"За кожата на едно ченге" ще се появи до седмици на пазара
Досието от Държавна сигурност на проф. Божидар Димитров, директор на Националния исторически музей (НИМ), ще бъде публикувано под заглавието "За кожата на едно ченге - Тервел-Кардам". Книгата се подготвя за печат в издателство "Уникарт" и съдържа 320 страници - документи и обяснения към тях, и ще се появи на пазара в края на януари или в началото на февруари т. г. "Няма да бъде махнато нито едно листче от досието ми", заяви проф. Димитров. "От документа по проучването ми до финала на дейността ми като сътрудник на ДС".
Това, според известния наш историк, навярно ще бъде първото изцяло публикувано досие на секретен сътрудник на тайните служби. Проф. Димитров предостави предварително части от книгата си на "Стандарт". Ето някои от най-интересните епизоди от неговото агентурно минало.
Историкът е "шпионин" на миналото
Проф. Божидар Димитров
- Проф. Димитров, защо решихте да извадите на светло агентурното се минало?
- Причините са няколко. Воден от моето чувство и разбиране за историзъм, съзнавам, че документите от Комисията по досиетата са интересни за бъдещите историци. И моята книга ще бъде частица от това. Още повече че се правят грешки от много историци, които четат буквално тези документи и си правят неправилни заключения. А конкретен подтик ми даде млада колежка, която в мое отсъствие при представянето на поредния том документи на ДС е изпяла няколко дитирамби по мой адрес. Включително, че съм решил операция "Остров". Нещо, което и аз дори не съм подозирал. Но може да е било и така, тъй като бяха само аз тогава българин, работещ в архивите на Ватикана. Другата беше "Цитадела" - проникване и заснемане на документи от Зографския манастир.
- Наистина ли нещата бяха толкова драматични?
- Напротив, и именно това и една от целите в тези спомени - да отмахна излишния героизъм, защото това си беше рутинна работа на историк. При това, в рамките на закона на съответната страна. Второто, което ме накара да напиша тези редове, е да покажа условията, при които работеха службите и в България, и по света. И да не се приравняват всички сътрудници под един знаменател. Действително, имало е такива, които са съсипвали човешки съдби. Но имаше и други, които просто издирваха или документи от историята ни, или документация за модерни технологии. И трето - да покажа, че ДС далеч не беше вездесъща организация, каквато сега я изкарват. На два пъти в рапортите офицерите са ме обърквали със съвсем други хора.
- Всъщност историкът не е ли нещо средно между разузнавач и проповедник?
- Донякъде наистина е така. От една страна, той "шпионира" миналото, като прониква в архивите и се сдобива с копия на съответните документи. А от друга - става популяризатор на откритото.
- Сигурно затова и доста разузнавачи от миналото са били историци по образование?
- Достатъчно е да споменем имената на сър Арнолд Тойнби, Свен Хедин, Лорънс Арабски и на добре познатия от нашата история Феликс Каниц. И не малко от днешните президенти, и от не само на тоталитарни държави. Опазил ме Бог да намеквам, че искам да ставам президент! Както е известно, следващият президент на нашата република ще бъде жена.
Подгониха ме за Солженицин
През 1974 г. новоизлюпеният шпионин Кардам замина за Париж в състава на екипа, осъществил първата изложба на тракийското злато в чужбина. Моята задача бе да пиша материали за френските медии за различни аспекти на древнотракийската история и култура. При тази първа мисия допуснах тежко престъпление от гледна точка на тогавашните закони, защитаващи комунистическата държава и комунистическата идея. Не се шегувам и това личи от документите от досието, които прилагам в приложението.
