Големият актьор посади липа пред Операта в Стара Загора
Васил Михайлов, играл в 95 филма, отново доказа, че за него няма невъзможни каузи. Големият актьор посади младо дръвче в Алеята на славата пред Операта в Стара Загора - като всеки специален гост на международния кинофестивал за ново европейско кино "Златната липа". Всъщност в звездното присъствие и изявите на Капитан Петко войвода тези дни няма нищо случайно - и той, и създателката и художествен директор на елитния форум Магдалена Ралчева са от града на липите. Асът на екрана и сцената с лекота се справи с лопатата. През това време Веско Плачков, водещият на фиестата, държеше фиданката, а Любо Чаталов беше готов да асистира с кофа с вода. "Друг път не ми се е случвало - хората го правят, когато се роди дете, пък аз вече съм тръгнал... Всеки старозагорец, ама истински, като усети, че е на свършване, да дойде тук и да остави след себе си поне една липа", коментира доайенът на армейската трупа. Край Операта се бяха събрали участниците в "Златната липа", зрители и местни роднини на Васил Михайлов. Пристигна и 5-годишният му внук. "Казва се Юлиян, кръстен е на дядо си Васо. Да знае, че има братовчеди и тук, не само в Америка", пошегува се сред овации Михайлов. През това време народни певици в тракийски носии се приготвиха да изпълнят песента от сериала за Петко войвода. Тук вече коравото сърце на актьора се разтопи и той с насълзени очи подхвана думите, посветени на един от любимите му герои.
Малко преди ритуала Васил Михайлов сподели радостта, тъгата и гнева си от професията и битието - някога и сега. Въпреки че нямаше никакво намерение да се изповядва. "Вярвам само в Тангра - бога на слънцето при прабългарите", рече човекът, изиграл хан Кубрат и Крум Страшни.
"Живеехме на пет минути от центъра. Майка ми е от Нова Загора, а баща ми - от Одринско. На 24 май крадяхме цветя от гробищата, за да украсяваме паметника на братята Кирил и Методий. Учителите ни гордо маршируваха. Под строй ни водеха на театър и на опера. Едно време исках да ставам оперен певец.
На 17 вече изпълних Иван Сусанин за конкурс
Анна Томова-Синтова беше в съседната гримьорна и доста я бях изплашил. Тукашната мая е такава - за изкуство. Още помня заслужилата артистка Рене Йорданова като Чочосан - направи си харакири, а арията й продължи 20 минути. Христо Бръмбаров, учител на Гяуров, Гюзелев, Павел Герджиков и Гена, ми каза: "Млъкваш за три месеца с това голямо гърло - ще си искаш само хляб и вода - и започваме." Но вече бях снимал първия си филм - "Хроника на чувствата" на Любо Шарланджиев - при това в химкомбината в Стара Загора. Бях лош там - бая се притесних, че ще ми тръгне на отрицателни роли. Борис Дюлгеров, един от старите актьори, е сред виновниците да вляза в този занаят. Тогава бяха само четири-пет души артисти от Стара Загора, а сега са 150. Никога не съм предполагал, че градът ни ще започне да ражда режисьори - ето сега и Магдалена Ралчева. А да раздаваш благотворително култура на подобен фестивал, хич не е леко. Стара Загора е живнала много покрай събитието. Вече обаче не си гледаме земята, не си я работим, а я продаваме, за да купуваме евтини коли, с които да увеличаваме трафика в градовете. Запушваме си реките. Гоним си децата по чужбина. В онези години Стара Загора свършваше до казармите - сега кметът ще строи там парк. Свестен е, градът не бива да го изпуска. Не агитирам, дори не знам от коя партия е, но ми казаха, че момчето върши добра работа.
Много се вълнувам, когато говоря за миналото - почвам да рева. Не че съм взел-дал, още играя в пет пиеси. С последната, "Брудершафт", дойдохме със Стефка Янорова тук, но в кукления театър бяха малко хора. Все още съм с акъла си и си мислех, че вече само ще връчвам награди. Макар че още имам да получавам. В Хасково ми връчиха "Любимец 13" - бях само на 26, когато станах директор на техния театър".
После Васил Михайлов припомни, че неговият Сюлейман ага от филма на Людмил Стайков "Време разделно" е българин - наследник на деспот Слав, господар на Родопите. И върна лентата към изключителен момент от снимките.
"Сюлейман казва на Манол: "Мога да спася само теб". Дава му икона на Света Богородица с меча, която по-късно пада в ужаса покрай клането. Преди премиерата ми се обади тогавашният министър на културата Георги Йорданов, който добре ме познава като проклет Овен, винаги готов е да направи бели - сега това е лесно, някога беше мъчно - и ми обясни: "Конюнктурата наложи твоят човек да стане турчин". Но няма точна мярка за онова, което е ставало. Седем пъти са сменяли имената в Родопа планина, която и днес плаче. Не се знае кой кой е. Но Сюлейман ага е човеколюбец. Хуманист. Той иска да помогне на събратята си, въпреки че знае какво го чака".
