентата Цанев.
Николай Николаев нарече Апостол
"работливо чудовище"
"Не се интересуваше от политика. Нито веднъж не разнесе клюка в кафенето, нито веднъж не участва в интрига. Лично мен ме научи да се съмнявам. Казваше, че това е най-ценното за всеки творец. Когато правих с него интервю за БНТ, трябваше да попълни анкетна карта. В нея написа, че адресът му е Народният театър, че няма вила, нито кола, защото е от по-добрата половина на човечеството - пешеходците. Определи за свой грях броя на децата си - само две, а би искал поне пет. Призна, че любимата му мисъл е "Докато дишам, надявам се!".
Филип Трифонов, ученик на Апостол, се похвали с портрета с подпис "Твой даскал Карамитев". "Безкрайно щастие е да репетираш с него. Вадеше максималното и от дървото, и от златото. Все ни казваше, че трябва да имаме гражданска позиция. Когато Богдан Глишев го запита: "Другарю Карамитев, трябва ли да станем членове на БКП?", той беше съвсем директен: "Аз успях и без това. Но вас не мога да ви мисля". След като играх в "Изпит" и в "Момчето си отива", ме предупреди: "Оттук-нататък трябва да внимаваш какви роли приемаш".
Йоско Сърчаджиев беше точен: "В цъфтежа на моята младост той се превърна в мой баща.
Като гуру поддържаше хаоса
на юношеските ми мисли и чувства. Като войник в Ямбол бях на ръба на самоубийството. Тъкмо тогава Народният дойде на гастрол - със "Смъртта на търговския пътник". Едвам успях да стигна до Апостол и веднага започнах да му се оплаквам колко много ме тормозят в казармата. Той издейства да остана поне час с него. После се разсмя и ме успокои: "Радвай се, че те мъчат! Това означава, че си някой. Ако беше никой, нямаше да ти обръщат и грам внимание". Обясни ми, че който е бил оскърбяван като младеж, после никога няма да прави същото. В четвърти курс в Академията щяхме да правим "Херкулес и Авгиевите обори" на Дюренмат. Цензорите ни спряха и ни заплашиха, че ще ни изключат от ВИТИЗ. Апостол отиде да спори с тях, но не успя да ги пребори. Каза ни: "Не си позволявайте да ви унижават. Ако проявите страх пред тях, ще ви мачкат цял живот. Тъпо е да се правиш на Матросов, но още по-тъпо е да пълзиш".
Едно към едно
"Все си мисля, че във всеки е скътано щастие. То е дадено човеку от родители, от приятели, от учители, от любима, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от човеци и е предназначено за хора, предназначено е за човеци. Някога, преди много години, в моите бурни младини имах чувството, че светът е създаден за мен, че светът се върти около мен, че светът съществува чрез мен. Петдесетте години, които изживях, многото погребения, на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мен, че не аз съм пъпът на Вселената и че светът не се върти около мен. Но се научих и на друго: че това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено да го изживее. И може би, може би този живот няма да е сбъдновението, за което е мечтаел на младини, няма да е крилата мисъл, полет, а ще бъде, може би, само една клетка, която приема сока от земята и го предава нагоре.
Може би животът няма да бъде шумолене, няма да бъде листа, няма да бъде плодове, а само тъкан, само клетка. Но това е животът, това е може би предназначението ни: което сме взели, да дадем, да върнем. Или както е казал поетът: "За да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори..."
Леон Даниел: Чочо беше красив
Леон Даниел пише за Карамитев: "Чочо беше много красив, но неговата красота тогава не беше на мода - в живота се харесваше, но в театъра се предпочитаха по-ръбестите или по-лиричните, а неговата хубост беше по-буйна, по-"апашка", италианска. И затова, едва завършил школата, той премина в категорията на актьорите с отрицателно обаяние. Играеше с едри маски, "характерно", преувеличено, мнозина не го харесваха, по едно време беше решил да се отказва, за да учи режисура в Съветския съюз, но нещо го спрели и Дановски го утешил. Казал му: "Твоето време скоро ще дойде." Чочо му повярва. След две-три години стана първата българска звезда. С всички плюсове и минуси на това звание. Разбира се, това стана чрез киното. Петдесетте години имаха нужда от особен герой - симпатичния "хашлак", който се "поправя". И когато на екрана се появи Чочо с ъгловатата си подтичваща походка, с вечно питащите горящи очи, с беладжийския си нрав и героичния жест, накрая цялото младо поколение го призна за свой."
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
