Никола Анастасов получи последните си земни овации - от 10 и 13 бе поклонението пред големия актьор в Сатирата, където той блестя в продължение на 59 сезона. Душата му вече се рее между тукашния и отвъдния театър. Може би самият той е избрал да си тръгне, след като през последните две години преживя страховити диагнози и операции. В подобни моменти все се питаме напразно защо светли личности като Анастасов си отиват с цената на толкова физически мъки. И търсим илюзорна утеха в заблудата, че самият той е решил да освободи духа си - като в "Лека форма на тежка депресия". В пиесата на любимия му драматург и боен другар Станислав Стратиев Стареца, качил се на прозореца, казва: "Важното е, че имам право на избор... Следователно съм свободен". Точно като "Икар"-а, който Анастасов получи за цялостно творчество в своето предчувствие за все по-близкия полет към небето. Цялата зала стана на крака наелектризирана, когато Кольо го обяви в Народния на 27 март.
Скоро ще видим Анастасов в последната му роля в киното - философ диригент на хор в игралния дебют на Галин Стоев "Безкрайната градина" по пиесата на Яна Борисова "Приятно страшно", дълголетен шлагер в "199". Персонажът му е от главните, но категорията за обем никога не е имала значение за изключителния актьор. Той има още един изумителен диригент в екранната си кариера, много бърз и пистолетен, само с няколко реплики - в "Бялата стая" на стария му приятел и състудент Методи Андонов. Тв каналите от време на време въртят хита, в който Апостол Карамитев и компания произвеждат седмо изкуство, за каквото тук и сега техните преки и непреки наследници могат само да мечтаят. Анастасов се разписва в три дузини ленти - и в доста от тях е повече драматичен и трагичен, отколкото комичен. /Какъв друг да е натюрелът, след като брат му и сестра му умират като деца пред очите му/. Всъщност част от голямата тайна на Кольо е, че винаги остава извън самоцелните жанрове, но никога не пропуска да ги гарнира с обилно количество тъжна самоирония. "Много исках да играя любовници - като Стефан Данаилов. Но все не ми се получаваше", споделя до последно с игривата си усмивка Анастасов. "Все си казвах: "Докога, Господи? Искам да съм с фрак, да танцувам с дама и да пия някъде шампанско. А мен или ме бият, или ме стрелят, лазя в кал, в локви", изповядва се в автобиографията си той "Я, колко мъка..." Надали обаче мисията на Кольо да бъде любовник е била чак толкова невъзможна, след като
Въло Радев го вика на пробни снимки за отец Ередия в "Осъдени души"
Той си учи текста, камерите се завъртат, всичко е прецизно до последния детайл - а след това Въло му благодари с уважение. "Като млад ми се струваше, че докато се хиля, мога да се обясня в любов. По-късно разбрах, че силните чувства са равни на страдание", откровеничи Кольо. Но става ясно, че театърът е неговата съдба, тъкмо когато се превъплъщава в чувствителния ученик в "От много любов" в Трудов фронт и в сантименталния Велосипедист в "Когато розите танцуват" на Валери Петров през 1961-ва в Сатирата. До този момент все го гонят, все го хулят, че не е за артист. Пък и той не крие, че случайно е попаднал в гилдията. На връщане от изпита за инженер в хидромелиорацията, минава през Висшето театрално училище, тогава срещу Попа. И тъй като вече знае, че от него човек за Политехниката няма да излезе, пита насъбралите се младежи: "Тук какви ще ставате?", а те му отвърнали: "Актьори, режисьори, критици..." И Анастасов решава да опита - и без това не знае какво да прави с живота си. Както е по джапанки и къси панталони, тича до канцеларията, но се оказва, че е изпуснал всички срокове. Оттам го изпращат в Комитета за култура, в онази епоха срещу Руската църква, за да вземе разрешение от министъра. Стискайки безценната хартия с "да"-то, той успява да се класира последен в списъка - и влиза в класа на всяващия страх и паника професор Филип Филипов, приел още Татяна Лолова, Григор Вачков, Гинка Станчева, Хиндо Касимов, Ицко Финци, Росица Данаилова, Цако Дачев. Във втори курс ги поема Стефан Сърчаджиев и нещата си идват на мястото. След като прибират дипломата, с Гришата Вачков и Цако Дачев поемат по разпределение към Враца. А там - класикът Димитър Панов и изгряващият Коста Цонев. Бъдещият Дон Кихот предлага на своя също бъдещ оръженосец Санчо Панса да направят елегантна халтура, с която ще се замогнат до трето коляно. Замогването се отлага, но пък двамата се откриват. На Анастасов обаче му писва във Враца.
И след като се прави на луд
чиято психика има крайна необходимост от море - иначе забравя репликите си, успява да се добере до варненския храм на Мелпомена. А там - глад и мор. И Петър Слабаков, който го спасява с халтури в ресторант "Севастопол". В София - Парцалев, Калата и Енчо Багаров въртят естрадите, в морската столица - Слабака и Анастасов. В един момент обаче пристига Стефан Сърчаджиев, който ще създава Сатирата. И вика ученика си в новата трупа. И се започва - "Суматоха" на Радичков, уникалното зрелище "Щръклица", където дори Стефан Цанев и Рангел Вълчанов се обличат и гримират като баби в миманса, "Чичовци", "Старчето и стрелата"... Златните години на Сатирата, за чиято първа петилетка Кольо и Лили Апостолова влизат в кожата на емблематичното й кукерче. И когато Славчо Васев, директор на Народния, кани Анастасов при академиците, той му отказва с ръка на сърцето. Вече знае кой е - играе нонстоп в Сатирата, БНТ, снима филми, озвучава в БНР, пее в "Златният кос" и "Кафе с автограф", пътуват с колегите за халтури и гастроли по света и у нас, поставя "шопски" зрелища... Няколко пъти попада в катастрофични ситуации - и все около 8 ноември. Сега обаче си тръгна много преди датата на Архангел Михаил.