Васил Михайлов се отказал от Чавдар войвода, защото трябвало само да смени калпака на Петко и да се получи същия образ. Но в началото не искал да влезе и в сериала по сценария на Николай Хайтов. "Вече бях изстрадал Джингиби - сагата на Вили Цанков за Левски "Демонът на империята". За Ботев и за Левски не бива да се снимат филми, защото знаем много малко за тях. Извън няколкото конкретни случки започват измислиците на авторите. Та казах на Хайтов, че първите три епизода на "Капитан Петко войвода" са много елементарни. Като читанка - как се става хайдутин. А той ми отговори: "Нарочно го правя, ще видиш после!". И така се получи - във втората част гази дълбоко в народопсихологията. Хваща за гърлото. След премиерата имахме 700 срещи със зрители. Е, тогава космонавтът Георги Иванов полудя преди мен от разходки из България. Във Варна се бяха събрали 9000 пред паметника на Петко. Загубих си едната бота, а Хайтов - чибука, който ни бяха подарили. Беше страшно. Тогава бяха бламирали на изборите 8 души. В онези времена никак не беше лесно да кажеш: "Не ви искаме". Пристигнах с волга - тогава
преживях онова, което се е случвало на "Бийтълс"
9000 натискаха колата. Качиха ме на паметника. После всички се юрнаха към киното, счупиха и витрините. Запитах ги: "Какво искате?" А те викнаха: "Води ни-и-и...". Полковник до мен започна да ме дърпа за ръката: "Другарю Михайлов, да не направим беля?!" Викам му: "Спокойно, бе, аз съм от Военния театър". И поисках микрофон, за да говоря. Получих 2 торби с бележки, на които бяха написали въпросите си."
Днес Васил Михайлов все не иска да се ядосва, но все не успява. "Навремето гласувах само за себе си във Великото народно събрание. Оттам не съм си взимал заплатите - 36 000 лева. Много ми е тъжно, че това ни е нивото. Преди управниците слушаха руснаците, сега още повече се кланят на Запада и Америка. Това е най-голямата горчилка в живота ми. Аз съм тракиец, тук съм раждан, но започвам да не се усещам на мястото си като българин. Защо бягат децата? Нямат работа в чужбина. Тая държава ги е изучила. И тук трябва закон - да си платят образованието и тогава да заминават. А ние станахме с 2 милиона по-малко. Айде, да не задълбаваме", призова актьорът. И добави, че "Мухата винаги ще намери ново лайно да кацне" е сред любимите му реплики от сериала за Петко.
"Тракийците сме истински, живи, пълнокръвни", категоричен беше Васо и разказа и виц за старите мераклии. "Тия неща ги върша от 2 до 5 следобед", не спря със забавата той. И напълно сериозно завърши: "За ваша информация - на 77 години съм. Имам двама синове, двама внуци и една внучка. Голям детишар съм. Бяха писали, че понеже навремето не съм си гледал децата, сега си гледам внуците. Ще счупя главата с тоя бастун на всеки, който говори подобни гадости. Но това ни е нивото - простащина. А ходя с бастун, защото много се фъчкам и скъсах менискус. Единственият ми проблем е с дишането - 55 години гълтам прахта на сцената. Очите ми изгоряха от прожекторите. Нищо че са тесни. Както казваше мама, те не се виждат, но който ги е видял, все е ослепял".
Снимката на Васил Михайлов от сериала за Петко беше сред фотосите на най-великите актьори от родното кино. Клипът с образите на титаните се завъртя в събота вечер при откриването на "Златната липа". Хората в Операта скочиха на крака, за да отдадат почит на живите и мъртвите. На орисаните да вградят съдбата и таланта си, осъдените души на седмото ни изкуство. Идолите на публиката със звезди в косите и сълзи в очите. Апостол Карамитев - рицарят без броня, влязъл в историята като Александров от "Бялата стая" на Методи Андонов и като Йоан-Асен от филма на Вили Цанков. Георги Калоянчев - ироничният Езоп на балканските страсти и мъдрецът Джордано Бруно при италианката Лиляна Кавани. Стефан Даналиов - човекът кино, свещеното чудовище пред камерите, артистът със сто лица. Григор Вачков - един талант на всеки километър от националните хроники за вечни времена. Емилия Радева - властелинката на телевизионните саги, започнала от реброто адамово и легендата за любовта. Гинка Станчева - музата на любимец 13, бляскавата нашенска усмивка по червения килим на Кан. Джоко Росич - каубоят от Бойковец и безкрайните ловни полета. Петър Слабаков - непокорният Шибил. Коста Цонев - умиращият само в краен случай, за когото нямаше нищо по-хубаво от лошото време. Невена Коканова - кинодивата на България, иконата от екрана. Катя Паскалева - талантливата дивачка, която размахваше козия рог. Рангел Вълчанов - останал с любов и нежност под слънцето и сянката на европейското кино с вечния въпрос "За къде пътувате?". Въло Радев - гуруто на няколко поколения, царят и генералът на драмите. Иван Андонов - интелектуалецът наивник на средна възраст. Иванка Гръбчева - фаворитката на децата, които играят вън, биткаджийката за един миг свобода и една калория нежност. Йосиф Сърчаджиев - черният ангел на времето разделно. Иван Иванов - за когото всичко остава любов дори в другия наш възможен живот. Велко Кънев - винаги обичащият на инат. Павел Поппандов - щурецът в ухото. Чочо Попйорданов - вечният Македонски на снимачната площадка. Андрей Баташов - рицарят, който остана на 45. Аня Пенчева - тайфунът с нежно име...
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