Всичко стана така. В един чудесен ден "махах гащи" по "Сен Мишел" и насреща ми проф. Иван Маразов, и той бе член на екипа, правещ изложбата. В ръцете си Маразов стискаше огромна торба с книги. Знаех, че няма пари за толкова книги и го попитах къде се е сподобил с това богатство и той каза, че на един остров на Сена, точно насреща има книжарница, където, ако посетителят покаже паспорт от източноевропейска страна, получава желаните книги за жълти стотинки. Аз си купих 4-5 научни издания и събраните съчинения на Александър Солженицин, между които прочутият му "Архипелаг Гулаг", "Август - 1914", "Деветият кръг на ада" и т.н. В България бе издадена в 1964 г. книгата му "Един ден на Иван Денисович" - разказ за деня на един обикновен съветски затворник в сибирски лагер. Малко след това обаче Хрушчов бе свален от групата на Леонид Брежнев, който не харесваше Солженицин и той бързо бе обявен за враг на съветската система и на комунизма. Той бе изключен от съюза на съветските писатели, арестуван и осъден на заточение. Западът го направи носител на Нобелова награда. В България като верен съюзник на СССР Солженицин също бе идеологически осъден. Четенето и разпространяването му се смяташе за сериозна "идеологическа диверсия" и се наказваше със затвор.
Аз също бях "засечен" и задържан, макар и за часове. Една състудентка, с която бяхме нещо като приятели и на която бях дал един от томовете, се оказа, че е секретен сътрудник на политическата полиция от съответния отдел на II главно - "Борба с идеологическата диверсия". Дамата ме предала светкавично, пишейки съответния донос. Не можех да се оправдавам, че не съм знаел кой е Солженицин, тъй като дамата предала и инструктажа ми - ако я хванат с тази книга да казва, че седнала на една пейка в парка и книгата е била на пейката, някой я е забравил.
В службата поискаха имената на лицата, на които съм дал книгите. Както личи от документите, които публикувам, отказал съм да предам приятелите си, държал съм се нагло и дори съм ги обвинявал, че не ме защитават от политическата полиция. Естествено, изхвърлиха ме от разузнаването, като "мръсно коте", каквото и си бях от тогавашната идеологическа гледна точка.
Ракията ми проби пътя във Ватикана
След няколко месеца бях вербуван отново от водещия "офицер" (професор). Изглежда, е използвал всичките си връзки, чар, обаяние и умение да убеждава, че е много глупаво да загубим един ценен потенциален агент, заради една книжка. От документи, публикувани от Комисията по досиетата за ХIV отдел, става ясно, че съм подготвян като единствен агент (на първо време), който трябва да осъществи една от двете най-важни операции на отдела: "Цитаделата" и "Островът". "Островът" е Ватиканът, а "Цитаделата" - Зографският манастир. И така в късната есен на 1976 г. вече бях във Ватикана. Шефът на школата и вицепрефект на Апостолическата библиотека монсиньор Жозе Рунскар ми даде протоколен обяд. Школата бе елитна - с 20-25 курсисти, млади учени от цял свят и после той ми разправяше, че този обяд било най-тежкото нещо в живота му. Руискар обичаше да си пийва ракия. За него обяд без ракия било като за пушач кафе без цигара. Син на белгийски селяни, картофопроизводители с осем деца, често заспивали гладни и майка му им правела попара с разредена картофена ракия.
Та седнахме един срещу друг в любимото му ресторантче до стените на Ватикана близо до порта "Анжелика". Погледна ме с омраза и отвращение. После ми обясни, че най-страдал при обеди с курсисти от Източна Европа - поляци, чехи, словаци, унгарци, западноукраинци. "Инструктират ги да не пият, за да не ги снимат в компрометиращи снимки и така да ги вербуват ватиканските тайни служби" каза ми по-късно той. Все пак с плах глас попита: "Една грапичка (грапа - ракия на ит.) за аперитивче". Аз нехайно казах: "Да, разбира се". Той подскочи и попита знам ли какво е грапа. Казах му, че знам и че ние й викаме ракия. Бързо повика келнерката и поръча две грапи. Донесоха ни две чаши с по 33 г и аз отместих чашата. Руискар помисли, че все пак не съм знаел какво е грапа и отказвам да пия. Попита с пресъхнал глас какво става. Казах му: "Монсеньор, идвам от комунистическа страна. Тези страни имат силни секретни служби и те ще научат, че нарушавам един суров закон на моята страна и ще ме изпратят в лагер, като се върна".