Славчо Пеев: Бяхме неразделни
Скандалният спектакъл "Аз бях той" - започнат от получилия инфаркт заради "идеологическите" проблеми Нейчо Попов и завършен от Методи Андонов, е сред топуспехите в началото на кариерата на Анастасов. Той е в главната роля - Иван, който ще - не ще, се превръща в кариерист. "Тогава започна нашето голямо сближаване с Кольо. Аз играех разказвача - самия автор Джери Марков. Девет месеца репетирахме - почти всеки ден идваше човек от Комитета за култура, който ту казваше, че постановката ще я има, ту - обратното. Пълна лудница. Ние обаче обявихме нещо като закрита премиера. Дойдоха 1000 души - счупиха стъклените врати на Сатирата и влязоха. Премина като на футболен мач. Дойде и министърът - назначеният преди два месеца Павел Матев. Седна сам в ложата и след финала беше категоричен: "Тази пиеса не може да излезе". Именно тогава Джери Марков пише в мемоарите: "Разбрах, че България вече е друга", а след това бяга на Запад. Естествено, бяхме нечовешки разочаровани. После, през годините, с Кольо буквално бяхме неразделни. Три месеца изнасяхме представления на френски в нашия павилион на международното изложение в Канада, месец в Щатите, също на турне, къде ли не... През юни той за последно се качи на сцената - за "Лека форма на тежка депресия". Беше краят на сезона - дойде много слаб, но пълен с желание да бъде себе си. Искахме да се съберем около трапеза, за да хапне нещо поне малко. А той ни рече: "Не мога, не бива да ям". Но нямаше никакво намерение да се отказва от живота - тъкмо обратното. Беше убеден, че стъпи ли веднъж на сцената, всичко ще се оправи", разказва Славчо Пеев.
Жоржета Чакърова: Не го чух веднъж да се оплаче
Голямата актриса Жоржета Чакърова, която е прекрасната Дулцинея в "Човекът от Ла Манча" на БНТ от 60-те, сподели пред "Стандарт", че е сразена от огромната загуба. "Моите най-дълбоки съболезнования за семейството на Кольо. Ударът е не само за близките му, но и за цялото ни общество, за националната ни култура. Разбира се, че ще го помня винаги. Когато онази вечер гледах отново спектакъла по БНТ Свят, осъзнах, че тогава, само на 27, четири години след дипломирането ми в Академията, не съм си давала ясна сметка с какви изключителни личности играя. Коста Цонев и Никола Анастасов бяха невероятни. През деня тичахме по репетиции и представления и към 22 часа се качвахме в Киноцентъра, където заснехме "Човекът от Ла Манча" за 20 нощи, ръководени от моя професор, изключителния Гриша Островски - един от най-добрите ни режисьори през миналия век. Бяхме напълно подготвени - с разучени предварително песни и всичко останало. Нямахме никакво време за губене. Нито пък кой знае за какво общуване. Кольо притежаваше особена актьорска сила, която никак не се среща често - умееше перфектно да се превъплъти в обикновения човек, в простодушен добряк, но не простак, разбира се. Както казва един писател, Сервантес превръща Дон Кихот и тръгналия след него Санчо Панса в част от цивилизацията.
Кольо беше напълно непосредствен и мил човек - все засмян. Никога не съм го чула да се оплаква или да каже дума на криво за когото и да било. А нима на някой от нас животът е бил лесен?"
Таня Лолова: Той е част от мен - докато ме има, ще го нося
Татяна Лолова през сълзи написа своите думи за Анастасов, един от най-душевните хора в живота й. "Коле, ти си част от мен. Докато ме има, ще те нося със себе си. Ти си моята младост, моят състудент, колега, приятел, партньор, шофьор. Ти си мъжът на прекрасната ни певица Мария Косева, таткото на Ивайло и Чавдар, дядото на Никола и Вики... Ти си част от българското богатство. Ти си утехата на омърлушените ни сънародници. Усмивката ти ще ни свети в сумрака. Обичаме те за всичко хубаво, което раздаде щедро. Нали знаеш, че ти си Чарът? Ти си Кольо Чарът! Твоя Татяна Лолова".
Феноменалната актриса, плачейки, но и с усмивка, върна лентата към началото. "Ние с Кольо сме сред първите, просветили сексуално нацията. Имаше една наша снимка със сцена от "Среднощна история" на Шон О'Кейси, постановка на Гриша Островски. Аз бях по комбинезон, с високо вдигнат като гимнастичка крак - а Колето срещу мен. Та въпросното фото висеше в софийските трамваи през 1966-а. Ама не в кабината на ватмана, а над главите на пътниците. Голям смях падаше. За последно с Колето се видяхме миналото лято на "Любовта е лудост" във Варна. Сега отново очаквах да сме заедно по червения килим на фестивала.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
