Особен е контактът между десетилетията. Има двойна измама - че мечтите за бъдещето рядко се сбъдват, а пък след време си даваме сметка за позитивите на миналото, които тогава сме считали за съвсем естествени. Накратко - и в надеждата, и в носталгията има нещо дълбоко илюзорно и сякаш истините в тях са много повече въпрос на самовнушение, отколкото реалност. Така или иначе в съвремието вече зейнаха не малко липси, които стават все по-осезаеми. Ето пет от най-важните неща, завинаги изгубени с края на 90-те.
1. Парадоксът на ограничения избор
Звучи като парадокс, но не е. Голямата възможност за избор е мечтана от всеки, но се оказа и фактор с парализиращ ефект. Избираш между Канал 1, Ефир 2 и пет радиа, между стара и "западна" кола. Лятната почивка е ясна - на Българското Черноморие. Така се живее далеч по-лесно. Леката форма на невежество понякога е за предпочитане. Светът вече предоставя прекалено много опции и човек блокира пред огромния избор и много рядко успява да го управлява в своя полза. Широкият брой хоризонти, отворени сега, застопоряват постоянно на кръстопът. А когато пък се избере посока, добре помним колко много са били останалите и постоянно усещаме натрапчивата мисъл за грешка. Това си е илюзия на съзнанието, но въпреки това остава неотменима. Казват, че птиците пеели по-силно, когато са в клетка - разбираме ги.
2. Хубавата музика
Това не е от онези жалвания, характерни за смяната на поколенията. Този път нещата наистина загазиха. През 90-те вилняха велики банди като "Нирвана", "Продиджи", "Рейдиохед", "Офспринг". Музиката все още не бе преживяла радикалната си комерсиализация, имаше дух, бунт, идеи, послания. Никой не поддържаше страницата си в Туитър, гледанията си в youtube и прочие съвременни задължения на всеки артист, който иска да успее. Вместо това повечето топмузиканти живяха на ръба, похарчваха годините си безумно, правеха грешки, пропадаха на дъното - всичко това обаче се отразяваше на музиката им, която се изпълваше с живот, вкус и онова усещане за истина, което липсва на сегашната. Сравнете 90-тарските мейнстрийм банди с Риана, Бионсе и Лейди Гага и ще получите разликата между кръв и лимфа, сълзи и лека тъгичка, горенето на силен огън и евтина симулация на емоция. И за Бога - пуснете си съвременната икона Ники Минаж и спрете да си задавате въпроса защо има стотици милиони гледания в youtube. Отговорът е прост: музиката умря и сега единствено се чакат възкресители.
3. Личният контакт
90-те е последното десетилетие, в което изискването за общуване все пак изискваше двама души да помещават едно и също място в даден момент. После историята е ясна: mIRC, Skype, MySpace, Facebook, Twitter, Google +... В комбинация с пет хиляди сайта за запознанства, в които, докато извървиш пътя от първоначалния имидж на някой, креативно подсилен в профила, до реалната му същност, преминаваш през истинско тресавище от изненади. През 90-те, за да вдигнеш палче на някой, трябваше да се уговорите за среща в бар, да изпиете по няколко заедно и да му кликваш по-тъкмо навлизащите gsm-и в края на милениума - понеже минутата струваше 80 стотинки. Най-облагодетелствани в това отношение са хората, които сега са на двайсет и няколко и са родени точно тогава - хем нямат трудностите на по-възрастните поколения с усвояването на технологиите, хем добре помнят какво значи да си играеш на площадката. Те не са раснали с взиращ се в таблета поглед. Това беше последното незаразено от компютри и онлайн синдроми десетилетие и именно заради това ни е прекалено скъпо, за да го забравим.
4. Надеждите на демокрацията
Както никой не може да упрекне Вапцаров и Смирненски за възторга, с който приветстват комунизма - и дори можем да го преживеем през творбите им, така и няма как да се забрави чувството за надежда, последвало падането на Берлинската стена. Светът стоеше изправен пред вододелен период и можеше да си позволи лукса да се размечтае поне за малко. Разбира се, това припламване на идеализъм беше бързо съкрушено и отдавна стоим, опипвайки стените в задънената улица "Преход", от която не се вижда изход, извън обичайния с двата терминала. Но всеки, преживял възторга от смяната на системата, пази хубавото чувство, което макар и за кратко тогава се носеше във въздуха.
5. Футболът
Тук не става дума само за онази липса, която след САЩ'94 никое следващо футболно поколение не успя да попълни. Това е ясно, примирихме се. 90-те обаче бе последното десетилетие, в което футболистите си бяха просто футболисти и играта беше по-важна от външния им вид, рекламите, профилите им в социалните мрежи и прочие. Националните отбори на последното световно изглеждаха като стълпотворение на манекени, които се надпреварваха по сексапил и на моменти изглеждаше така, сякаш второто им е по-важно от първото. Сега се сетете за прическата на феномена Роналдо и това, че колкото и абсурдно да изглеждаше, беше неудържим по терените. Футболът стана по-красив откъм гелове, мода и стил, но не и по-взривен като игра.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