Руискар попита с още по-пресъхнал глас, какъв е този закон. Казах му, че не може да се пие по-малко от 100 грама ракия. Руискар подскочи от радост и заяви, че това е прекрасен закон, че комунизмът е прекрасен обществен строй и още утре ще се запише в Италианската комунистическа партия. Руискар извика момичето, тя ни доля чашите до 100 г и като си тръгна, й казах: "Я остави бутилката на масата няма да те разкарваме напред-назад през пет минути". Това смаза Руискар, като изпихме бутилката (тя беше 1-литрова) той реши да играе ва банк. Каза ми: "Казвай защо си тук, ние знаем, че палеографията я знаеш. Учил си я в палеографския курс на проф. Иван Дуйчев към Народната библиотека". Реших и аз да играя с открити карти. Казах му: "Тук съм да търся нови документи за българската история. Скоро ще празнуваме 1300-годишнината на държавата ни, а не си знаем историята, защото архивите ни са унищожени от турците в края на ХIV век. Задачата ми е възложена от българското правителство (без да уточнявам връзката си с ДС), което ми е осигурило достатъчно средства за заснемане на евентуални новооткрити документи". Руискар не обичаше мюсюлманството и ми влезе в положението, като заяви, че ще ми съдейства със силата на позицията си. А той, макар и само вицепрефект на Апостолическата библиотека, бе реалният й ръководител, а също и на Секретния архив.
Помогнах и на карабинерите
Няма начин да не спомена и за случая "Антонов", обвинен, че е организирал атентата срещу папата. Бях там по време на атентата и арестуването на Антонов. Всички българи и български специализанти в Рим бяха помолени да напуснат Италия от италианските власти. Ватикана демонстративно ме остави да си работя. Бях помолен в неофициален порядък да предам в София, че Ватикана няма нищо общо с това глупаво обвинение. "Американците и италианците са, синьор Димитров, ние не сме в тази игра". Бях единственият българин във Ватикана в тези години. Желаех да помогна с нещо, но водещият офицер ми каза, че е решено да си гледам издирването на документи, но понеже настоявах, той махна с ръка: "Казвай им, че не сме ние". Ентусиазиран, тръгнах из Ватикана, дърпах, който срещна за расото и му казвах "Монсеньор не сме ние, ако бяхме ние, папата щеше да е мъртъв". Монсеньорите се оглеждаха и тихо казваха: "Знаем, знаем синьор Димитров, Студена война, какво да се прави". Спрях с тази деятелност, когато един ден Руискар ми каза: "Айде стига вече, че във Ватикана се носи приказка - кой е онзи с бялото расо и бялата шапка до Божидар Димитров". Разбрах, че съм прекалил, но пък получих похвала от ватиканската служба за сигурност. Един ден Руискар ми каза, че са взети всички мерки за сигурност папата да не бъде убит от снайперист. Затова са закупени всички апартаменти, чиито прозорци гледат към "Сан Пиетро", където папата всяка сряда прави почетна обиколка с папамобила. Един ден тръгнах пеша по шосето на хълма над Ватикана. На върха на хълма имаше манастир и в сбирката му от старопечатни книги смятах да търся печатен екземпляр на историята на Петър Богдан. Шосето бе безлюдно и на една витка на шосето се откри великолепна гледка към "Сан Пиетро", отстоящ на 500 м от витката, горолом бе повалил пиниите, закриващи доскоро изгледа към площада. От тази витка снайперист с обикновен армейски "Драгунов" би могъл да простреля папата. Казах на Руискар да предупреди службите, а той каза, че не са могли да пропуснат мястото. След три дни обаче ми каза, че не са знаели за това място и ми благодарят. Помолих за писмена благодарност. Руискар въздъхна и каза: "Сетих се и поисках, но ми казаха: "Да бе, да дотърчи до някой италиански вестник и оттам да ни размажат, че си гледаме през пръсти работата".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
